Изненадващият шанс за дипломация между САЩ и Иран

Как патовата ситуация може да отвори път към мира

Отношенията между САЩ и Иран никога не са били толкова близо до пълна катастрофа. През последните четири месеца американската и израелската армия водиха пълномащабна война срещу Ислямската република, като дори ликвидираха голяма част от политическото и военно ръководство на страната. Иран отвърна на удара с нападения срещу американски военни бази, обекти в арабските държави от Персийския залив и територията на Израел. В началото на април двете страни договориха прекратяване на огъня, а през юни подписаха меморандум за разбирателство, чиято цел бе да сложи край на конфликта. До момента обаче тези споразумения остават безрезултатни – Иран и САЩ продължават да си разменят удари. Позициите им по ключови въпроси като иранската ядрена програма, контрола над Ормузкия пролив и отмяната на санкциите все още са коренно противоположни. Ето защо много анализатори гледат скептично на възможността за трайно отпускане на напрежението.

И засилването на враждебните действия след влизането на меморандума в сила показва, че този скептицизъм е напълно оправдан. Вместо да затворят старата страница, двете страни изглеждат все така затънали в нея. Те взаимно се обвиняват в недобросъвестност и в нарушаване на априлското споразумение. Преговорите са спорадични и се водят предимно чрез посредници, вместо очи в очи. В същото време непрекъснатото използване на военна сила доказва, че и Вашингтон, и Техеран имат готовност да вдигат залозите. Само през последните дни САЩ нанесоха над 300 удара на иранска територия, а Техеран отвърна с атаки срещу поне пет държави в региона и срещу редица кораби, преминаващи през Ормузкия пролив.

Парадоксално обаче, именно тази война може да отвори изненадващ шанс за възстановяване на прекъснатите отношения. Причината е, че конфликтът изпадна в патова ситуация, която не носи удовлетворение на никого. Вашингтон очевидно няма сили да свали режима в Техеран, нито да го принуди да прекрати ядрената си програма, да спре подкрепата за регионалните си съюзници или да се откаже от контрола над Ормузкия пролив. Техеран, от своя страна, не може да прогони САЩ от задния си двор, нито да ги накара да се откажат от икономическите санкции и военния натиск. Накратко – войната показа съвсем ясно, че никое от двете правителства не може да нанесе съкрушителен удар на противника си на приемлива цена, а поддържането на постоянна враждебност вече е твърде скъпо и рисковано.

Осъзнаването на този факт накара някои от ключовите фигури, вземащи решения в двете столици, да потърсят възможности за компромис. В момента двете страни обсъждат създаването на гореща линия между военните си ведомства, която да помага за овладяване на кризите, преди те да са излезли извън контрол. Ако това колебливо обещание се реализира, това ще бъде първият директен комуникационен канал между САЩ и Иран от 1979 г. насам, когато революционерите щурмуваха американското посолство в Техеран.

Провалът на „максималния натиск“

Последният сериозен опит за стабилизиране и рестартиране на двустранните отношения бе Съвместният всеобхватен план за действие (JCPOA) от 2015 г. На хартия това бе тясно прагматична сделка: Иран се ангажира да ограничи ядрената си програма и да допусне по-строги международни инспекции, а в замяна САЩ предложиха частично вдигане на санкциите. В политически план обаче споразумението бе много по-голям залог. Надеждата на дипломатите бе, че ако се намери решение за ядрения въпрос, Техеран и Вашингтон ще могат да преговарят и по други горещи теми – като иранската подкрепа за регионални групировки като Хизбула в Ливан и хутите в Йемен.

Почти веднага след подписването си обаче споразумението се сблъска с яростна вътрешна опозиция и в двете страни. В САЩ републиканците и част от демократите го отхвърлиха с довода, че е твърде отстъпчиво спрямо Иран. В Техеран президентът Хасан Рухани и външният министър Мохамад Джавад Зариф трябваше да се защитават пред критици, за които всеки компромис с Америка бе проява на наивност или чиста проба национално предателство. В тази среда нито една от двете администраци нямаше политическия комфорт или дипломатическия ресурс да премине към останалите спорни въпроси. А когато Доналд Тръмп спечели президентските избори в края на 2016 г., и малкото останали шансове изчезнаха. Тръмп редовно критикуваше JCPOA като „най-лошата сделка, договаряна някога“, и през 2018 г. едностранно оттегли САЩ от нея, обещавайки да принуди Иран да отстъпи чрез кампания за „максимален натиск“.

В крайна сметка обаче този ход не донесе успех на никого. Във Вашингтон архитектите на строгите санкции вярваха, че пълната изолация ще пречупи Ислямската република или ще я принуди да приеме по-неизгодни условия. Вместо това режимът издържа, ускори ядрената си програма, засили репресиите у дома и стана още по-агресивен в регионалната си политика. Мястото на Рухани бе заето от твърдолинейния Ебрахим Раиси, който върна във властта фракциите, заклети врагове на ядрената сделка. Иранските радикални среди обаче също не спечелиха нищо. Страната понесе тежък икономически удар от американските ограничения, което от своя страна отпуши вълни от вътрешни протести. А след нападението на Хамас срещу Израел през октомври 2023 г., последвалият военен отговор на Тел Авив и Вашингтон отслаби сериозно позициите на ключови ирански съюзници в региона.

Въпреки това нито Техеран, нито Вашингтон отстъпиха от позициите си. Напротив, напрежението ескалира до открития сблъсък, започнал през февруари. Сегашната патова ситуация обаче може да преобърне нагласите и в двете столици. Част от американските официални лица изглежда започват да си дават сметка, че Вашингтон не постигна търсения резултат, макар да приложи целия си арсенал от средства за принуда. Ислямската република, от своя страна, успя да оцелее във войната, но ако не стабилизира положението си, рискува да се пречупи в последвалия мир. Конфликтът остави армията ѝ изтощена, икономиката ѝ е в дълбока криза, а общественото недоволство в страната остава опасно високо.

Историческите прецеденти

През 70-те години на миналия век, след тежките сблъсъци с комунистическите режими в Корея и Виетнам, част от политическия елит във Вашингтон осъзна, че пълната изолация на Пекин няма да отмени китайската революция. Американските лидери разбраха, че за интересите на САЩ е по-полезно да се възползват от разрива между Китай и Съветския съюз. Така започна бавният процес на нормализиране на отношенията с Пекин. По време на този преход Вашингтон не се отказа от подкрепата си за Тайван. Вместо това въпросът за суверенитета на острова бе оставен на заден план, за да се отвори пространство за сътрудничество в областите от споделен интерес. Важният извод от този епизод е, че дипломацията може да започне и преди фундаменталните спорове да бъдат окончателно решени.

Случаят с Виетнам е още по-красноречив. САЩ прекараха години в опити да спрат победата на комунизма там, водейки опустошителна война, отнела живота на десетки хиляди виетнамски граждани и американски войници. След като загубиха войната, САЩ се опитаха да наложат пълна международна изолация на Ханой. До средата на 90-те години обаче Вашингтон стигна до извода, че нормализирането на връзките ще донесе повече ползи за американските интереси: то ще стимулира търговията, ще укрепи стабилността в региона и ще осигури на САЩ по-голямо влияние в Югоизточна Азия. Така започна поетапно сближаване – Вашингтон смекчи икономическата изолация на Виетнам, вдигна търговското ембарго и подписа консулско споразумение. През 1995 г. двете страни официално възстановиха дипломатическите си отношения и откриха посолства. Този процес не изискваше от тях да забравят миналото или да постигнат консенсус за войната. Двете правителства просто създадоха работещи механизми за справяне с тежкото наследство – включително съвместни екипи за издирване на изчезнали американски военнослужещи чрез достъп до архиви и теренни разкопки. Това сътрудничество положи основите Виетнам да се превърне в ценен партньор на САЩ през следващите десетилетия, когато Вашингтон започна да изнася част от производствените си вериги извън Китай.

Разбира се, не всеки опит за сближаване завършва с успех. През 2014 г. Барак Обама нормализира отношенията с Куба с аргумента, че десетилетията на изолация не са помогнали за демократизацията на острова. Стъпките на Обама обаче се базираха предимно на президентски укази, нямаха широка подкрепа сред двете партии и срещнаха остра съпротива от страна на влиятелни кръгове у дома. Поради това те лесно бяха отменени от Тръмп – съдба, подобна на тази на ядрената сделка с Иран.

Сегашната ситуация има много повече общи черти с процесите спрямо Пекин и Ханой, тъй като идва непосредствено след конфликт, донесъл сериозни загуби и за двете страни. Днес Техеран е много по-активно обвързан в действащи регионални конфликти, отколкото бяха Китай или Виетнам в началото на дипломатическото си отваряне, а ядрените амбиции на страната остават източник на огромно напрежение. Въпреки това и Иран, и САЩ изглежда започват да разбират, че тези проблеми не могат да се решат със силови средства. Дипломацията с дългогодишни врагове рядко започва от позиция на морално съгласие. Тя започва тогава, когато цената на илюзиите стане по-висока от дискомфорта на реалността.

Единственият изход

Всичко това не означава, че предстои подписването на мащабен мирен договор. Непосредствената задача в момента е много по-скромна – просто да се предотврати пълното разпадане на постигнатия меморандум под натиска на всекидневните провокации. Необходимо е Ормузкият пролив да остане отворен за свободно корабоплаване, последващите преговори да се вземат насериозно, а каналът за предотвратяване на преки сблъсъци между Корпуса на стражите на Ислямската революция и Централното командване на САЩ да покаже реални резултати.

Двете страни трябва да си извлекат и един основен поучителен извод от миналото: ядрената сделка от 2015 г. се оказа уязвима не заради технически дефекти, а защото остана без политическа защита. Нейните критици бяха търпеливи, организирани и последователни, докато защитниците ѝ погрешно вярваха, че самото ѝ изпълнение автоматично ще генерира подкрепа. Всяко следващо споразумение с Иран трябва да се гради върху точно противоположното допускане – че тези, които искат да го провалят, ще действат много по-бързо от тези, които ще спечелят от него.

Първото сериозно изпитание предстои на вътрешнополитическата сцена в Иран. Ислямската република има нов, неизпитан върховен лидер и политически елит, чието измамно единство по време на войната прикрива дълбоки противоречия за бъдещия курс на страната. Някои виждат в разбирателството с Вашингтон единствен начин за стабилизиране на режима след тежкия конфликт. За други това е идеологическо отстъпление, маскирано като прагматизъм. Но въпреки различните си виждания, иранските фракции споделят общ интерес – да запазят позициите, извоювани по време на войната, включително контрола над Ормузкия пролив. Балансът между тези лагери няма да се реши с политически речи. Той зависи изцяло от това дали дипломацията ще донесе реално икономическо облекчение, което обикновените иранци да усетят.

Ако следващите стъпки от меморандума се реализират, икономическите ползи за Иран не трябва да бъдат просто символичен жест. Те трябва да покажат, че след четири десетилетия на безуспешни опити да пречупи или изолира Ислямската република, Вашингтон най-накрая има готовност да се откаже от политиката на сдържане. Това не означава, че САЩ трябва да спрат да критикуват вътрешната или външната политика на Техеран. Това обаче ще бъде знак, че Америка си е извлякла поука колко неефективен е натискът, когато липсва реален диалог, и е решила да прекалибрира подхода си. Подобно признание е трудно за всеки американски президент, особено за лидер, чийто политически стил изключва признаването на грешки.

Америка и Иран няма нужда да стават приятели.

Предизвикателствата в краткосрочен план са очевидни. Поради напълно различните тълкувания на меморандума от двете страни, документът се оказа на командно дишане по-малко от месец след подписването му. Вместо да се гарантира свободното преминаване на кораби, споровете за контрола над Ормузкия пролив продължават и водят до постоянни ответни удари. Израел категорично настоява, че запазва пълна свобода на действие в Ливан, докато Техеран изисква спиране на атаките и пълно изтегляне на израелските сили. При това положение механизмът за деескалация може да се срине, преди изобщо да е заработил. Вашингтон ще бъде изправен пред решение, което дълго се е опитвал да избегне: дали има готовност да наложи ограничения не само на Иран, но и на собствените си съюзници, чиито действия рискуват да ввлекат САЩ обратно в мащабен конфликт.

Дори ако провокациите бъдат удържани и Техеран и Вашингтон се върнат на масата за преговори, няма гаранция, че двете страни ще успеят да изградят модел за мирно съвместно съществуване. След десетилетия на атентати, санкции, вземане на заложници, нарушени обещания, прокси войни и дълбока идеологическа вражда, скептицизмът между Иран и САЩ остава огромен. И най-малката искра може да провали диалога. В такъв случай сегашният момент ще бъде запомнен просто като поредната пропусната възможност – кратка пауза между два цикъла на насилие.

Иран и САЩ обаче няма нужда да стават приятели. Те просто се нуждаят от предвидими правила, които да не се срутват при всяка промяна на политическия вятър. И ако успеят да ги създадат, ползите ще се усят далеч извън рамките на двустранните им отношения. Този успех ще позволи на Техеран и Вашингтон да използват намаляването на напрежението като отправна точка за обезвреждане на останалите цъкащи бомби в региона – в Ливан, Сирия и по палестинския въпрос – проблеми, с които Израел се опита да се справи с военни средства, но без успех. Това ще изисква също Иран да възстанови доверието в отношенията със съседите си от Персийския залив и да търси споделени решения за сигурността на корабоплаването.

Ако това се случи, тези преговори ще останат в историята като момента, в който Вашингтон спря да търси начини за съкрушаването на Ислямската република, а Техеран осъзна, че геополитическият успех изисква нещо различно от вечна конфронтация. След 47 години на открита вражда, това само по себе си би било истинска революция.

Автор: Али Ваез

Източник: “Foreign Affairs”