ЖЪТВА В МАКЕДОНИЯ

ЖЪТВА В МАКЕДОНИЯ
(по действителен случай от 1905 г.)
Горещо е! Издигнало се е слънцето над главите ни и пече ли, пече. А жътва без пек не бива. Баща ми, майка ми, сестра ми и аз жънем в турско, повардарско село на Арап Яшар ага. Около нас, не много далеч, жънат и други нашенци. Мора навсякъде, никакъв ветрец няма, да я пропъди и да разхлади горещото жетварско време. Пуста земя…Наоколо няма никакво зелено дърво, под чиято сянка да се почине на прохлада. Замахвам сърпа, загребвам с паламарката си ръкойка жито и не съм още нажънал нов полог, а от челото ми не капи, ами тече пот върху засъхналата, гореща македонска земя.
„-Нешо, де запей – казах на сестра си, за да забравя умората – запей някоя хубава песен, както що приляга на македонска девойка”. През лятото на 1905 г. ечеха въстанически песни по всичките краища, където се говори български. Със звучен момински глас зареди тя, обична от всички ни песен: "Развивай, горо зелена, развивай Малеш планина, че ще дойде Делчев войвода, със свойта вярна дружина, дружина вярна, сговорна…” По близките жътвари, като чуха песента, съживиха се, замахаха по-бързо горещите от слънчевата топлина сърпове, а полозите се редяха един след друг с неимоверна бързина. Баща ми, захванал цял пояс от постата , замахва широко със сърпа си, а пред него пада с един замах не ръкойка, ами полог. Сестра ми с още по-силен глас продължаваше: „Кога ке дойдам в Кукушко, Кукушко поле широко- ла, лала…ла… - Хайде, щерко, хайде! – провикна се баща ми със силния си глас и зажъна още по-бързо, като див. 
– Хайдееее, провикнаха се и някои от по-близките жътварски групи и гръмогласно запяха: „Дойде време и настана, всички на оружие!..” „Урааа”, провикват се още по-нататък, а други пеят: „Ура!...ура…Долу султана!” В същото време, в което уморения жътварин-роб, с песни подслаждаше тежката полска работа, яви се отстрани Яшар ага със селския субаша. „-А бе, пезевенклер, работа сакам, а не песни и то кумитски. На нос душа ке изкарам, едипсиз гяур!”- Арш чабук, на работа, анасана - кряскаше субашията. Замряха песни и викове, слушаше се само глухия шум на жътвата. Навели глава жънем и не смеем да погледнем агата. Ожъднели бяхме страшно. Боях се от агата да оставя работата, но в летните горещини жаждата не се търпи. Упътих се към един изправен сноп, под който се намираше гърне с вода. – Гери бре, кьопек? – кресна Яшар ага и ме удари с камшика си по-гърба. Силно ме заболя, но не смях да охна, че в тая страдална земя и да пееш е лошо, и да охкаш е лошо. Баща ми го изгледа само с кръвнишки очи, наведе глава и пак зажъна. 
-„ Бре гяурко, гел, донеси вода на агата - викна мръсния субаша към сестра ми. Няма как, отнесе му. Той по малко пиеше и повече я стрелкаше с очите си. „– Гюзел гяурка!" – каза агата, подавайки гърнето на субашата. А той, навярно да се хареса Яшар агу, счупи гърнето и разлятата вода скоро се впи в горещата земя. Въоръжени и двамата със сърмалии пищови и мартинки, отидоха при другите жетвари, изпсуваха и тях, защото са пяли и заминаха по други пътища, навярно да измъчват и друга рая.
*****
Прохлади се времето. Слънцето клонеше вече към запад, то скоро зайде и простря се вечерния невидим  воал, що покрива нощта мъченицата земя. Уморени, изнурени от дневната работа, едвам чакахме да си починем. Особено аз бях много изморен, а при това страшно усещах и болката, причинена от камшика на агата. Вечеряхме обикновената, от беювите донесена храна – булгурец и мътеница, и полегнахме да спим. Немина много време, когато всички заспахме дълбоко. Към полунощ се чу един пронизителен вик : „Татко, татко, грабят ме!” Веднага стана баща ми и потърси сърпа си, но нямаше го, нямаше и нашите. Яшар ага и субашата завлякоха сестра ми към края на нивата, зад една голяма ечменова става в съседната нива. Баща ми отърча при съседните жътвари за помощ, но докато се върне с няколко млади хора, въоръжени със сърпове, Яшар ага и субашата ги нямаше. Никакъв глас не се чуваше. Помислихме, че са отвели сестра ми в турското село. Нямаше какво да се прави, освен да се чака докато съмне. А дотогава прекарахме възбудени и отчаяни. Чуваше се тежкия стон на баща ми, когато на изток се яви Зорницата, която не еднъж е била свидетелка на подобни робски тегла на беззащитната рая. И аз плачех в топлите прегръдки на майка си, слушах как тя хълца и как силно тупти сърцето на измъчената майка – македонка. На ранина, когато контурите на околните предмети започнаха да се познават, чуха се няколко глухи стона. Баща ми, майка ми, а след тях и аз  - понеже ме бе страх да седя сам - отидохме към мястото, от дето се чуваше стона. Майка ми ненадейно писна: „Леле керко, мила”, и падна върху лежащата на земята с раздърпани дрехи и оголена дъщеря. Баща ми я отстрани и пръскаше с вода горещата глава на стенещата ми сестра. Тя била в несвяст горката и едва сега се свестяваше. Мен ми бе много, много мъчно и бях почти забравен. Но видях скърбящия си баща, седнал на един сноп с подпряна на ръцете си глава и тъпо гледаше почти оголения, окървавен и обезобразен труп на чедото си. „Турска пасмина, кресна той и се упъти към селото със сърпа си, който намери някъде наблизо. Майка ми туряше мокри кърпи на горещото Нешино чело, галеше с ръцете си къдравите й коси, целуваше ги и и със сълзи измиваше кървавите петна по обезобразения труп. Аз скърцах със зъбите си, стиснах малките си юмруци и зарекох се да отмъстя, когато позаякна!
Солун      Д.Н.
================
Публикувано: бр. 39/18 юли 1912 г. год. I, стр. 2-3 в. „Вардар”;

Автор: Пенчо Чанев, фейсбук