Горчивият край на германската антифашистка идентичност

Антифашизмът в Германия се превърна от маргинална кауза на радикални групи в морален консенсус за образованата средна класа. Една от последиците от това е, че етикетът „фашист“ вече прави насилието по-малко укоримо.

По време на протестите срещу партийния конгрес на „Алтернатива за Германия“ (AfD) в Ерфурт миналия уикенд, репортер на „Аполо Нюз“ (Apollo News) беше преследван от тълпата и ритнат в главата. Той получи сериозна кървяща рана. На следващия ден представители на анти-AfD съюза „Видерзетцен“ (Widersetzen) бяха многократно питани дали осъждат нападението. Първоначално те отказаха да коментират. Накрая един от активистите отговори: „Фашистите с журналистическа карта си остават фашисти“.

Това не беше просто поредната сбирка на „Антифа“. Десетки хиляди хора се бяха събрали, за да се противопоставят на AfD, ползвайки се с различна степен на пряко и косвено държавно финансиране. Германската конфедерация на профсъюзите (DGB) мобилизира привържениците си заедно с широка мрежа от синдикати и граждански организации. Официален отговор на Бундестага относно събитието изброява част от организациите, участвали в мобилизацията, като документира значителни федерални безвъзмездни средства за няколко от тях, макар и за друга дейност. Например MOBIT (Mobile Beratung in Thüringen e.V.) – известна германска неправителствена организация, бореща се с десния екстремизъм, расизма и антисемитизма – е получила около 1,1 милиона евро за посочения период; NaturFreunde Thüringen пък е получила над 2 милиона евро по различни програми. Правителството отрича да е финансирало кампанията на „Видерзетцен“ в Ерфурт. Въпреки това въпросът тук не е в това, че Берлин е платил за това някой журналист да бъде ритнат в главата; въпросът е, че почтеното анти-AfD движение се опира на цяла екосистема от синдикати, НПО и инициативни групи, част от които се финансират с публични средства.

Политическите биячи не са нищо ново. Новото в този случай са социалният контекст и оправданията за тяхното хулиганство. Антифашизмът в Германия се превърна от маргинална кауза на радикални групи в морален ориентир и общоприет консенсус за образованата средна класа. Една от последиците от това е, че лепването на етикета „фашист“ вече прави насилието по-малко укоримо.

Напълно разбираемо е, че антифашизмът има уникално значение и културна стойност в следвоенната история на Германия. Антифашизмът на поколението от 1968 г. поне имаше реален исторически обект на противопоставяне. Младите германци се изправяха срещу мълчанието на своите родители и срещу институциите, в които хора с действително нацистко минало все още заемаха авторитетни позиции. Лозунгът „Никога повече“ се роди в общество, в което нацисткото минало все още беше осезаемо в семействата, професиите и обществения живот. Приемствеността беше съвсем реална, включително и завръщането на бивши нацистки функционери в политиката, администрацията, бизнеса, армията, полицията и съдебната система.

Но докато историческата ситуация бавно се променяше, моралният императив остана. „Никога повече“ стана нещо повече от предупреждение. То се превърна в начин – ако не и в единствения начин – да бъдеш германец. В специфичната германска версия на политиката на идентичността най-силната идентичност се оказа антифашистката. Образованите класи започнаха все повече да дефинират себе си чрез дистанцирането си от националното минало. Да бъдеш добър германец означава да бъдеш онзи германец, който е научил правилния урок.

На проевропейската идея, мултикултурализма, подозрението към националната идентичност и прогресивните идеи за миграцията и правата на малцинствата започна да се гледа не просто като на политически позиции, а като на белези за демократична добродетел – именно защото те бяха най-силният и съзнателен противовес на фашистките ценности. Дори президентът Франк-Валтер Щайнмайер предупреди, че Германия не може да определя себе си само отрицателно (ex negativo), единствено през призмата на „никога повече“.

Концепцията на Юрген Хабермас за конституционния патриотизъм принадлежи към същата тази история. Тя предложи сериозен отговор на един следвоенен проблем: как германците да развият политическа привързаност, без да се връщат към компрометирания национализъм? Лоялността можеше да бъде насочена към демократичните конституционни принципи, а не към етническото наследство. С течение на времето обаче границата между лоялността към конституцията и лоялността към един определен светоглед – в случая светогледа на германския постнационален елит – се разми.

Това, което често остава на заден план в този исторически преглед, е класовият елемент. Голяма част от номиналната левица в Германия вече не е опозиция на доминиращата политическа класа. Напротив, тя осигурява нейните кадри. Старата левица спореше за заплати, собственост, труд и класова власт. Новата образована левица е най-силна в университетите, медиите, културните институции, неправителствените организации, синдикалната бюрокрация и публичния сектор. Тя замени борбата за материални блага с моралното наставляване.

Антифашизмът е един от начините, по които тази мениджърска класа се самоопределя и легитимира. Проучване на големите протести срещу десницата през 2024 г. установи, че участниците в тях са предимно хора с високо образование, с леви убеждения и склонни да се идентифицират със средната или висшата средна класа. Електоралното разделение е също толкова показателно. На федералните избори през 2025 г. AfD спечели 29% сред избирателите с по-ниско образование и 13% сред високообразованите; при Зелените тези цифри бяха съответно 4% и 18%.

Това разделение не е въпрос на дипломи, а на коренно различни форми на принадлежност. Образованата, институционална класа се е научила да се идентифицира с Германия чрез отричане на традиционната германска идентичност. Нейният патриотизъм е конституционен, постнационален и европейски. Тя няма търпение към неприкрития патриотизъм на онези, които се идентифицират по-директно с Германия като нация – с граници, наследена култура и правото сами да решават кой да влиза в страната. Подобна привързаност се разглежда като морално подозрителна.

Това е и една от причините споровете за имиграцията и границите да са толкова взривоопасни. На тях не се гледа като на спорове за числа, заплати, жилища, суверенитет или обществено доверие. Вместо това те се превръщат в изпит за морален характер. Изискването Германия да бъде национална държава с правото да пази политическите и културните си граници звучи в ушите на тази класа, закърмена с идеята за „никога повече“, като първия екот на нещо много по-мрачно.

Германската мания по понятието „Haltung“ (позиция, отношение) илюстрира това перфектно. Самата дума означава стойка или поведение, но в политическия живот днес тя означава да демонстрираш, че стоиш на правилната страна. Институциите биват призовавани да „покажат позиция“ (Haltung zeigen). Този термин позволява на моралното позициониране да измести политическия аргумент. Вече няма нужда да се пита чии интереси се обслужват, колко струва дадена политика или дали избирателите са съгласни с нея. Човек просто демонстрира добродетелност.

Европейският съюз е естественият пристан за подобен светоглед – със своя постнационален политически ред, в който конфликтите за класи, граници и суверенитет се превеждат на неутралния език на ценностите, правата, приобщаването и устойчивостта. Например програмата CERV на Европейската комисия изрично финансира граждански организации за популяризиране на „ценностите на ЕС“ и говори за „овластено гражданско общество“, изградено около общи ценности, история и памет. Националната идентичност тактично се избягва.

Това е идеален политически свят за една класа, която вече не възприема себе си като класа, а се смята за стояща над тесните национални интереси и материални конфликти. Границите са станали нещо морално неудобно, националната лоялност – провинциализъм, а исканията за демократичен контрол – опасни. От тази гледна точка хората, които са най-силно привързани към националната държава, лесно могат да бъдат изкарани онези, от които демокрацията трябва да бъде пазена.

Голямото провинение на AfD е, че отказва да приеме тази позиция, това съобразяване (Haltung). Тя хвърля ръкавицата на консенсуса по въпросите на миграцията, държавността, Европа и идентичността. Удобно за системните партии, несъгласието с този консенсус лесно може да бъде преименувано на враждебност към конституционния ред. И докато пресилената реторика около AfD чертае картини на фашистки преврат, правната действителност далеч не е толкова ясна. През февруари тази година Административният съд в Кьолн спря службата за вътрешно разузнаване да третира AfD като дясноекстремистка организация, тъй като събраните доказателства не установяват подобни тенденции да определят партията като цяло.

Ерфурт показа до какво може да доведе това повече или по-малко умишлено объркване. От „Видерзетцен“ открито си бяха поставили за цел да предотвратят един напълно законен партиен конгрес. След това те заявиха: „Днес ние налагаме забраната на AfD на улицата“. И макар че правовият ред не беше забранил партията, активистите решиха да действат така, сякаш това вече се е случило.

Германската история дава на „Видерзетцен“ удобна лустросана маска за морално самооправдание. От тази гледна точка фашизмът трябва да бъде спрян преди да е взел властта. Големият грях е да чакаш, да извърнеш поглед и да се превърнеш в безучастен свидетел. Веднъж щом опонентът бъде класифициран като фашист, законните процедури започват да изглеждат като престъпно бездействие и примиренчество. Това обяснява и специфичната реакция на нападението срещу репортера на „Аполо Нюз“. Активистът от „Видерзетцен“ не отрече, че един човек е бил ритнат в главата; вместо това той просто промени статуса на жертвата на такъв с по-ниска морална стойност и престиж. Един „фашист“ не заслужава съчувствие.

Германските образовани среди съзнателно си затварят очите за опасностите на тази позиция. Антифашизмът е твърде дълбоко вкоренен в собственото им самосъзнание и в начина, по който те припознават себе си като демократи. Провали на срещи, изолиране на избрани представители или забрана на голяма опозиционна партия – всичко това може да се преживее като акт на демократична добродетел, щом опонентът веднъж е бил поставен извън рамките на самата демокрация.

Това е горчивият край на германската антифашистка идентичност. Една класа, която изостави лявата политика на материалните интереси, сега предявява претенции за морален авторитет над онези, които все още се идентифицират с нацията, границите и наследената принадлежност. Тя нарича своя авторитет „демокрация“. И когато хората извън тази класа бъдат етикетирани като фашисти, те автоматично се превръщат в лесна мишена.

Случилото се в Ерфурт трябва да бъде предупреждение. Един журналист беше ритнат в главата. Хората, от които беше поискано да осъдят това деяние, предпочетоха да хвърлят петно върху личността му. Германия прекара 80 години в това да се учи, че дехуманизиращите политически категории са опасни. Изключително тревожно е, че днес самата дума „фашист“ се превръща в точно такава дехуманизираща категория.

Автор: Марен Том

Марен Том е старши изследовател в MCC Brussels.

Източник: “The European Conservative”