Карни казва на Европа това, което тя иска да чуе

Отзвукът от речта на канадския министър-председател Марк Карни в Европейския парламент в Страсбург на 17 септември – ден след като председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен отвори вратата за превръщането на Канада в първия „асоцииран член“ на ЕС – едновременно отрази и задълбочи пропастта в публичната политика и психологията между Западна Европа и Съединените щати. Федералните европейски институции започнаха като достоен за възхищение опит на Жан Моне и други да се погребе веднъж завинаги дълбоката и кръвопролитна враждебност между водещите европейски държави. Това бяха тарифни намаления с цел улесняване на сътрудничеството на икономическо равнище, особено между Франция, Германия и Италия. Първоначалната група от шест държави, включваща страните от Бенелюкс, постепенно задълбочи сътрудничеството си до политически съюз и методично се разрасна до 28 държави, от които Обединеното кралство впоследствие се оттегли.

Това развитие съвсем не беше плавен и непрекъснат процес. Няколко държави се нуждаеха от последователни референдуми, за да се присъединят към целта, определена като „все по-тесен съюз“, която ясно сочеше в крайна сметка към единно върховно управление за цяла Западна и голяма част от Централна Европа. Великобритания бе гласувала единствено за общ пазар, но никога за това политическите ѝ институции, развивани относително последователно в продължение на близо 800 години, да бъдат погълнати от добронамерения, но сравнително неопитен правителствен апарат на Европа в Брюксел. И когато най-сетне бе потърсено мнението им, британците гласуваха с „не“. Това беше първото сериозно геополитическо триене между Европа и Америка след Студената война. Президентът Тръмп предложи на британците ускорена процедура за присъединяване към Северноамериканската зона за свободна търговия, но Тереза Мей предпочете да дефинира напускането на Европа като фактически потвърждаващо привързаността към нея. Борис Джонсън беше по-възприемчив, но твърде дезорганизиран и зает с уреждането на статута на Северна Ирландия в Европа, за да отговори на поканата на Тръмп, като скоро се озова в преговори с колебливата администрация на Байдън.

Тръмп, както и предишните президенти републиканци Ричард Никсън и Роналд Рейгън, видя, че една федерална Европа до известна степен представлява бунт срещу първенството на Съединените щати на Запад, основан на романтичната илюзия, че европейските сили, пропилели световното си лидерство в световните войни и тоталитарните движения, които Европа стовари върху света, сега могат да стъпят на раменете си и да си върнат водачеството над планетата. Американските президенти от Демократическата партия като цяло са склонни да гледат на Европа по-положително – като на потенциално желан равен партньор в западното лидерство.

Карни изведе Канада пред Великобритания в ролята на друга важна страна, претендираща да балансира между Европа и Съединените щати. Когато беше управител на „Банк ъф Ингланд“, той бързо се разправи с всяка представа за независима централна банка, като се включи в кампанията за всяване на страх на британското правителство, според която, ако Великобритания напусне Европейския съюз, по улиците на Лондонското сити ще поникне трева. Завърнал се в родната си Канада и станал министър-председател, той извоюва изненадваща победа на преизбирането за Либералната партия, която при Джъстин Трюдо управляваше страната скандално лошо, докато тя се сриваше в сравнителните таблици на най-проспериращите държави в света, спъвана от мания по климатичните промени и пораждаща недоволство чрез прекомерна, но почти изцяло законна имиграция. (Това е сравнително лесен въпрос за Канада, тъй като единствената ѝ значима сухопътна граница е със Съединените щати – държава, от която почти никой никога не бяга, – а нелегалното влизане по море изисква прекосяването на цял океан.)

Обичайните антиамерикански или наивно глобалистки органи на европейските и британските медии, като The Guardian и The Economist, притиснаха Карни до гърдите си като човек, който легитимира поставения под натиск европейски проект. Икономиката на Съединените щати расте повече от два пъти по-бързо от тази на Европейския съюз в продължение на 20 години, и макар Тръмп на моменти да е бил прекомерно самонадеян, той се оказа ефективен в намаляването на абсурдните търговски дефицити и отправянето на предупреждения към непостоянните съюзници. Основните европейски сили затънаха и днес единствено за Италия може да се каже, че има сериозно правителство. Германия, Франция и Испания, както и Обединеното кралство, чакат твърдо управление от страна на цивилизованата десница, каквото премиерът Джорджа Мелони налага в Рим.

В Страсбург Карни разкри много по-ярко, отколкото пред собствените си сънародници, своите авторитарни, давоски леви уклони. Той поласка аудиторията си, пренаписвайки съвременната история и актуалната икономическа статистика. Свободата в Европа била извоювана „благодарение на героизма на европейската съпротива по време на войната“. Разбира се, това са глупости: Европа беше освободена от американците, британците и канадците и защитавана от Съединените щати, докато Съветският съюз, под натиска на американската стратегия за сдържане, не се разпадна. Европа тъне в икономическо безсилие, а нейният слаб отговор на китайското проникване в над една трета от пазара ѝ на хибридни автомобили е да моли – безуспешно – Китай доброволно да ограничи присъствието си до 15 процента. Всеки, включително очевидно и мнозинството от гражданите на водещите европейски страни, вижда, че е необходима рязка промяна в политиката, а безумното плашило на климатичните промени най-накрая бива изоставено.

Карни пропусна да спомене в Страсбург, че канадският износ за Съединените щати е 10 пъти по-голям от износа ѝ за Европа, както и че Съединените щати представляват повече от една трета от цялата икономика на Канада – което е над 10 пъти повече от процента, който канадската търговия представлява в икономиката на САЩ. В Страсбург и ораторът, и публиката мечтаеха, като за тази цел Карни цитира Гьоте по подвеждащ начин и засипа слушателите си с кухи буколически метафори, за да лансира идеята за взаимен магнитен интерес между Канада и Европа. Това е пълна фантазия и тя няма да продължи дълго.

Автор: Конрад Блек

За автора: Конрад Блек (лорд Блек от Кросхарбър) е канадско-британски финансист, издател, историк и публицист, автор на биографии и редовен коментатор по международна политика.

Източник: "Brussels Signal"