Общество на крайностите

Така. На снимките от лявата страна е Рут Колева. Изпълнител, творец, феминист... На снимката от дясната страна е Митко Митков. Ломско момче, съпруг, баща, реставратор на исторически паметници и български гражданин.

Рут Колева позира за професионална фотосесия, клекнала върху саркофаг в чест на героите от Априлското въстание в Перущица. Митко съживява исторически личности и знанието за делата им.

Сега, живеем в общество на крайностите. Които крайности, всъщност, създават баланса. Има я Рут. Но го има и Митко. И двамата имат своите поддръжници, последователи и съмишленици. 

И двамата дават пример и оставят наследство с делата си. С Митко аз се гордея. Но това е моят избор. Защото да, живеем и в общество на изборите. Всеки може да избере. Своята "каста", своя път, своята вяра.

Разбира се, че не съм съгласна да клечиш върху исторически паметник. Най-малкото, защото това е част от историята ни. И е в чест на сънародници, дали живот за голяма кауза. И, всъщност, най-малкото, защото ние сега не знаем какво е това. Ама наистина не знаем. То е нещо абстрактно за нас. 

Ще кажете, водим други войни сега. Водим, да. Но от домовете си, нахранени, облечени, обути... Безкръвни войни водим. Не че не са тежки и тези войни. Но пирамидата на Маслоу си е пирамидата на Маслоу и е валидна за всички времена. И за всяко живо същество е валидна. Защото войната във физическото ѝ измерение ние не познаваме. И Слава Богу! Нека и не я познаваме. 

И не, не можем да си представим какво е да те колят, разстрелват, изнасилват, кормят, отнемат рожбите ти... И да се бориш за освобождение от всичко това. Не можем! Но можем поне да не клечим върху паметници на тези, които са го правили. Дори и много да ни напъва отвътре, щото виждаш ли сме свикнали с външна тоалетна... Поне това можем.

Та, има я Рут. И много като нея има. Имало е и ще има. Но го има и Митко. А Митко има и син. И прекрасна съпруга, Гери, учител. И предават нататък. Достойнството, българщината, историята. Себе си.

Попадайки на статията за Рут Колева, веднага се сетих и за мъжа от дясната снимка. И това е хубаво. Защото този мъж създаде баланса у мен. И отне гнева. 

То е ясно, че жената от първата снимка залязва, щом с това си поведение доби повече слава, отколкото с ресурсите си. Но пък славата на Митко и на такива като него ще остане. И след него.

Като монумент, неподвластен на времето.