Съдебните битки не носят победа във войната срещу транс идеологията. Нуждаем се и от радикална културна промяна

Десет години след вота за Брекзит, един от останалите ми спомени от изпълнените с тежки сблъсъци години след гласуването за напускане беше уповаването на закона и неговото прославяне. Върховният съд беше сочен от елита на обществото – от политици до обществени личности – като последна инстанция по всякакви въпроси. Каквито и да бяха личните мнения или дълбоко вкоренените политически убеждения на отделвия човек, законът си беше закон.

Е, колко са се променили нещата. Днес Върховният съд изглежда е просто още един орган, изразяващ мнение, поне за някои среди. Въпреки че се произнесе окончателно по въпроса за джендъра спрямо биологичния пол – потвърждавайки, че биологичните факти имат по-голяма тежест от сертификатите, начина на обличане и усещанията – новата правна рамка за правата, основани на биологичния пол, изглежда се игнорира. Законът вече не е закон.

Вземете например новината, че здравният тръст на Западен Лондон (West London NHS Trust) е инструктирал пациентите, че могат да използват съоръжения за единия пол въз основа на техния „правен джендър“. Благодарение на няколко ловки критични към джендър идеологията активисти, които се разровиха в умишлено двусмислени и скрити политически документи, сега знаем, че Националната здравна служба (NHS) нарушава закона. Тя позволява на трансджендър хора да използват сертификати за признаване на джендър (GRC), за да получат достъп до пространства за единия пол по техен избор, въпреки решението на Върховния съд.

Това е сериозен проблем. Сред институциите, управлявани от здравния тръст на Западен Лондон, са болницата „Сейнт Бърнард“ (St Bernard's Hospital), която се фокусира върху психиатричните услуги, и болницата „Броудмур“ (Broadmoor Hospital), която осигурява „оценка, лечение и грижи в условия на висока сигурност за мъже“.

Тази политика означава, че транс жена може да се появи в отделение, пълно с тийнейджърки с хранителни разстройства, или че транс мъж може да бъде настанен в заведение за високорискови мъже. Докато второто е малко вероятно, има много случаи на транс жени, които избират да ползват услуги и отделения за жени. В уязвима среда, където жените са съблечени и изпитват стрес в болничните отделения, да не говорим, че страдат от сериозни психически проблеми, присъствието на биологичен мъж е много вероятно да предизвика допълнително объркване и разстройство у някои от тях.

Това не е висша математика. Някои от нас, които са критични към джендър идеологията в този дебат, твърдяха, че е нелепо да се изисква най-високият съд във Великобритания да потвърждава в закон онова, което населението вече знае, че е вярно: че мъж и жена означават мъж и жена и че съществуват реални и важни разлики между двата пола. Но може би сме сгрешили, че бяхме толкова самонадеяни? Или служителите по човешки ресурси в тръстовете на NHS, като този в Западен Лондон, са твърде бавни, за да влязат в крак със закона, или умишлено игнорират неговото изискване за предоставяне на услуги за единия пол въз основа на биологията.

Сблъсъкът между идеология и реалност

Всъщност, може би в бъдеще ни предстоят още съдебни дела. Помислете за борбата, водена от медицинските сестри от Дарлингтън, които трябваше да създадат свой собствен синдикат, след като NHS отказа исканията им съблекалните, предназначени само за жени, да останат такива. Какво да кажем за скорошната новина за мъж, за когото се твърди, че е хванат да снима майка и дъщеря, докато се преобличат в смесени съблекални в клон на H&M в Дорсет? Огромното мнозинство от обществеността не е съгласно с безумната идея, че лист хартия и няколко хирургически процедури могат по магически път да те превърнат в противоположния пол, но хората по високите етажи на политиката и ръководителите на нашите обществени услуги изглежда са склонни да угаждат на тези фантазии.

Може би си струва да попитаме как стигнахме дотук – кога самите основи на човешката социализация и взаимодействие се сведоха до съдебни битки? Митът, разпространяван от транс активистите, е, че преди въвеждането на „признаването на джендър“ или „самоопределянето“ от политиците консерватори, британското общество е било септична яма от трансфобия и тесногръдие. И по тази причина хората, които са се чувствали малко по-различни, са имали нужда цялото общество да измести самото си фундаментално разбиране за човешката природа, за да се съобрази с вътрешната идентичност на едно малко малцинство.

В резултат на това здравият разум, според който двуполовият модел е реален и необходим, се превърна в грозна и объркваща каша от законни права. Кой има по-голямо право да не бъде обиден – жената, която не иска да се преоблича по бански в присъствието на мъж, или мъжът, който не иска да се преоблича с други мъже, защото се чувства като жена?

Ясно е, че съдебните битки няма да спечелят тази война – нуждаем се от културна промяна, която да ни измъкне от блатото на транс темата. Това означава обикновените мъже и жени да се почувстват насърчени да хвърлят предизвикателство на джендър идеологията сред своите приятели, семейства и колеги. Вече не трябва да бъде табу да се казва, че момичетата се нуждаят от собствено уединение и достойнство. Вече не може да бъде повод за обществено заличаване (канселиране) да се твърди, че мъжете не могат да станат жени, независимо колко червило си слагат. Едва тогава кадрите в отделите по човешки ресурси и чиновничеството ще се почувстват безсилни да се противопоставят на онова, което останалите от нас знаят, че е не само юридически, но и морално правилно.

Автор: Ела Уилън

Ела Уилън е журналист и коментатор 

Източник: “The Telegraph”