Деветдесет и девет французи: Какво разкрива Световното първенство за кризата с гражданството в Европа

Това е число, което веднага привлече вниманието ми: според официалните списъци на отборите за турнира, деветдесет и девет футболисти на това Световно първенство са родени във Франция. С други думи, ако родилното отделение решаваше тези въпроси, би имало достатъчно родени във Франция играчи за девет пълни състава от французи. Само че 76 от тези 99 футболисти носят чужд екип: 13 играят за Алжир, 12 за Хаити, 11 за Демократична република Конго и девет за Сенегал. Противно на това, което ни внушава настоящият дебат в Съединените щати, мястото на раждане не определя задължително на кого ще бъде вярна дадена личност.

В същото време, в своето решение от 30 юни 2026 г. по делото „Тръмп срещу Барбара“, Върховният съд на САЩ отхвърли опита на Доналд Тръмп да премахне придобиването на гражданство по право на раждане (jus soli). Председателят на съда Робъртс проследи този принцип от английското общо право, през Четиринадесетата поправка, чак до делото „Уонг Ким Арк“ от 1898 г. Някои, включително и аз, биха нарекли това пресилено. След по-внимателно вглеждане се оказа, че самото раждане на борда на самолет в американското въздушно пространство би дало право на гражданство – идея, която със сигурност би изненадала създателите на английското общо право. Уонг Ким Арк, който е роден в Сан Франциско и едва не губи гражданството си заради Закона за изключване на китайците от 1882 г., поне е присъствал физически на територията на САЩ и на американска земя. Днес изглежда, че дори такива минимални изисквания не са необходими, за да стане човек гражданин на САЩ.

Каквото и да мисли човек за това решение, то се опира на възможно най-простата дефиниция за принадлежност: географията в момента на раждането. Дете, родено в самолет над Небраска, е американец, а дали някой някога ще го научи какво означава да бъдеш американец, от конституционна гледна точка не е ничия работа. Бих казал, че това вероятно е твърде малко, за да се създаде национална идентичност и чувство за солидарност между гражданите. Двете истории, с които започнах днес, по същество са една и съща история – и тя е по-стара, отколкото предполагат повечето участници в дебата. Още Аристотел е настоявал, че един полис не се състои само от стените си: държавното устройство е начин на живот на един народ, нещо, за което си струва да се живее и може би си струва да се умре. Според него гражданите се оформят чрез образование, навици и характера на общността дълго след като актът за раждане е бил регистриран.

Модерната версия на този спор се разигра за Елзас както на истинското бойно поле, така е на бойното поле на идеите. Франция и Германия воюваха непрекъснато за земите на Елзас-Лотарингия и за това дали населението там е френско или немско. След поражението на Франция през 1871 г., довело до анексирането на Елзас (който се връща на Франция след 1918 г., после на Германия през 1940 г. и отново на Франция през 1945 г.), пруският историк Хайнрих фон Трайчке обявява провинцията за германска по кръв и език, независимо дали жителите ѝ го чувстват или не: „Ние, германците, които познаваме Германия и Франция, знаем по-добре какво е добро за елзасците от самите тези нещастници.“

Френският мислител Ернест Ренан отговаря през 1882 г. с това, което смятам за най-полезната дефиниция за нация, създавана някога: нацията е ежедневен плебисцит, основан на споделено наследство от спомени и настоящото желание за съвместен живот. Той добавя и едно предупреждение, което е остаряло плашещо точно: Европа, която дефинира националността чрез биологията, един ден ще води „зоологически войни“.

За съжаление, част от това „зоологическо отношение“ се завръща в днешните дебати. Преди домакинското Европейско първенство през 2024 г., проучване на германската медия WDR установи, че 21% от германците и 47% от гласоподавателите на „Алтернатива за Германия“ (AfD) си пожелават „по-бял“ национален отбор. Футболистът Йозуа Кимих нарече самия въпрос „абсолютно расистки“, а две трети от анкетираните заявиха, че се радват на многообразието в състава – неудобна подробност за всеки, който се опитва да постави диагноза на Германия като нация от расисти.

И все пак, антирасистката страна има свой собствен рефлекс, който показва, че въпреки всички хвалебствия за многообразието, тя трудно го приема, когато се сблъска с него лице в лице. Германският национал Джонатан Та е роден в Хамбург и произнася името си по германския начин, но му се налагаше търпеливо да обяснява отново и отново на телевизионни водещи (които иначе никога не биха си помислили да кажат лоша дума), да спрат да поанглийчват името му и да го наричат „Джонатан“ [бел. прев. с английско произношение]. Във Виена, където живея, веднъж гледахме как тиролският губернатор и бивш министър на отбраната Гюнтер Платер поздравява Дейвид Алаба, роден и израснал в града, на английски език. Алаба отговори със самообладание: „Спокойно можете да ми говорите на немски, аз съм австриец.“ Както показват тези анекдоти, хората, които най-много искат да докажат, че цветът на кожата няма значение, не спират да се отнасят към него като към неоспоримо доказателство за чуждоземност.

Това, което обикновените хора усещат обаче, е нещо друго: оттеглянето на предложението да принадлежиш към нещо специфично германско (или австрийско, или английско и т.н.) и враждебността на елита дори към самата идея за подобна специфика. Председателят на Бундестага Бербел Бас избра тази пролет да отпразнува изчезването на националното „еднородно кафяво“ (Einheitsbraun) на страната (което е не особено деликатна препратка към националсоциалистите, известни още като „кафявите ризи“) – формулировка, в която местното население изглежда като проблем, който чака да бъде размит.

Недоумението, което социолозите постоянно класифицират като расизъм, при по-внимателно вглеждане се оказва реакция на това оттегляне, а не към нечий цвят на кожата: германците нямат проблем да приемат чернокож играч като германец, но елитът на страната им има проблем да приеме собственото си население като германско. Че това прави интеграцията още по-трудна, е допълнителен проблем, илюстриран от следния анекдот, разказан ми от австрийски политик: германски предприемач от турски произход бил попитан защо не изпитва по-голяма привързаност към страна, която му е дала толкова много възможности. Неговият отговор? „Ако вие, германците, мразите страната си, не можете да очаквате от нас, новодошлите, да я обичаме.“

Историческият опит е недвусмислен за това какво наистина работи и като цяло това са добри новини. До известна степен нациите се създават, а не се откриват наготово, тъй като те започват като идеи, които впоследствие стават реалност. Хофман фон Фалерслебен пише „Песента на германците“ през 1841 г. на Хелголанд – по това време британски остров – за страна, която съществува само в главите на романтиците. Тридесет години по-години Бисмарк я провъзгласява в Огледалната зала и я превръща в реалност. Италия налага общ език на региони, които са били суверенни държави в продължение на хилядолетие. Огюст Вебер документира как Третата република превръща „селяните във французи“ чрез училището, казармата и разписанието на влаковете.

Америка задвижи най-амбициозната машина за асимилация от всички и я управлява толкова успешно, че днес вече не разпознаваме нейните продукти като такива: Континенталната армия е обучена от прусак на име фон Щойбен, а армиите, освободили Европа, са командвани от Айзенхауер.

Нищо от това не се случва от само себе си и нищо от това не оцелява в институции, които дърпат в противоположната посока. Гражданство, което функционира като членство в клуб – само ползи, без обвързаност – произвежда точно тези отбори, за които спорим в момента: единадесет правилно регистрирани членове. Дали мъжете на терена и хората по улиците се усещат по-скоро като единадесет приятели или като единадесет непознати, се решава дълго преди първия съдийски сигнал – в класната стая, а не на стадиона. Общество от непознати скоро няма да бъде никакво общество, и се опасявам, че Европа е напът да разбере това по трудния начин.

Автор: Ралф Шолхамер

Източник: “Brussels Signal”