От рационалност към ритуал: Демодернизация на политиката

Краят на Втората световна война ускори модернизацията на повечето капиталистически страни, давайки тласък на държавата на благоденствието. Като признак за социален прогрес, тя служеше и за бариера срещу социално-икономическата алтернатива в лицето на СССР и социалистическите държави в Източна Европа. Капиталистическата класа бе принудена да умери апетитите си – до голяма степен от страх от комунизма.

Съветската политическа, икономическа и социална система изглеждаше като жизнеспособна алтернатива на капитализма. Западните лидери бяха принудени да се конкурират, предлагайки на своите граждани безпрецедентни икономически и социални права. Разпадането на СССР – а с него и изчезването на социално-икономическата алтернатива на капитализма – оказа демодернизиращ ефект върху населението на повечето западни страни. То отвори вратата за агресивна глобализация на неолибералните икономически политики, задълбочаващо се неравенство и мащабно прехвърляне на богатство от публичния сектор към частна собственост.

От държава на благоденствието към неолибералната бездна

Часовникът се превърта назад, но с различна скорост. Това, което в бившия Съветски съюз се случи за една нощ, другаде се развива по-постепенно. Масовото и бързо обедняване на бившите съветски граждани през 90-те години на миналия век беше ускорен вариант на безпрецедентната икономическа поларизация, наблюдавана в повечето други страни през последните десетилетия.

Запазването на религиозното и етническото многообразие е ключово постижение на модерността – и сега то е подложено на атака. Там, където някога съществуваха относително стабилни мултикултурни и мултиетнически общества, позиции печелят етническият национализъм, трибализмът, религиозният милитаризъм и различни форми на изключване – икономическо, социално и културно.

Нативизмът и ксенофобията са във възход по целия свят – от Аржентина през Индия до Съединените щати. Това са безпогрешни признаци на демодернизация – регрес спрямо стандартите на модерността. Все пак демодернизацията не е задължително да бъде всеобхватна. Израел например демонстрира технологична модерност наред с политически архаизъм.

Критерии за модерност и демодернизация

Демодернизацията може да бъде оценена по същите критерии, които бяха кодифицирани в теориите за модернизацията, процъфтяващи през 50-те и 60-те години на миналия век – епохата на деколонизацията. Тези теории извеждаха на преден план инструменталната рационалност: стремежа да се овладее природата чрез наука и технологии и да се установи рационално управление в обществото. Модерността носеше обещанието за по-добър живот – обещание, което бе особено привлекателно след Втората световна война, с появата на двуполюсния баланс между СССР и САЩ и разпадането на колониалните империи.

Съветският съюз и Съединените щати предлагаха свой собствен модел на модернизация. Въпреки разликите им в отношенията на собственост – социалистическа срещу капиталистическа – моделите споделяха изненадващо обща основа в дефинирането на това какво означава да бъдеш модерен.

Разработени до голяма степен по време на Студената война, тези теории предвиждаха всеобхватен набор от трансформации: преход от племенна или религиозна идентичност към национална идентичност; стесняване на социално-икономическите различия и намаляване на бедността; понижаване на безработицата и непълната заетост; повишаване на социалната мобилност; демократизация на културата; и укрепване на гражданските институции – особено на профсъюзите, които посредничат между труда и капитала, като по този начин укрепват социалната стабилност. Свободният и рационален политически дебат се смяташе за ключ към постигането на тези цели.

Знанието под обсада

Знанието е основна съставка на модерността. То може да създава или разрушава идеологии, да оправдава или подкопава класовото господство. Демодернизацията неизбежно включва отричане на знанието и предизвикателство към рационалното мислене. Днес правото на информираност бива ерозирано по няколко буквално взривоопасни външнополитически въпроса, дори докато автори като Стивън Пинкър твърдят, че човечеството става по-рационално и следователно по-малко насилствено.

Преименуването на улици, премахването на паметници и забраната на езици са неразделна часть от демодернизацията – опити за заличаване на историческата памет. Езикът се свежда до ритуализиран набор от клишета (например „режим“ за неудобни политически актьори) и се използва като инструмент за заклинания и разпространение на невежество.

На Запад тази роля на медиите е особено ярка по отношение на войната в Украйна. Медийните ефекти до голяма степен засенчиха реалните военни резултати. Те оформят общественото мнение, подклаждайки подкрепа за продължаване на войната. От западна страна този конфликт е колкото война на наративи, толкова и война на ракети и дронове.

Показателен пример е почти задължителното използване от страна на водещите западни медии на фразата „непредизвикана пълномащабна инвазия“ за описание на действията на Русия в Украйна. Уважавани експерти по геополитика, които твърдят, че разширяването на НАТО на изток е провокирало войната, бързо биват изолирани. Техният анализ на „скритите причини“ – които Абелар ни призоваваше да изследваме преди близо хилядолетие – се отхвърля като „пропаганда на Кремъл“. Както всички социополитически процеси, ерозията на рационалния дебат е резултат от целенасочени усилия на политически актьори. Дискредитиране, санкции и дори разузнавателни служби се мобилизират, за да се затворят устата или да се маргинализират уважавани специалисти, като по този начин се подкопава качеството на публично достъпната научна експертиза за Русия.

За разлика от това, американско-израелските атаки срещу Иран – които със сигурност биха заслужили етикета „непредизвикани“ – все още не са описани като такива в традиционните медии, превърнати сега в инструменти за пропаганда и обскурантизъм. В Германия разбирането на противника се превърна в укор: „Putinversteher“ (разбиращ Путин). Рационалното обсъждане на алтернативни подходи към Русия бе заменено от пристрастна, самодоволна и егоистична реторика. По подобен начин повърхностните обвинения в антисемитизъм задушават публичната дискусия за действията на Израел.

Апелите към емоциите изтласкват рационалните аргументи. Страстният език на иначе безлични бюрократи от Държавния департамент и ЕС подсказва, че демодернизацията е проникнала дълбоко в коридорите на властта. Артикулирането на геополитическите интереси все повече се превръща в претенции за морално превъзходство.

Именно Роналд Рейгън въведе фразата „Империя на злото“ през март 1983 г. – език, който вероятно бе подходящ за Националната асоциация на евангелистите, неговата аудитория по онова време. Почти две десетилетия по-късно, през януари 2002 г., „Оста на злото“ се появи в наглед по-рационален контекст: в обръщението на Джордж У. Буш „За състоянието на съюза“. То обозначаваше държави и движения, съпротивляващи се на американската хегемония, а емоционалният му заряд помогна за подготовката на почвата за водената от САЩ инвазия в Ирак през 2003 г.. Напоследък съвместната атака на САЩ и Израел срещу Иран също бива оправдавана като морален императив – „освобождението на иранския народ“.

Рационални аргументи и за двете войни съществуват, но те рядко се изричат в изискано общество. Те са изложени в документа „A Clean Break: Securing the Realm“ („Пълен разрив: осигуряване на сигурността на държавата“), подготвен за новоизбрания министър-председател Бенямин Нетаняху през 1996 г.. Западните атаки срещу Ирак, Йемен, Либия и Иран превърнаха този план в реалност. Ролята на Израел в подстрекаването на тези войни сега е публична тайна.

Претенциите за морално превъзходство се позовават на демокрацията, индивидуалната свобода и върховенството на закона, за да твърдят, че либералните режими по своята същност превъзхождат другите форми на политическа организация. Тези претенции замениха по-ранните твърдения за религиозно и расово превъзходство, които в продължение на пет века поддържаха колониалните завоевания, легитимирайки експлоатацията, насилието и геноцида. „Mission civilisatrice“ (цивилизаторска мисия), „Брамето на белия човек“, „подкрепа за демокрацията“, „смяна на режима“ и „Отговорност за защита“ обозначават сходни по същество интервенции на „Белия човек“ в Азия, Африка и Латинска Америка.

Парадоксално е, че нацистите – макар и известни с емоционалните си изблици – облякоха нахлуването си в Съветския съюз в рационални термини: експанзия на изток (Drang nach Osten) в търсене на жизнено пространство (Lebensraum). Нещо повече, те използваха научните концепции на своето време, за да установят геноцидна расова йерархия.

Демодернизацията предполага трайно влошаване на материалните, здравните и културните условия в едно по-рано модернизирано общество – завръщане към „предмодерни“ форми на живот и колективна идентичност. Това провокира протести, бунтове и въстания.

В Русия през първото десетилетие след разпадането на СССР бяха използвани танкове, а по-късно и електорални манипулации, за да бъдат потушени те. Кризата в Украйна също може да се разглежда през призмата на демодернизацията. Един огромен регион, който някога беше в авангарда на съветското индустриално развитие, претърпя демодернизация дълго преди 2014 г., когато външни сили трансформираха масовите протести в насилствено сваляне на правителството.

Следвайки модела на аферата „Рашагейт“ от 2016 г., резултатите от избори сега могат да бъдат анулирани (Румъния), манипулирани (Молдова) или фалшифицирани (Армения) под предлог за „руска намеса“. В други страни народни движения, като Indignados в Испания и gilets jaunes (жълтите жилетки) във Франция, заглъхнаха без последствия. Това отразява демодернизацията – трансформирането на гражданите в деполитизирани консуматори, което значително улеснява контрола върху наратива.

Демодернизацията ражда есенциализъм – приписването на неизменни свойства и ценности на собствената или на други групи. Това позволява на израелците да вярват, че Бог им е дал изключителни права върху земята между Йордан и Средиземно море и че тяхната армия е „най-моралната в света“. Според тази есенциалистка логика арабите разбират само от сила, което оправдава непрестанното насилие на Израел в целия регион. Сегашните управници на Европа изглежда мислят същото за руснаците.

Предразсъдъкът като държавна политика

Нормализирането на предразсъдъците е друга проява на демодернизацията. То се опира на отричането на знанието. Позитивните новини за Русия и руснаците напълно изчезнаха от западните медии през последните две десетилетия, подхранвайки русофобията – опита Русия и руснаците да бъдат представени като вродено зли.

Русофобията има дълга история, но съвременното ѝ възраждане беше във фокуса на конференция, провела се в средновековния руски град Псков през юни 2026 г., като част от форума „На това стоим“. Заглавието перифразира финала на филмовата класика на Ейзенщайн „Александър Невски“: „Идете и кажете на чуждите земи, че Русия е жива. Нека идват при нас без страх. Но който дойде при нас с меч, от меч ще загине. На това стои и ще стои руската земя.“. Създаден през 1938 г., филмът изобразява поражението на Тевтонските рицари край Псков през 1242 г.. Това беше тънко воалирано предупреждение към нацистите и техните европейски съюзници – които, за съжаление, го игнорираха и нападнаха Съветския съюз през юни 1941 г.. Псков е окупиран от германски, естонски, латвиски и испански войски в продължение на повече от три години. Когато съветската армия освобождава града през юли 1944 г., остават само 168 оригинални жители от довоенно население от 68 000 души.

Учени се събраха от няколко страни, за да изследват русофобията и реакциите, които тя предизвиква. Програмата включваше преглед на русофобските феномени сред руската интелигенция. Друг доклад беше посветен на етнонационалистическата демодернизация на няколко бивки съветски републики, където „руснаците“ – остатъците от съветското мултиетническо население, а не толкова етническите руснаци – са обявени за чужденци. Много от тях са останали без гражданство.

Балтийският урок

В това отношение историята на балтийските страни от последните години е много поучителна. Въпреки спорадичните залитания към магическо мислене, съветските реформатори около Елцин работеха в рамките на политическата рационалност. Повечето от тях подкрепяха усилията на балтийските републики да се освободят от съветската система. Елцин и неговите съюзници активно подкрепяха стремежа на балтийските страни към независимост от лятото на 1990 г. нататък, тъй като дискурсът им беше изграден в политически термини, които те можеха да одобрят. Русия призна балтийския суверенитет през август 1991 г.; Съединените щати последваха примера едва няколко седмици по-късно.

Тази политическа рамка се промени драматично след обявяването на независимостта: освобождението вече не беше от съветската система, а от „руснаците“. Тази промяна бе улеснена от издигането на дългогодишни емигранти на властови позиции – включително на президентския пост – и в трите републики. Новата управляваща класа обърна общественото мнение срещу „руските окупатори“ и се върна към етнонационалистическите термини за легитимност, доминирали през 20-те и 30-те години на миналия век.

В Естония, на един хвърлей място от Псков, руснаците често биват наричани „окупатори“. Вместо да изграждат приобщаващ граждански национализъм, балтийските власти акцентират върху етническата идентичност. Това подхранва русофобията, допълнително засилена от решението им да изложат страните си на риск, превръщайки ги във фронтови държави на НАТО по границите на Русия.

Възприятията за Русия

Русофобията е западен феномен. Проучване, проведено по целия свят през 2024 г., зададе въпроса: „Какво е цялостното ви възприятие за Русия?“. Резултатите показаха ясно разделение между политическия Запад и останалата част от света. Докато повечето европейски страни и страни с европейско население изразиха отрицателно отношение, Глобалният Юг – от Египет и Нигерия до Китай и Индия – показа преобладаващо положителни чувства към Русия.

Конференцията демонстрира широкия спектър от мнения, които се дебатират в Русия, докато тя е изправена пред западните санкции, наложени от 2014 г. и особено от 2022 г. насам. Участниците обсъдиха и реакциите спрямо русофобията. Няколко лектори показаха как русофобията може да провокира безразборни антизападни настроения, които на свой ред водят до изолационизъм и културна демодернизация.

Огледалните реакции невинаги са ефективни. На конференцията се дебатираше доколко е полезно да се имитира идеологическият противник, като се претендира за превъзходство на „традиционните ценности“ в противовес на „предателството на Европа към историческото ѝ наследство“.

Идеята за отделяне на Европа от Русия и Китай е напълно рационална в рамките на геополитическите теории на сър Халфорд Макиндър. Също толкова рационални са мотивациите на тези, които популяризират глобалния финансов империализъм и печелят от него. Не е конспиративна теория да се посочи открито антируската програма, очертана в доклада на корпорация RAND от 2019 г. „Extending Russia“ („Разтягането на Русия“). Нейните идеи бяха наложени на Европа от администрацията на Байдън.

„Аполитичните технократи“ от ЕС превърнаха конфронтацията с Русия в своя изконна кауза (raison d'être). Днес Европейският съюз е основната политическа сила, ангажирана с продължаването на войната в Украйна. Дори когато Вашингтон временно понижи ентусиазма си по отношение на досегашния курс, Брюксел продължи да настъпва – като обезглавено пиле, което продължава да тича още известно време.

Цената на омразата

Призракът, който някога преследваше американските стратези – мощна Евразия, простираща се от Шанхай до Лисабон – вече не съществува. Европа е по-разделена, отколкото по време на Студената война. Германия, икономическият двигател на ЕС, беше отрязана от евтината енергия на Русия, повличайки останалата част от Европа надолу. Русофобията служи за оправдание на този упадък, като хвърля вината върху Русия.

Русофобията също така помага да бъдат убедени европейските граждани да приемат демонтирането на държавата на благоденствието и нейните механизми за социална подкрепа в полза на милитаризацията. За да продадат тази непопулярна идея, западните управляващи кръгове апелират към емоциите, контролират строго информацията и наказват инакомислието. Уверени в своята правота, европейските лидери – чрез отхвърляне на неудобните гледни точки – започнаха да бъркат собствения си наратив с реалността.

Забраните за културен обмен с Русия, бойкотите на руски музиканти, отмяната на конференции за Достоевски и концерти на Рахманинов станаха рутина. Под натиска на украинските националисти Музеят на изкуството „Метрополитън“ в Ню Йорк преименува Иля Репин на „украински художник“. Същите тези националисти обаче досега не са предявили претенции към погромите от края на деветнадесети и началото на двадесети век – все още широко известни като „руски погроми“ – като украински.

ЕС прекъсна железопътните и въздушните връзки с Русия, въпреки че те функционираха през цялата Студена война, включително и при Сталин. Необходимостта да се лети през Истанбул, за да се стигне от Санкт Петербург до Хелзинки – полет, който преди отнемаше четиридесет минути – е реален признак за демодернизация.
Русофобията, както всеки расизъм, може да стигне до абсурд. Срещата на върха за мир в Украйна, свикана в Швейцария през 2024 г., изключи Русия – една от воюващите страни. Организаторите сметнаха каненето на Русия за немислимо – стъпка към „морална еквивалентност“.

Наред с русофобията, демодернизацията се проявява в опити за реабилитация на колониализма – което също разчита на изключването и дехуманизирането на милиони хора. Преди няколко години френски президент призова сънародниците си да се гордеят с постиженията, които Франция е донесла на бившите си колонии. А на Мюнхенската конференция по сигурността през 2026 г. държавният секретар на САЩ Рубио похвали европейската колонизация на Америка като „свещено наследство“. Той също така призова европейците да бъдат „безкомпромисни в нашето наследство и горди с това общо наследство“. Сравнението на Жозеп Борел между Европа като градина и джунглата се вписва в същата тенденция.

Докато американските служители ясно заявяват целта си да нанесат стратегическо поражение на Русия, ЕС облича тези ограничителни мерки като морален въпрос. Такава подход все още не е приложен спрямо Израел, дори когато започва да се появява разрив между Израел и Съединените щати. ЕС поддържа споразумението си за свободна търговия с Израел, обосновано обвинен в геноцид, докато големи европейски държави продължават да доставят оръжия и да разрешават транзита на оръжия, използвани за избиване на палестинци, ливанци и иранци. През цялото време ЕС претендира за морално превъзходство.

Покойният главен равин на Великобритания Джонатан Сакс веднъж отбеляза, че „правдивостта и самодоволството са взаимно изключващи се“. Дълбоко вкоренената русофобия е особено опасна, когато е обвита в претенции за морално превъзходство. Зараждащото се движение в Русия за отхвърляне на всичко западно също е потенциално опасно. И двете тенденции сочат към нарастваща демодернизация, която представлява екзистенциална заплаха за цялото човечество.

Автор: Яков М. Рабкин

Източник: “Russia in Global Affairs”