Завръща ли се смъртната присъда?

На 30 юни 2026 г. френският президент Еманюел Макрон откри деветия Световен конгрес срещу смъртното наказание в Париж с наблюдението, че най-тежкото наказание „никога не е правило никое общество по-безопасно, тъй като няма възпиращ ефект“. И макар да е възможно да е прав за възпиращия ефект, той избра доста забележителен момент за речта си, тъй като светът сякаш преоткрива прилагането на смъртната присъда. Само седмици по-рано, в доклад, публикуван на 17 май 2026 г., „Амнести Интернешънъл“ преброи 2707 екзекуции по света за 2025 г. – най-високата цифра, регистрирана от организацията за последните 44 години. В същото време във Франция дебатът бе разпален отново от две убийства, които шокираха обществеността на фона на общото усещане за влошаваща се сигурност по френските улици.

Противно на твърденията на президент Макрон, смъртната присъда не е толкова важна като средство за сплашване, колкото като фундаментален елемент от договора между гражданите и властта. В една от своите трагедии, написана около 458 г. пр.н.е., гръцкият драматург Есхил описва на сцена основополагащата сделка на всеки правов ред, който познаваме днес. Той показва как смъртната присъда всъщност е крайъгълен камък на цивилизацията, тъй като играе ключова роля за легитимността на държавата като неутрален арбитър в конфликти и спорове.

Есхил ни превежда през драмата на една от най-важните фамилии в гръцката митология – дома на Атрей, който поколения наред се избива взаимно. Агамемнон пожертва дъщеря си, за да умилостиви ветровете по пътя към Троя; съпругата му Клитемнестра го закла във ваната при завръщането му; техният син Орест уби майка си, за да отмъсти за баща си, а Ериниите – богините на кръвното отмъщение – се спуснаха, за да вземат на свой ред Орест. Атина прекъсна този порочен кръг, като свика това, което вероятно е първият съдебен процес за убийство в световната литература. Сделката, която тя договори тогава, е същата, по чиито правила живеем и днес: родовете се отказват от личното отмъщение и го прехвърлят на града, а в замяна градът обещава, че престъплението наистина ще получи възмездие, като в краен случай то ще бъде смърт. Атина (с помощта на Аполон) създаде система, която забранява саморазправата, но също така гарантира, че държавата е – и всъщност трябва да бъде – готова да приложи най-тежкото наказание, колкото и рядко да се случва това. Само чрез това обещание държавата успя да убеди родовете да се откажат от правото си да раздават правосъдие сами и да й предадат монопола върху насилието.

Моят аргумент обаче не се опира само на митологията – зад него стоят и емпирични данни. Европа прекара половин хилядолетие в прилагане на дела на Атина от сделката с безмилостност, която днес предпочитаме да забравим, самозалъгвайки се, че един ден западните общества просто са се събудили и са решили да станат мирни и цивилизовани. Но това не отговаря на истината – общественият мир бе установен именно чрез контролирано от държавата насилие. Норберт Елиас нарече това „процеса на цивилизация“, а Питър Фрост и Хенри Харpending събраха цифрите зад него в „Еволюционна психология“. В разгара на средновековната война срещу убийствата съдилищата са осъждали на смърт между 0,5% и 1% от мъжете във всяко поколение, в резултат на което процентът на убийствата в Англия е спаднал десетократно или повече. Това е развитие, което Стивън Пинкър – човек, когото никой не би заподозрял в реакционни пристрастия – нарича „великото умиротворяване“. Отмяната на смъртното наказание, когато най-накрая се случи, беше дивидентът от този успех, а не неговата причина. Обществата пенсионираха ешафода, защото можеха да си го позволят. Уви, дивидентите могат да бъдат изхарчени и се опасявам, че точно натам сме се запътили в момента.

На някои места вече се вижда как този механизъм работи на заден ход. В Швеция 93 деца под 15-годишна възраст бяха заподозрени в убийство или опит за убийство през първата половина на 2024 г. – три пъти повече от предходната година. Отговорът на Стокхолм е временно, за период от пет години, да намали възрастта за наказателна отговорност за най-тежките престъпления на 13 години. Истински показателен детайл обаче е възражението, повдигнато срещу този закон: критиците предупреждават, че бандите просто ще започнат да вербуват 11-годишни. Нека бъда ясен – не призовавам за смъртна присъда за деца, но категорично подкрепям да се обмисли прилагането й за тези, които вербуват деца, за да извършват убийства. Държава, която преговаря и капитулира пред логиката на престъпните мрежи за набиране на кадри, вече е отстъпила по най-важната точка – а именно, че монополът върху насилието вече не е в ръцете на публичните органи, а на паралелната държава на престъпниците.

Това означава също, че хората вече не се страхуват от държавата, а от онези, които реално командват парада вместо нея. В Германия например следователите описват кланови структури, чиито членове се страхуват от семейството си далеч повече, отколкото от съда. Днешното значение на понятието „зона, забранена за външни лица“ (no-go area) обаче вече не е просто квартал, който гражданите избягват след мръкване. Това е територия, в която линейки и пожарни влизат само под полицейска охрана или изобщо не влизат, което показва, че тези райони преминават под ново ръководство.

Дежурният отговор е, че съвременната държава няма средства да обърне тези процеси и че необходимата сила би накърнила определени права. Аз обаче не приемам този аргумент, тъй като видях на какво беше способна държавата по време на Ковид. Правителства, които уж не могат да изправят пред съда поръчителя на 14-годишен наемен убиец, се оказаха напълно способни да не допускат неваксинирани тийнейджъри до футболни тренировки. Ресурсът никога не е липсвал – липсваше само воля. И ако настоящите правителства продължат да отказват да възстановят реда, хората ще се обърнат към тези, които ще го направят. Случаи като убийството на Хенри Новак в Обединеното кралство карат хората да гледат с подозрение на сегашните си управляващи. Расте усещането за двоен стандарт в правосъдието, където местното население е онеправдано, докато новодошлите се ползват с привилегии.

В трудовете си либералният мислител Франсис Фукуяма ни напомня, че много преди да съществуват парламенти, кралете са черпили своята легитимност от една основна функция – раздаването на правосъдие. Държава, която прилага правилата си селективно, се възприема от своите граждани не като хуманна, а като произволна, а произволът е единственото нещо, което никой правов ред не може да преживее. Точно това е и атмосферата, в която филмът на Уве Бол „Citizen Vigilante“ откликва толкова силно в целия Запад.

Нищо от това не е призив за масови екзекуции, а предупреждение: ако държавата откаже да преследва престъпленията, нейната легитимност ще започне да се руши и за определени деяния смъртната присъда наистина може да се окаже заслужена. В продължение на две щастливи поколения европейската цивилизация беше достигнала такива висини, че смъртното наказание можеше да бъде пенсионирано с чиста съвест. Уви, днес, когато цивилизацията ни е подложена на изпитание от престъпни банди и вербуване на деца за най-жестоки престъпления, може да се наложи да преосмислим това пенсиониране. Гражданите не са забравили защо гилотината беше пенсионирана (защото бяха спрели да вършат престъпления), но започнаха да забелязват, че другата половина от старата сделка – обещанието, че престъплението ще получи възмездие – вече не се спазва.

Автор: Ралф Шолхамер

Източник: “Brussels Signal”