Предателите на България трудно може да бъдат наречени българи...

ЗАПОМНЕТЕ ПОЗОРНИТЕ ИМ ИМЕНА!
Предателят трудно може да бъде наречен човек. 
Предателите на България трудно може да бъдат наречени българи... 
* * * 
За ДА ЗНАЕМ и ДА ПОМНИМ!
* * * 
Въльо Стоилов - Мечката
След погрома на Априлското въстание и разпускането на „хвърковатата чета“ Георги Бенковски, Захари Стоянов, отец Кирил и далматинецът Стефо стигат до Тетевенския балкан с намерението да се прехвърлят в Румъния. 
Ходейки дни наред из планината и минавайки през различни перипетии, стигат на 9 май до кошарата на Въльо. 
Той ги отвежда в една дупка в пещера, където пренощуват. 
На другия ден, 10 май, Вълю пристига по обед, но не е купил нито сланината, нито тютюна, за който са му дадени щедро пари. 
Бенковски и другарите му настояват да слязат по-ниско, защото горе в планината е студено. 
Въльо ги води на единия бряг на р. Костина и си тръгва. 
Въльо Мечката е разказал на малката дружина, че башибозуците са заминали вече към Орхание, а от Сърбия български юнаци нахлули в България с 12 байрака. 
Освен Сърбия щяла да се намеси и Русия. 
На върха на планината се чували топовни гърмежи.
На 11 май по обед идва и разказва, че го срещнали турци и го били. 
Настоява въстаниците да си хвърлят дрехите и да му дадат да им скрие оръжието. 
Предлага да ги отведе в кошарата на зет си, която не е далеко и в нея има храна, а зет му ще ги изпроводи до Троянския балкан. 
Пита какво ще му платят за труда.
Сутринта на 12 май Бенковски им разказал:
„Тая нощ аз видях твърде лошав сън…при всичко, че…малко вярвам на бабини деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото…“
Въстаниците тръгват по пътечката надолу към р. Костина, предвождани от Вълю, а след него вървят Бенковски, отец Кирил, Стефо и Захари Стоянов. 
Стигат до мостчето на реката, което е чисто ново и по него не е стъпвал човешки крак. 
Бенковски стъпва на моста, Вълю се спира и показва посоката, където се намира кошарата на зет му.
„Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други, да не паднете от мостенцето“, казва Въльо. 
Всички вече са стъпили на моста. Бенковски и Вълю преминават и вече са на другия бряг, а Захари Стоянов заостря вниманието им, че мостът е чисто нов. 
Бенковски се обръща, поглежда моста и казва: 
„Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан, на р. Костина…“ 
Предателят запява „Янкина буля думаше", а когато песента спира няколко пушки гръмват от гъсталака, чува се турска реч. 
Георги Бенковски пада, държейки в ръка револвера си, а предателят му бяга пълзешком и се скрива зад голямото дърво. 
Стоян Заимов - един от апостолите на Априлското въстание (и един от предателите на Ботев), бил в затвора с отец Кирил, преразказва думите му. 
Отец Кирил разказва, че са платили 1000 гроша, за да ги заведе Въльо до Троянския манастир. 
Щом минали мостчето Вълю вдигнал кривака и извикал „Момчета, не бойте се“, а в отговор няколко пушки от гъсталака изгърмяли. 
Бенковски пада, а след това помаци излизат от гъсталака и се спускат върху треперещия му труп. 
Отецът го описва така: 
„Висок и плещест, с рунтави гърди и къделести мустаци помак някой си се тръшна върху трупа на Бенковски, запърши му главата като на ягне гергьовско и я отряза с острия си ятаган; сетне я натъкна на ножа си и гръмогласно се провикна: „На ти, хаджи, българско царство!“
За историята - главата на Бенковски е отрязана от Рюзгяр Али ага.
Главата на войводата е забита на дълга върлина и дадена на дядо Въльо да я носи пред тайфата. На друга върлина закачат дрехите, револвера и компаса. Трупът на Бенковски е завлечен и захвърлен в шумака. 
Отец Кирил е ранен, Захари Стоянов пада в реката и водите го завличат по течението, Стефо бяга, но след два дни е заловен. 
Турците дълго разнасят главата на Бенковски сред народа набита на кол с думите: 
„Пезевенкелер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.“ 
В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов пише, че дядо Въльо ги е предал още първия ден, но турците не са ги нападнали. Захари Стоянов не знае и за каква награда старецът го е направил.
* * * 
Дядо Въльо дочаква Освобождението. 
Десет години след предателството Захари Стоянов го посещава. 
Старецът не го разпознава и по време на разговора хвърля вината на някой си Нею бросенецът. 
Въльо им разказва, че Менчо Ибрахимов от с. Градишница бил пратен да го следи отстрана. 
Той вървял отстрана и ако дядо Въльо не бил повел въстаниците към пусията, щял да изгърми и да го удари. 
Дядо Въльо се оправдава, че сторил всичко това от зор, от бой и от мъки. 
Признава, че после е изпратен от турците да търси Захари Стоянов. 
Някои историци и изследователи на епохата са склонни да приемат тези оправдания на лукавото старче с аргумента, че той бил жертва на съвестта си. 
Дори и да е така, такива мними "жертви" аз не признавам, след като тялото на един велик мъж и апостол на българската свобода гние обезглавено в пръстта, а "съвестта" (ако примем, че въобще я има) на свинаря дядо Въльо го захапва само, когато ножът опре до кокала. 
Базпрекословно смятам, че дядо Въльо и такива като него си остават завинаги предатели, както пише и Захари Стоянов в "Записките". 
Иуда също се разкайва и връща 30-те сребърника на Синедриона, но остава предател на Богочовека навеки.
Без съмнение дядо Въльо е една от черните души в българската история. 
Навярно именно заради това тя - Историята, не е запомнила физиономията му, както това се случва и с други двама предатели на Априлското въстание, с които "открих" този "Пантеон на позора" - Ненко Терзийски и Черню Керемидчийски.
Но гнусотата на техните постъпки и низостта на душите им не могат да изчегъртат (така, както родолюбци са заличили името на предателя Ненко от паметната плоча на Оборище) направеното и пожертваното от навеки светещи герои като Бенковски. 
Когато Хвърковатата чета се върнала към връх Лисец, а Панагюрище димял в развалини войводата казал:
”Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!”
* НА СНИМКАТА: Лобното място на Георги Бенковски и неговите съратници