ЕС харчи 1,23 милиарда евро, за да направи европейците по-неустойчиви

На 13 юли консултативна група, създадена от председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, ще представи доклад за това как да бъдат защитени децата в интернет пространство – част от обмисляната от Брюксел потенциална забрана на социалните медии за непълнолетни в целия ЕС. Оправданието, както винаги, е психичното здраве на децата. „Социалните медии могат да свързват и вдъхновяват“, заяви Фон дер Лайен през юни, „но когато един на всеки трима млади хора казва, че те го карат да се чувства стресиран, тъжен или изолиран, ние не можем да пренебрегваме въздействието върху тяхното психично здраве и благополучие“. Решението, на което европейските деца биват учени да вярват, са повече разговори: „Научете повече за психичното здраве, дори и самите вие да нямате проблеми“, гласи насоката на Комисията за училищата. „Това помага за изграждането на разбиране и грижа“.

Приетото на 7 юни Съобщение на ЕС от 2023 г. относно всеобхватния подход към психичното здраве предвижда най-малко 1,23 милиарда евро за психично здраве в съюза. То имаше за цел да отбележи „повратна точка в начина, по който се подхожда към психичното здраве в ЕС“, излизайки „извън рамките на здравната политика“, за да включи училища, работни места, дигитални платформи и други институции. Въпреки че документът се отнася и до лечението и грижите, неговото водещо допускане е, че превенцията е по-добра от лечението: „Насърчаването на доброто психично здраве, превенцията на психичните проблеми и ранните интервенции“, се посочва в документа, „са по-ефективни и икономически по-изгодни от лечението“.

Макар това да звучи като нещо, на което трудно може да се възрази, преди Брюксел да похарчи още един милиард евро, за да превърне това допускане в част от ежедневието ни, си струва да се запитаме дали то е вярно. Новият ми доклад за мозъчния тръст MCC Brussels – „Психичното здраве, управлението и ЕС“ – установява, че програмата на ЕС за психично здраве може би причинява голяма част от самите проблеми, които твърди, че решава. Време е да осъзнаем, че по-голямата информираност, по-голямата защита и по-активното насърчаване всъщност могат да доведат до повече психични разстройства.

Аргументите за това мащабно разширяване на политиката в областта на психичното здраве се основават на някои на пръв поглед тревожни данни. Комисията твърди, че 46% от гражданите на ЕС са имали „емоционален или психосоциален проблем през последните 12 месеца“. През април 2026 г. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) заяви, че всеки пети човек в страните от ОИСР и ЕС страда от психично разстройство, определяйки влошеното психично здраве като „едно за най-значимите обществено-здравни и икономически предизвикателства на нашето време“. Предписанията са все същите: повече превенция, повече популяризиране, повече институционална намеса в почти всяка сфера на живота.

Но вгледате ли се по-внимателно в цифрите, тази картина започва да се разпада. Тези 46%, например, идват от проучването „Флаш Евробарометър 530“ от 2023 г., в което респондентите са питани: „През последните 12 месеца имали ли сте някакви емоционални или психосоциални проблеми (като усещане за депресия или тревожност)“, с последващ въпрос какви „симптоми“ са имали, включително „усещане за тъга/потиснатост“. По този начин всяко едно негативно чувство, независимо колко е основателно, се превръща в „симптом“ на внушено заболяване. Оценката на ОИСР пък е извлечена от моделирани прогнози за Глобалното бреме на болестите, чиято методология е широко критикувана, тъй като се опира на анкети за самооценка, а не на клинични интервюта, за които се знае, че изкуствено завишават разпространението на дадено състояние. Освен това, най-силно въздействащият аргумент на Комисията – че самоубийството е водеща причина за смъртност сред младите европейци – пропуска необходимия контекст, че младите хора в Европа като цяло изключително рядко умират от каквото и да било и че процентът на самоубийствата сред тях всъщност е спаднал с 20% от 2011 г. насам.

Това не означава, че страданието не е реално или че сериозните психични заболявания трябва да се пренебрегват. Означава обаче, че доказателствата не подкрепят опростената история за постоянно влошаваща се епидемия, засягаща едва ли не половината европейци. Вместо това наблюдаваме разширяване на дефиницията за болест – процес, който психолозите наричат „размиване на понятията“ (concept creep), и политическа програма, която се крепи именно на него.

Докладът на MCC Brussels документира как изглежда тази програма на практика и защо има голяма вероятност тя да се провали с гръм и трясък. Насърчаването на психичното здраве означава много повече от финансиране на психологическо консултиране или спорадични кампании срещу тормоза в училище. Под флага на „общосоциалния подход“ за борба с проблемите, финансирани от ЕС програми обучават учители, библиотекари, социални работници, съдебни служители и работодатели да действат като наблюдатели на психичното здраве. В рамките на финансираната по програма „Еразъм+“ инициатива PROMEHS, популяризирана в училищната платформа на Комисията, децата от предучилищна възраст до гимназията биват учени да анализират под лупа своите чувства, приятелства, семеен живот и самочувствие през призмата на терминологията за психично здраве. Програмата излиза и извън пределите на класната стая: материалите за родители ги карат да се замислят за собственото си психично здраве, да идентифицират скорошните си емоционални състояния и да ги проследяват с помощта на „емоциометър“. Ето това означава „насърчаване на психичното здраве“ на практика: не по-добро лечение за тежко болните, а прокарване на терапевтично самонаблюдение в обикновения семеен и училищен живот.

И докато това навлизане в личния и емоционален свят на гражданите е само по себе си притеснително, още по-тревожното е, че изследванията все по-ясно показват, че допусканията зад популяризирането на психичното здраве са изначално погрешни.

Проблемът не е просто в това, че тези програми могат да се окажат неефективни. Работата е там, че когато учим хората непрекъснато да следят емоциите си, да тълкуват обикновения дискомфорт като потенциален „симптом“ на болест и да търсят професионална помощ за все по-широк спектър от някога банални проблеми, това само по себе си може да генерира точно онези нива на разстройство и неработоспособност, които тези програми твърдят, че предотвратяват. Това не е ново откритие. Критиците на медикализацията изтъкват подобни аргументи от десетилетия – от Томас Сас и Кристофър Лаш през миналия век до трудовете на Франк Фуреди за терапевтичната култура в нашия. Но днес все повече експериментални доказателства потвърждават сериозността на проблема. Да вземем за пример практиките за осъзнатост (mindfulness), които Комисията също активно лансира в училищната си платформа. Едно от най-мащабните и строги изпитвания на тези практики в училище, изследването MYRIAD, не установи никаква полза в сравнение с обичайното обучение. Нещо повече, няколко вторични показателя дори се влошиха, което накара самите автори да предупредят, че при някои ученици обучението по осъзнатост може „да задълбочи трудностите“.

И това не се отнася само за практиките за осъзнатост. Двойно сляпо рандомизирано контролирано изследване установи, че запознаването с информационни материали за Синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) прави здравите млади хора значително по-склонни да повярват, че страдат от това разстройство. Мащабно австралийско проучване показа същия модел при депресията – близо половината от анкетираните определят леки, подпрагови симптоми като клинично заболяване. Научен обзор от 2026 г., обобщаващ редица подобни изследвания, установи, че информационните материали за психичното здраве системно занижават прага на това, което хората смятат за болест, засилват непрекъснатото търсене на симптоми и в някои случаи дори влошават реалното им състояние, като тийнейджърите са най-силно засегнатата група.

Тези натрупани доказателства накараха дори самите психолози да се запитат дали кампаниите за информираност не постигат обратен ефект. Както отбелязва Ник Хаслам, професор по психология в Мелбърнския университет, който въведе термина „размиване на понятията“: като учим хората да тълкуват по-голямата част от обикновения живот през езика на патологията, тези културни промени „може би всъщност ни разболяват“.

Горчивите плодове на тази терапевтична култура вече са налице. Данните на самата ОИСР показват, че психичните разстройства в момента са водещата причина за инвалидизация сред младите хора в страните с високи доходи. В Англия и Уелс, където популяризирането на психичното здраве е приоритет на държавната политика от десетилетия, броят на хората в трудоспособна възраст, получаващи обезщетения за неработоспособност и инвалидност, е скочил от 2,9 милиона през 2019 г. на 4,5 милиона до август 2025 г., като този ръст се движи основно от психични проблеми. Нидерландия разполага с една от най-развитите системи за психично здраве в Европа, дълга традиция в кампаниите за борба със стигмата и система, която все повече толерира поставянето на официални диагнози. През 2016 г.

 нидерландското правителство инициира национална кампания за информираност с цел повишаване на устойчивостта и намаляване на депресията. Лонгитюдните изследвания NEMESIS показват какво последва: диагностицираните разстройства са нараснали от 17,4% на 26,1% от населението между периодите на проучване 2007–2009 г. и 2019–2022 г., като се наблюдава ясна възходяща тенденция при самооценките за влошено психично здраве и търсенето на специализирани услуги. Нидерландия има повече кампании, повече „информираност“ и съответно – повече регистрирани разстройства. Както заключава докладът на MCC Brussels: „Това е демо версия на мястото, където ЕС иска да отведе целия континент“.

Освен простото нежелание да се направи обективен преглед на научната литература, вероятно има и друга причина тази програма да се оказва толкова имунизирана срещу трупащите се насрещни доказателства. Езикът на психичното здраве превръща потенциално спорни политически въпроси и дебати в привидно неутралния език на здравето и болестта. Собственият Всеобхватен подход на ЕС ни дава особено красноречив пример в това отношение. Отбелязвайки, че нивата на самоубийства сред фермерите са с 20% по-високи от средните за страната в някои държави членки, документът обещава, че „ще бъде предложена подкрепа за укрепване на тяхната устойчивост“. Едно-единствено изречение заличава години на ожесточени протести на фермерите срещу политиките, налагани от отдалечените брюкселски технократи, които засягат пряко поминъка им. Изведнъж проблемът се свежда до личните „умения за справяне“ на индивида с вече решени политики и икономическа реалност, която е изтръгната от ръцете му.

И все пак проучването на Евробарометър, което изкара въпросните 46% разпространение в ЕС, ни разкрива нещо още по-показателно: попитани какво влияе най-много на тяхното „психично здраве“, европейците поставят на първо място финансовата сигурност, стандарта на живот и жилищните условия. Кампаниите за насърчаване на психичното здраве остават на последно място. Оказва се, че по-голямата част от хората много добре разбират къде всъщност се коренят истинските проблеми.

Никой не трябва да се заблуждава: този подход „на парче“ за прокарване на психично здраве сред цялото население може да донесе повече вреда, отколкото полза, и да крие далеч по-дълбоки политически мотиви. С оглед на това, докладът на MCC Brussels призовава ЕС да изостави тези програми и да пренасочи ресурсите си към онези, които наистина се нуждаят най-много от тях: хората с тежки психиатрични заболявания, които се оказват в списъците на чакащите зад тълпи от хора с неясни оплаквания. Това не означава да омаловажаваме реалното страдание. Трябва обаче да признаем, че някои тревоги са напълно основателни, и да се запитаме сериозно дали и на кого всъщност помагат тези мащабни държавни интервенции.

На базата на наличните доказателства, милиардната програма на ЕС за психично здраве едва ли ще изпълни обещанията си. Въпросът, който Брюксел трябва да си зададе, не е как да прави и да харчи повече, а защо колкото повече прави и харчи, толкова по-лоши стават нещата.

Автор: Ашли Фроули

Източник: “Brussels Signal”