"Съвременниците помнят с какви болезнени протести руските офицери посрещнаха Берлинския договор"

Симеон Радев, "Строителите на съвременна България" том I, Книга първа:

Съвременниците помнят с какви болезнени протести руските офицери посрещнаха Берлинския договор. Мнозина от тях плакаха при мисълта, че ще трябва да оставят пак на турските пълчища земята, в която се бе леяла руска кръв и дето руското победоносно оръжие бе прогласило края на робството. В първите моменти на екзалтация те заявиха на българите, че позорният договор не трябва да се изпълни и че самото население трябва да запази онова, което руската дипломация не можа да защити в Берлин. Имаше ли зад негодующите изявления на руското офицерство някакъв план за действително съпротивление? Никак не. В Петербург настроението бе съвсем миролюбиво. 

Руската дипломация, дълбоко уязвена в своето миролюбие, мечтаеше наистина заедно възмездие, но в тоя момент тя не бе никак наклонна към усложнения. Тя бе решена да изпълни съвсем добросъвестно дълга, поет пред Силите. 

Царят от своя страна, дълго терзан от перипетиите на похода, уплашен малко от страшните жертви, на които бе изложил своя народ, искаше мир. Мир искаше с особена настойчивост и руското общество, в което войната бе предизвикала толкова сълзи и което желаеше, освен това, да се приключат подвизите за далечни освобождения, за да се предаде страната на вопиющата своя нужда от вътрешно преустройство. Впрочем, изтощена в своите финансови средства, разстроена от дългото й напряжение, без съюзници и без симпатия в Европа, разклатена и във вярата в собственото си могъщество, Русия нямаше никакъв шанс да противостои успешно срещу неминуемата коалиция, която веднага щеше да се образува срещу нея в случай на нов конфликт. А революционното брожение, чието безразсъдство трябваше да окървави малко по-късно руския престол, подновяваше, от друга страна, своя тревожен шум. Поради всичко това за един близък реванш върху Европа или просто за осуетяване на нейната воля никой не мислеше в Петербург. „Колкото и да са несъвършени резултатите от Берлинския конгрес, казваше едно правителствено съобщение[12], Русия, след като изпълни честно и мъжествено своята задача, трябва в близкото бъдеще да закрепи постигнатите резултати и да им даде възможност да се развият, като същевременно изпълни лежащите на нея задължения.“
Отдалечени малко от руската официална действителност, навикнали при това да мислят в разрез със своята национална дипломация, руските офицери продължаваха обаче да хранят в своята огорчена душа мечтата за едно противодействие на Европа. Те вземаха трескаво, демонстративно почти, подготвителни мерки за предстоящите военни случайности. В складовете се събираха оръжия. Пушките, заловени от избягалите турски войски, се предоставиха на разположение на населението. Императорският комисар в окупационните области княз Дондуков-Корсаков[13] бързаше от своя страна да организира българските военни сили. Известно е, че член 1 от Берлинския договор предвиждаше за княжеството само една народна милиция. 

Напук на това постановление русите се заловиха да създадат една постоянна българска войска и да я развият по възможност до най-широки размери. При откриването на Учредителното събрание младата българска армия беше достигнала вече да брои: 21 пеши дружини, 8 батареи артилерия, 4 конни сотни, 1 сапьорна строева рота и 1 рота обсадна артилерия[14]. В София се откри Военно училище, в което постъпиха веднага 250 ученици, разделени на 2 класа. В Източна Румелия от опълченските дружини се образуваха кадрите на една голяма местна милиция. Обучението на новобранците ставаше усилено. Българите се оказаха отлични войници. Служенето във войската бе в тия минути на екзалтация един мотив на гордост и едно проявление на патриотизъм. От българските земи, останали под турско владичество, се притичаха сума младежи, жадни да постъпят в народната войска. 

Високият патриотически подем, окрилен от ненадейното чудо на Освобождението, вроденият войнствен дух на българите, тъй блестящо проявен на Шипка, националният навик към труд, радостната тогава наклонност към военна дисциплина, всички тия редки качества, усърдно развивани от руските офицери, дадоха възможност да се образува в късо време една превъзходна войска. С особена гордост русите показаха това изумително дело, създадено от техните усилия. На 30 август 1878 г. по случай тезоимения ден на Александра II княз Дондуков-Корсаков произведе в Пловдивския лагер един голям преглед на румелийската милиция, в който взеха участие 8 дружини. Това беше едно ненадейно откровение. „Военната стойка, бодрият изглед, смелата широка стъпка, стройността и спокойствието на фронта на младата българска войска изумиха както самите българи, тъй и европейските дипломатически агенти, присъствующи на тоя преглед“[15]. Тоя бърз напредък бе още по-поразителен във войската на княжеството, на която бе посветено по-голямо внимание. Прегледът, направен на Марно поле в Търново в деня, в който се откри Учредителното събрание, бе наистина тъй блестящ, че европейските комисари не можаха да скрият своето възхищение.
Тези внушителни и малко театрални представления на възкръсналата военна мощ на българите усилиха много тяхната самонадеяност. Бунтуването против несправедливите решения на Берлинския конгрес обхвана дори по-умерените умове. От двете страни на Балкана идеята за един въоръжен протест, раздухвана от руските военни власти, залюля българския народ. В княжеството старите революционни комитети се събудиха. Една нова организация се образува набързо с цел да предизвика въстание в Македония. Един офицер от донските казаци, Адам Калмиков, замина за Кюстендил, за да вземе командата на движението. Тук дойдоха митрополит Натанаил[16], у когото бунтовникът не бе умрял под расото, и младият Ст. Стамболов, жаждующ да продължи революционното си поприще, прекъснато от войната. Малкият пограничен град представляваше тогава много живописно зрелище. Всички македонски харамии бяха мобилизирани; те се ширеха демонстративно със своите огромни паласки и с опереточно-свирепия си изглед. Около тях се въртяха екзалтирани патриоти, дошли от Македония, жадни за приключения казаци, разни югославянски авантюристи, полурицари, полушпиони, една шумяща и пъстра колония, която будеше малко безпорядък на турската граница и много врява в Европа. Въстанието наистина не успя, макар да се захвана с големи претенции: в Пирин се бе образувало на 6 ноември временно правителство на Македония! Турците имаха на разположението си нужните военни сили, за да потушат всяко вълнение; а освен това и самите окупационни власти бяха принудени по заповед от Петербург да вземат мерки, за да престане организирането на чети в княжеството. Европейските комисари, назначени в България след подписването на Берлинския договор, направиха, от друга страна, много енергически постъпки пред княз Дондукова за запазването на мира в Македония. Вярно ли, както се говореше тогава и особено както се пишеше в европейските вестници, че княз Дондуков лично насърчавал опитите за едно македонско въстание? Изглежда, че наистина внушенията са излизали от него. „Веднъж, разказва г. Головин[17], в София в приемната на кн. Дондукова се яви един субект, облечен по европейски, който поиска да се види с него. На въпроса на дежурния адютант, как да доложи за него на княз Дондукова, той отговори: «Аз съм главнокомандующ в Македония.» На моя въпрос: «Какво значи това?» — адютантът забележи, че подобни вагабонти не са редки гости у княз Дондукова.“
Докато Калмиков напразно се силеше да подигне Македония, в Родопите турците бяха успели да образуват едно голямо и много застрашително въстание срещу руската окупация. Това въстание бе почнало още по време на войната. Когато Сюлейман паша бягаше през Татар Пазарджик и Султан Иери към Гелибол, много войници от неговия отряд се разбягаха и се скриха в Родопите. Те образуваха първото ядро, около което се присъединяваха постоянно дезертьори, помаци от местното население и всевъзможни авантюристи, изпаднали в Изток. Главатар на въстаниците стана англичанинът Сенклер[18], който бе служил дълго време в турската войска и се бе сражавал в нейните редове като офицер в Шуменския корпус. Адютант на Сенклера бе един бивш офицер, воювал по-рано в редовете на Карлистите в Испания. Родопското въстание произведе голямо впечатление в Европа, защото руските неприятели го приписваха на отчаянието, което предизвикали в турското население руските и българските насилия. Туркофилските вестници на Запад пишеха за мюсюлмански деца, изгорени живи от българи, за ханъми, изнасилвани от руски войници. Цял поход се захвана в тая смисъл и той разтревожи дотолкова духовете в Европа, че една международна комисия бе изпратена да разследва причините на въстанието.[19] Комисията можа да установи колко безмерно преувеличени бяха обвиненията на туркофилската преса — тя можа да се убеди също, че въстанието не бе никак плод на местни условия, а подклаждано главно от Цариград, — но впечатленията за насилническия режим на русите не се разсея съвсем в Европа. Рискуваше по тоя повод и българското население в Румелия да добие една незаслужена репутация на жестокост и религиозен фанатизъм. Във всеки случай положението на новоучредената автономна област мина пред чуждия свят за много опасно."