Има значение дали ще умрем от туберкулоза в XXI век или по-скоро ще умрем от погнуса към себе си

България, 2022. В третия по големина град – Варна, белодробната болница затвори, поради неплатени сметки за ток (780 000 лева). Ток няма. И генератори няма (май ги пратихме за Украйна). Някой трябва да каже на политиците, на пиарите, на богатите и на либералите как да си харчат с повече патос парите. Новината за застрашената от затваряне болница мина в централните емисии преди десет дни. Никой – нищо. Десет дни напред в бъдещето и вече виждаме как дузина болни от туберкулоза се прибират вкъщи, защото болница няма и няма кой да ги лекува. Държавата, в която болните ги връщат у дома, а едни тъжни лекари (които не са взимали заплати от 10 месеца) се вайкат и стискат палци да не плъзне зараза. От туберкулоза. В България, през 2022. Кристи Пую разказа тази балканска драма във филма „Смъртта на господин Лазареску“. Там на г-н Лазареску му призлява и има нужда от медицинска помощ. След мощно сноване с линейката между болниците, никоя от които не иска да го приеме като пациент, г-н Лазареску умря. Мементо мори, всички ще умрем, само въпросът е как. И още по-важно: какво правим, докато чакаме да умрем. Има значение дали ще умрем от туберкулоза в XXI век или по-скоро ще умрем от погнуса към себе си, от немърливост, дебелокожие, от разяждане отвътре, от страх и омраза в България, страната на неограничените възможности, където ако плюеш кръв по улиците, никой няма да забележи. Затова и все повече започваме да плюем кръв по улиците. От туберкулоза, от бой, от презрение към себе си и другите. Типично балканска драма е онази, в която смъртта побеждава, защото самотното ни нещастие започва с леко малодушие (от полу-осъзнатата истина да си безпомощен парцал), продължава с доза лицемерие (в желанието за приобщаване към подобни парцали, заради оцеляването и успокоението, че не си само ти), сетне се превръща в „не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле“ и накрая завършва с някаква приказка за стълбата, къде – корупция, къде – кражба, къде – обезличаване от самозалъгване до степен на изпадане в будна кома. Ние обичаме тази кома, също както туберкулозата, ракията, диабета, цигарите, инфарктите и лошия си дъх. Дъх на смърт. Смъртта, така естествена, у нас е като фейк нюз. Никой не й вярва, поради липса на вкус, поради прекалеността в последния вик, след който завесата пада театрално. Завесата пада и нищо няма да остане от нас. Пожелахме да сме зрители на собственото си падение – ние сме едни паднали ангели с порцеланови сърца, за които никой няма да плаче. Кой открадна парите за болницата? Кой дръпна шалтера на тока в болницата? Кой изгони лекарите и пациентите? Кой се направи, че не чува тая новина? Кой дарява генератори за други държави, докато гледа жалкото гърчене на собствения си народ? Болницата, отворете сметка, нека поне си платим кремацията.
„…обидно е така да се живее
обучени сме как да се умира…“