Нито параклисът на Москва, нито счетоводната книга на Брюксел

Църквата не трябва да се превръща в алиби на правителството. Нейната роля е да пази онази граница, която Москва наруши, а Брюксел рискува да разбере погрешно: Църквата не е държавата, а вярата не е човекът, който я експлоатира.

Съществуват спорове, при които най-големите щети се нанасят от грешно зададения въпрос. Неотдавнашната разправия около двадесет и първия пакет от санкции на Европейския съюз е точно от тях. България заплаши да блокира пакета, ако в него останат московският патриарх Кирил и „Лукойл“. Брюксел вижда в това обструкция. Москва вижда възможност. София вижда национален интерес – или поне така твърди.

Въпросът не е дали България трябва да защитава Кирил. Не трябва. Въпросът е дали България все още прави разлика между това да защитава православието, да служи за параван на Москва и да преговаря сериозно за собствената си енергийна сигурност.

В тази разлика се крие националният интерес на България.

Кирил не е Църквата

Кирил не е мъченик. Московският патриарх не е посочен за санкциониране заради молитвите, доктрината или литургията си. Той е предложен за индивидуални ограничителни мерки заради публичната си подкрепа за руската война. Мярката засяга човека, а не Църквата. Замразяването на лични активи и забраната за пътуване не са забрана на богослужението, не са затваряне на храмове и не са присъда срещу православието.

Това трябва да се каже на първо място, защото цялата стратегия на Москва зависи от заличаването на тази граница. Кирил благослови една инвазия и позволи езикът на свещената война да бъде прикрепен към руското насилие в Украйна. Тази фраза сама по себе си би трябвало да смути всяка християнска съвест.

 Православният Изток няма кръстоносна доктрина, зад която да се скрие. Светите отци не са учили, че войната става свещена, когато държавата го изисква. Тринадесетото канонично правило на Свети Василий Велики не нарича убийството в битка невинно. То разглежда проливането на кръв като духовно прегрешение, достатъчно тежко, за да изисква отлъчване от Свето Причастие. Това не е пацифизъм. Това е присъда.

Традицията, на която Кирил се позовава, осъжда това, което той осъвети.

Това не е и Юстиниановата симфония (symphonia). В своята Шеста новела Юстиниан описва свещенството и императорската власт като двата най-велики дара от Бога, чиято хармония крепи християнския ред. Но хармонията предполага разграничение. Императорът не става епископ. Епископът не става министър на войната. Симфонията не означава държавата да погълне олтара и да го научи да благославя артилерията.

Руският модел отдавна се движи в обратната посока. Московската патриаршия е учредена през 1589 г. и е поставена на пето място в православния ред – след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Собствената църковна памет на Москва пази този ред. Пета, а не първа.

Петър Велики премахва патриаршията през 1721 г. и я заменя със Светия Синод, като на практика управлява Църквата като държавно ведомство. Възстановена през 1917 г. в разгара на революцията, патриаршията впоследствие е впрегната в съветска военновременна употреба от Сталин през 1943 г., когато режимът открива, че Църквата, която дотогава е преследвал, все още може да мобилизира нацията. Както и да се съдят пастирските компромиси на онзи ужасен век, институционалният резултат е ясен: Руската църква бе обучена от империята, а след това и от съветската власт, да оцелява чрез близост с държавата.
Това не е апостолска свобода. Това е църковна институция, привикнала към държавни заповеди.

Българската памет, която Москва не притежава

България би трябвало да разбира това по-добре от повечето нации. Нейната собствена Църква не е придадена към московската. Константинопол признава Българската патриаршия през 927 г., което я прави първата призната славянска патриаршия. Московското патриаршеско достойнство идва приблизително шест века по-късно. Българската автокефалия впоследствие бива прекъсвана, оспорвана, потушавана, възстановявана, разцепвана и помирявана чрез завоевания, османско владичество, Екзархията, схизмата и признаването през двадесети век. Но същественото оцелява след всяко разкъсване: българската църковна памет не произлиза от Москва.

Българската екзархия от 1870 г. има ключово значение тук. Тя не е просто административен епизод. Тя бе една от централните институции на Българското възраждане, която пренесе езика, паметта и църковната идентичност в политическото възраждане на нацията. Учредяването ѝ е оспорено канонично – Константинопол обявява схизмата през 1872 г. и я вдига едва през 1945 г. Тази история трябва да прави българите предпазливи във всяка посока. Тя трябва да ги държи нащрек пред административните инстинкти на Брюксел. Но също така трябва да им даде имунитет срещу духовното покровителство на Москва.

Руските армии помогнаха за края на османското владичество през 1878 г. Този дълг е реален. Сериозните нации не фалшифицират дълговете си. Но Руската църква в онзи момент няма патриарх. Тя е била погълната от имперската синодална система. Българската нация не оцеля през петте века под османска власт, защото Москва е мислила за нея. Тя оцеля, защото българската църковна памет не угасна.

Ето защо посещението на Кирил в България през 2018 г. все още има значение. Тогава той порица българските лидери за това, че споменават и други нации редом с Русия във войната за освобождение. Сцената беше унизителна, защото извади наяве стария рефлекс: благодарност, изисквана като подчинение. Една суверенна България може да помни ролята на Русия от 1878 г., без да приема духовно наставничество от Москва през 2026 г.

Двойната игра на София

Затова настоящият български спор не е само за Брюксел. Той е и за объркването на самата София.

Казусът с „Лукойл“ е въпрос на национален интерес. Бургаската рафинерия не е символ. Тя е инфраструктура. Българско правителство, което преговаря за енергийната приемственост, прави точно това, за което съществуват правителствата. И Съединените щати, и Обединеното кралство трябваше да управляват изключения и лицензи около санкционирани руски енергийни активи. Държавите на първа линия живеят с рафинерии, пристанища, цени и избиратели, а не само с официални комюникета.

Кирил обаче не е „Лукойл“. Да се поставят патриарх и рафинерия под една и съща заплаха от вето означава да се опорочи аргументът още преди да е започнал. Единият въпрос засяга енергийната сигурност. Другият засяга поведението на едно религиозно длъжностно лице, което се превърна в инструмент на военната пропаганда.

Президентът Румен Радев се позова на религиозната свобода и използва войнствен език, като същевременно изтъкна икономическите рискове около „Лукойл“. Тази комбинация може и да работи пред вътрешната публика. Но тя не отговаря на по-дълбокия въпрос. Какъв е българският национален интерес? Не и театрално неподчинение в Брюксел, докато тихомълком се приема останалата част от архитектурата на санкциите. Не и разиграване на православието като параван за преговори за петрол. Не и да се позволява на Москва да представя санкцията срещу един епископ като преследване на Църквата.

Позицията на Българската патриаршия напоследък прави това разграничение още по-важно. Патриарх Даниил позволи изявленията му да бъдат тълкувани като съпричастност към възражението на Радев срещу санкциите за Кирил. Официалното изявление на Светия Синод от 26 юни обаче бе далеч по-сдържано: Синодът обяви, че въпросът не е в неговата компетентност. Това формално удържане на позицията е много по-мъдро от политическия театър около него.

Църквата не трябва да става алиби на правителството. Българското патриаршеско достойнство е по-старо от московското. Неговата роля не е да брани петата катедра от последствията. Ролята му е да пази онази разделителна линия, която Москва наруши, а Брюксел рискува да разбере погрешно: Църквата не е държавата, а вярата не е човекът, който я експлоатира.

Тук Брюксел също трябва да бъде прецизен. Включването на Кирил в санкционния списък въз основа на личното му поведение е напълно защитимо. Той не е извън обсега на правото само защото носи митра. Но Съюзът трябва ясно да заяви какво точно прави: санкционира отделно лице за публична подкрепа на агресия. Той не трябва да говори, действа или да дава брифинги така, сякаш самата църковна институция е мишена. Ако мерките някога засегнат богослужението, енориите, тайнствата или вярващите, правната ситуация ще се промени коренно. Държавите членки, прилагащи мерките на ЕС, остават обвързани от Европейската конвенция за правата на човека, включително от свободата на вероизповеданието. Настоящият случай не е такъв. Но тази граница има значение, защото цивилизациите оцеляват, като пазят границите, преди властта да ги е заличила.

Кремъл иска тази линия да бъде заличена. Той иска Брюксел да изглежда като Рим, който отново марширува на Изток. Иска Кирил да бъде припознат като самото православие, а санкциите – като гонение срещу вярата. Отговорът не е Кирил да бъде пощаден. Отговорът е да се отхвърли лъжата.

Какво изисква българският национален интерес

Една суверенна българска позиция би била едновременно проста и трудна за изпълнение. Преговаряйте за „Лукойл“ в името на енергийната сигурност. Третирайте Кирил като човек, отговорен за собствените си дела. Защитавайте православието, като откажете както на Москва да държи олтара в плен, така и на Брюксел да се изкушава да администрира свещеното. Помнете, че българската Църква е по-стара от московските претенции за патриаршия. Помнете, че Екзархията, а не Руската църква, пренесе името на нацията през мрака. Помнете, че благодарността не е васалитет.

Това е националният интерес: нито параклисът на Москва, нито счетоводната книга на Брюксел.

Една сериозна цивилизация поставя дори войната под властта на закона, а закона – под властта на съда. Задачата на България не е да избира между сакрализираната империя на Русия и административното нетърпение на Европа. Задачата ѝ е да помни какво представлява: православна, преди Москва да предяви претенции за първенство; европейска, преди Брюксел да предяви претенции за собственост; суверенна, преди двете да открият доколко им е полезна.

Автор: Теодора Елиас Хадад

Източник: “The European Conservative”