Когато правителствата спрат да слушат, обществата започват да горят

Поредицата от груби несправедливости продължава да расте, но елитa се интересува повече от това как говорим за тях – или как мълчим.

Белфаст, Северна Ирландия, беше обхванат от насилие тази седмица след предполагаем „опит за обезглавяване“ на местен мъж от търсещ убежище суданец. Превозни средства бяха опожарени, пътища – блокирани с горящи контейнери за боклук, а ужасени семейства бяха извеждани от домовете им под полицейска охрана.

Тези безредици следват гражданското неподчинение в Саутхемптън, Англия, провокирано от убийството на 18-годишния Хенри Новак от сикха Викрум Дигуа, както и от пускането на истински скандални кадри от полицейски боди камери, разкриващи отвратително отношение от страна на полицаите към очевидно умиращия Хенри.
Но в днешното Обединено кралство политическата класа смята, че осъждането на бунтовете е напълно достатъчно. Тя не е научила абсолютно нищо. Осъждането е лесно – то позволява на министри, коментатори и длъжностни лица да заемат поза на морално превъзходство, като същевременно избягват обществения гняв, скръб и отчуждение, стоящи зад тези сцени. Това не е лидерство, а страхливост.

Познатият модел на елита

За пореден път Великобритания, а и цяла Европа, стават свидетели на мрачно познати модели. Шокиращо престъпление предизвиква обществен гняв и искания за отговори. Вместо да обърне внимание на тези опасения обаче, статуквото чете лекции на обществеността, денонсира несъгласието и настоява, че истинският скандал не е провалената политика, а тези, които я подлагат на съмнение. От хората се очаква да гледат хаоса и липсата на обществена безопасност, докато им се обяснява, че истинската опасност се крие в собствената им реакция. Ето защо обществеността вече не вярва на нищо, което ѝ се казва.

Предполагаемият опит за убийство в Северна Ирландия не се случи във вакуум, нито пък последвалият гняв. Покрай целите Британски острови хората гледат как общностите им се трансформират без тяхното съгласие, как тревогите им се отхвърлят като предразсъдъци и как безпокойството им бива засрамвано, за да замълчат. Казва им се, че масовата миграция е безспорно нещо добро, докато в същото време живеят под натиск върху жилищния сектор, училищата и болниците, с отслабено социално доверие и сериозна – често смъртоносна – престъпност.

Както зловещото събитие в Белфаст, така и сърцераздирателното убийство на Хенри Новак символизират това по-широко усещане за изоставеност. Това са не просто лични трагедии, но и пряко доказателство, че управляващите се интересуват повече от контролирането на политическия смисъл на събитията, отколкото от изправянето пред тяхната реалност.

Точно затова случаи като този с Хенри засягат толкова дълбока струна. Те кристализират страха, че когато обикновените хора страдат, мощните институции реагират идеологически, а не хуманно; че вместо да видят тежко ранен тийнейджър, нуждаещ се от защита и правосъдие, полицията е била фокусирана върху интерпретирането на събитието през езика на расата и предразсъдъците. Те изглеждат по-бързи в контролирането на езика, отколкото в защитата на жертвите, и по-склонни да управляват наратива, отколкото да се изправят пред истината.

Презрението към обикновения гражданин

Това, което прави тези ситуации толкова взривоопасни, не е само имиграцията. Това е презрението, демонстрирано към онези, които изразяват загриженост по въпроса. Отново и отново на европейските граждани се казва, че притесненията им са срамни и че техният опит струва по-малко от деликатните емоции на хора, които рядко живеят с последствията от решенията, които налагат.

В продължение на десетилетия на британските работнически общности се казваше да приемат решения, взети над главите им от политици, държавни служители, академици и активисти, които самите рядко носят това бреме. Когато местните жители възразяват срещу бързите промени, те биват зачерквани като изостанали. Когато се тревожат за престъпността, биват обвинявани в насаждане на страх. Когато говорят за липса на социално сближаване, биват брандирани като екстремисти. На въпросите им не се отговаря, а несъгласието им не се обсъжда с нищо, което дори малко да прилича на добронамереност. Хората могат да изтърпят много, но не и вечно усещането, че се отнасят към тях с пренебрежение в собствената им страна.

Резултатът е дълбока криза на доверието. Милиони хора вече не виждат политическата класа просто като дистанцирана или некомпетентна, а като активно враждебна към техните интереси. Те наблюдават как лидерите защитават официални, прогресивни наративи, вместо да се изправят пред болезнените реалности, докато техните собствени страхове биват игнорирани, подигравани или цензурирани. Но доверието зависи от убеждението, че уж неутралните институции ще действат справедливо, ще казват истината и ще поставят благосъстоянието на гражданите над политиката. Щом това вярване умре, обществото стъпва на много опасна почва.

Пропастта между управляващи и управлявани

Нищо от това, разбира се, не оправдава насилието. Бунтовете са деструктивни и самоцелни. Те тероризират невинни семейства, увреждат квартали и предават всяко морално предимство в ръцете на онези, които биха предпочели да осъдят безредиците, вместо да се изправят пред причините за тях. Но вълненията не могат да бъдат разбрани или предотвратени, ако всяко изригване на гняв се отхвърля като невежество, расизъм или дезинформация. Това не решава проблема, а го задълбочава.

По-дълбокият проблем е огромната и разширяваща се пропаст между управляващите и управляваните. Великобритания все повече се управлява от самоненавиждащ се елит, който изглежда неспособен или нежелаещ да разбере хората, които води. Той изисква толерантност, докато показва съвсем малко такава към инакомислието; говори за демокрация, докато игнорира общественото мнение, когато то е неудобно; и провежда миграционни политики, срещу които обикновените работещи хора многократно са се противопоставяли. Всеки нов спор задълбочава убеждението, че един набор от правила важи за една почти изключително монокултурна управляваща класа, а друг – за всички останали. След като това вярване се запечата, то става политически взривоопасно.

Пожарите в Белфаст ще угаснат, щетите ще бъдат разчистени и новинарският поток ще продължи напред. Но гнявът зад тези сцени няма да изчезне само защото почтени хора са го порицали. Той ще остане, докато лидерите на Великобритания и Европа продължават да третират обществения страх и несъгласие като неща, които трябва да бъдат заглушени, а не чути.

Саутхемптън и Белфаст не са изолирани аномалии. Те са предупреждения. Ако тези предупреждения бъдат пренебрегнати, те няма да бъдат последните. И статуквото не може да каже, че не е било предупредено.

Автор: Пол Бърч

Пол Бърч е бивш полицейски служител и специалист по борба с тероризма.

Източник: “The European Conservative”