Който има очи да гледа и уши да слуша...

По повод на ентусиазираните войнолюбци в София и по други места, тогава и сега.

На повече от 500 км от Париж в посока Бордо и Тулуза, малко преди Испания, се намира Орадур-сюр-Глан.

На 10 юни 1944г. хората са извикани на площада, изведени са от къщите, фермите, училищата, пекарните и нивите си. Извикани са и от свои, и от французи, които колаборират със смъртта и чистото зло. Трябва да "се разкрие" кой пази и поддържа Съпротивата, а останалите хора да бъдат заложници и инструмент на терора.

Никой нищо няма да разкрива всъщност. Всички са събрани, за да бъдат избити, градчето е запалено и сринато, идващите от близките села хора, които се събират да разберат защо децата не се връщат от училище, а жените от магазина, са гонени, полагани на земята един връх друг и отново пронизвани от картечен дъжд.

Има оцелели сред канарите от кървави тела, има и помнещи, слава Богу. Сред тях са Маргюрит Руфанш и Марсел Дарту. Но има едно нещо, което е истински зловещо, плашещо и гнусно едновременно. Марсел Дарту и Маргюрит Руфанш разказват подробно. Който има очи да гледа и уши да слуша,  може и да разбере какво е нацистката патология и антифашисткият дух.

НО има нещо извънисторично:

Дарту казва, че най-ужасният спомен от 10 юни 1944г. за него е шумът на отварящи се коркови тапи от винените бутилки и радостният смях на поздравяващите се палачи и инспектори на истината, докато самият той е покрит с тела на пода и не мърда, за да не бъде довършен с контролен изстрел отблизо.

2022г.
Има хора, няма значение дали са бираджии или бели яки с чаша "Пино гриджо", които празнуват официалното ни записване в братоубийствената война. 

Притеснително е самодоволството и радостта, А НЕ НИТО лицемерието на тези хора, които доскоро еднакво презираха "всички ватенки" (без значение дали са от Украйна или Русия), НИТО нелепо курираната ни "лагерна лоялност". 

Честно и тъжно казано това са нормални неща за нашата страна, но радостта и пожеланията за смърт...това е квази-морална и интелектуална оргия. 

Градът е мемориал. Оставен, опожарен и разрушен.

На 200 метра от мястото, 6 години по-късно животът и мирът обаче успяват да възтержествуват като тиха и устойчива победа над войната, страха и смъртта.
Тези неща се помнят и ще се помнят и занапред.