Кой е този бряг? Кои са тези щастливи войници?

Кой е този бряг? Кои са тези щастливи войници? 
Според едни изследователи това са български части, достигнали брега на Бяло море през есента на 1912 г. Според други годината е 1912 (или пролетта на 1913 г.), но това са войници от съвсем конкретна българска воинска част – 28-ми пехотен Стремски полк, и те са на брега на Мраморно море, близо до красивия град Родосто (днес Текирдаг).
Вижте по детински щастливите лица на тези селски чеда, преминали през урагани от смърт, за да стигнат до заветното топло море. Някои са нагазили във водата с все униформите си, един дори плува. Най-вероятно мнозина от тях за пръв път виждат морска шир. Миг на непринудено щастие. Само миг. Мнозина от тези момчета ще загинат в последвалите кървави баталии на Междусъюзническата и Първата световна война. 
Всъщност загубата на Беломорието е една от най-ужасяващите грешки и беди на България. Дори след крушението ни в Първата световна война никой не оспорва преобладаващия български етнически характер на Западна Тракия. Дори злокобният за нас Ньойски договор задължава Гърция да ни осигури икономически излаз на Бяло море. Дори нашите най-върли противници сред тогавашните Велики сили предлагат да се създаде малък български анклав по брега на Западна Тракия, но по традиция на нашите политици все нещо не им се получава. 
Скоро българите ще бъдат прокудени, а Беломорието ще бъде заселено най-вече с малоазийски гърци, които пък бягат там след победата на войските на Ататюрк в жестоката Гръцко-турска война (1919 – 1922 г.). Такава е мрачната балканска история. Едни прокудени прокуждат други. Годините ще трият спомена за българите край тези брегове. 
Снимката най-вероятно е от Мраморно море, но когато я зърнах за първи път, си помислих за загубената ни мечта или илюзия за Беломорието. 
След промените през 1989 г. българите се завърнаха по „беломорските” места. Първо като работници или „бачкатори”, после като стотици хиляди туристи, а някои вече и като собственици на имоти. 
Дали си спомняме поне мъничко за паметта на предците си, докато отпиваме узо или „фрапе”? Не ме разбирайте погрешно. Аз също съм ходил по тези места и се зарадвах, че ако тръгна отново, вече няма да вися 2 часа на границата. Днес времената са други, но си спомних за великолепните стихове на големия Ивайло Балабанов.

„Не слагам пръст във рана, току що заздравяла.
Не ми се тръгва с вик "На нож" към Бялото море,
ала душата ми стои пред Гюмюрджина бяла
и българските гробници край Одрин и Фере.
Оплаква ги Марица, оплаква ги и Арда,
но те лежат в треви и брош - ни китки, ни венци.
И пее оня вятър, с черен бяс подкарал
печалните кервани тракийски бежанци.
Те - живи и нещастни, си найдоха Родина.
Оряха сънем, жънеха насън край Булаир,
но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина
и пръснати из бойните полета... Спете в мир!
От царя сте забравени, от Господ сте простени
и уж безимени лежите в чужда равнина,
но белите джамии на Одрин са градени
от камъните с вашите надгробни имена.
И аз разбирам, че душата ми е пределена -
едната - в мен, но другата е там - в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не с молив, а с нож.”

Нека помним.