По гробищата ще ги познаете

Тони Маринова:

Слънцето гали, а аз се пазаря с циганката на тротоара. За свещи и цветя. Няма по-евтино от четири лева букетчето - две рехави стръкчета димитровчета с по една оклюмала далия. Ако искаш. И понеже видимо "не искам", жената ме поглежда извинително и започва да се извинява:

- Заради Задушница ги вдигнаха! - а аз си добавям на ум: Чудно нещо сме, ей! Все да ударим келепира! После заедно избираме две що-годе прилични китки. Даже едната ми я дава за два лева. Все пак, купувам и свещи. И ето, есенното ми гробищно посещение започва.

"Орландовци" са пълни с народ. Същото ще видим след около час и на "Малашевци". 

Хубавото време отваря добри гробищни дейности. Нямаш нужда от фитнес. Клякаш, ставаш, плевиш, метеш... В моя случай, и псуваш. Така и не се научих на гробища да съм тиха. Такъв бяс ме обхваща всеки път като видя нечий гроб, превърнат в сметище. Когато видя счупен паметник... Всяко смирение забравям и не просто кипвам, вря с минути и фуча като забравен чайник на котлон. 

- Е стига де! Сега защо ми викаш - ми се сопва и Страхил. 

- От безсилие викам - отговарям и продължавам да чистя за баба, татко, Весето... За леля Марийка и чичо Павел, за прабаба Вела и прадядо Марин. Гробът до нашия обаче е същия ужас, та се пренасям и там. И понеже се заигравам с чистенето, Страхил пак ме скастря под мустак:

- Ако искаш, мини и по следващия парцел. Аз не бързам. Изобщо! 

Знам, че е невъзможно и съм сбъркана, ама така да искам да живея в чист и красив свят. Дори на гробищата! Затова си чистя и подреждам. А боклуците не само не свършват. Увеличават се. Пролет и есен. 

По гробищата ще ги познаете. 

Заключи скоро една приятелка, наскоро погребала брат си. Обменихме тихия си бяс и единодушно обобщихме. 

Гробищните ни паркове са огледало на държавата и възпитанието. Занемарени, разхвърляни, поругани... И така препълнени с хитреци и разбойници. 

Спирам да мисля. Ишиасът ми се обажда. Явно наистина прекалих с чистенето. Повдигам глава и една опашка ме усмихва. Черното гробищно куче ме гледа с такъв благ поглед, че в миг ми просветва. Яница го гали. И вече е истински тихо. Спокойно. Най-накрая душата ми може да си поплаче!

Събота слънчев следобед. Парковете са пълни. Живи и мъртви почиват.