Из “Черните пътища на Европа”: Франция

Откъс от пътеписа “Франция (Фр)”, част от книгата - “Черните пътища на Европа” на Мартин Карбовски /2009 г. - първо издание/

Разговори с французи

Мосю Жилбер ни заговори сам. Стар французин, единственият който беше навит да говори немски и английски на цялата френска територия – някакъв предател по техните стандарти. По-късно установих, че той всъщност е доста приятен и прикрит френски алкохолик, който виси в селската кръчма на Дьовен, близо до градчето Грю, ако въобще се произнася така, иначе се пише като думата "сиво" на английски. Като разбра, че сме българи, първото нещо, което ни каза, беше да не се лъжем. Ние не го разбрахме добре и веднага го питахме в какво не трябва да се лъжем. Той ни каза просто и на френски нещо, което разбрахме – да не се лъжем в това, което виждат очите ни.
Изключително як евроскептик бе старият Жилбер Вердо. Жилите му бяха като източен евроскепсис, мускулите му като отпуснат песимизъм на тема бъдещето. Той говореше с ненавист за всякакви евросъюзи. Непрекъснато повтаряше обръщението мон шер, въпреки че бяхме трима на масата, заедно с Мария. В един разговор винаги има момент, когато или разговорът ще стане, или всички ще станат и ще си тръгнат в различни посоки, (Е, в моята страна всички стават и се сбиват в този момент на разговора).

Такъв момент на разговора настъпи, когато съвсем обидно и на английски му казах, че говори така, защото в Евросъюза Франция просто губи блясъка си и имперската си същност. Казах го просто, за да уцеля посоката на разговора. Той отвърна  – така е, мон шер. Франция вече няма с какво да се гордее. Защо, питаме смутено ние, сакън да не се обиди единственият французин, готов да разговаря с нас на немски и английски.

Защото Франция е кошчето за боклук на Африка, каза рязко старият французин и направи един от техните балзашки монолози, които ние предаваме съвсем неточно, разбира се. Франция е приютявала, казва човекът, хиляди, милиони емигранти. Примерно белите руснаци (рус блан). Те носеха на Франция дух, мон шер, а Франция им даваше земя. Даваше им и гробището си – къде да умрат. Примерно бягащите алжирци – Алжир е Франция, те идваха тук и носеха френски дух. Франция е давала земя на полинезийци. Ние французите поканихме всички да дойдат в къщата ни. Те, каза Жилбер (64), дойдоха и Франция се разми. Се вре, мон шер, наистина.

Границите, говореше старецът, бяха филтър. Пускахме едни, гонехме други. След 1992 година никому не е отказано пребиваване. Преди всеки черен идваше и си търсеше работа. Днес всеки черен идва и си прави квартал. Не можеш, мон шер, днес да минеш през неговия квартал. Създадени са малък Алжир, малък Мароко, малко Мадагаскар, малко Френска Гвиана. 
В Марсилия акостират всеки ден няколкостотин емигранти само от Африка, драги. Това е във всеки голям град. Вълната емигранти не стига до селото. Те живеят в град, мон шер, защото в собствените си страни са живеели само на село. Градът дава вода, ток, помощи, магазини, дава ти шанс да станеш престъпник. В селото престъпникът си личи веднага, в града бандата не може да я различиш от тълпата.

Те идват и не искат да си махнат тюрбаните от главите – (никой не знаеше думата чалма на никакъв език от седящите на масата). Но искат да работят в офиси и да ползват мобилни телефони. Културата на тюрбана и шарените дрехи не може да се съвмести с френското. Те носят тюрбани и слагат забрадки, а след това искат децата им да учат във френско училище за ракетите "Ариана". Вече дори не искат да учат във френско училище, мон шер – искат да учат в тяхно си, на техен език. Тогава, попита Жилбер – какъв е смисълът да са във Франция – и ни изгледа победоносно. В тяхната страна, с тяхната кухня, хигиенни навици, тяхното медресе (религиозно училище), с техните правила между мъжа и жената – за какъв дявол им беше да идват във Франция?! (чичото каза merd, не каза "дявол")

Като ни видя какво вечеряме (шницел и френч фрайз), старият французин направо побесня, размахваше театрално китката си и даде още един пример. Започна да говори за смъртта на френската кухня. Американците разстреляха, каза той, френската кухня. "Ън америкен" е най-често срещаната дума в кулинарните магазини. Опростяването на нещата убива Франция в най-слабото ѝ място – черния ѝ дроб. Гъшият черен дроб вече не е културен феномен, мон шер, кус-кусът го измества. Изникват магазини за "интернационална храна", оревоар на дижонската горчица. (Ние видяхме тези магазини в Италия по-късно: пише "интернешънъл фууд" и отдолу са изредени няколко африкански държави плюс надпис на кирилица "есть холодная водка".)

Жилбер – още Жилбер

Америка иска целият свят да бъде направен по неин образец. Всички нации да станат емигрантски нации. Няма по-лесен начин от това да махнеш границите и всички да ти дойдат на гости. Това обаче не са туристи, мон шер, това са емигранти – къде ще живеят, какво ще ядат, дали ще се къпят – това е част от подробен списък, който не интересува дори самите американци. Ние обаче сме Франция, тя не е подготвена да бъде Америка. Франция куца, драги, емигрантите я съсипват.

Съвсем невинно опонирах на Жилбер, че ако турските гастарбайтери в Германия (няколко милиона души) спрат да работят, за три дни немската икономика ще рухне.

Това не е така, каза французинът кисело. Пиеше само някакво гъсто червено вино, пи много, защото му доливаха. Германия и Франция, сигурно сега и България – създават икономики сами. Едва после идват емигрантите и започват да цапат. Ние плащаме едни от най-големите заплати и социални помощи в Европа. Във Франция е прекрасно да си черен и безработен. За тези години, повече от сто – емигрантите във Франция можеха да станат фермери или да основат бизнес империи. Черни фермери няма, империи има, по те са нефтените представителства на арабите.

Питаме го: Защо допуснахте да стане така, нали сте изобретатели на републиката, французите са политически активни хора, как така я опропастихте тая Франция, не се ли усетихте?!

О, мон шер! – каза Жилбер, мосю Всрдо, ние сме длъжни да бъдем либерални към себе си, следователно и към другите. Това е нашият капан. Модерните хора са либерални кретени, които не съзнават, че свободата носи заплаха. На нашето повдигане на вежди френецът каза просто – не бива да се дава свобода на онзи, който ще я забрани.

Ето така звучи днес Марсилезата:
Не бива да се дава свобода на онзи, който ще я забрани!

Ние подаряваме днес свобода на хора, които я мразят. Нещата се объркаха – преди свобода беше една жена да има право да гласува. Днес във Франция има жени, които се борят за своята свобода да не гласуват. Борят се за неравенство, някакво тяхно разбиране за права и свободи. Борят се за многоженство и за религии, в които се пие кръв. Търсят свободата там, където ние оставихме робството.
Сигурно си почитател на Льо Пен – казах му аз. Не съм – отвърна спокойно френецът, – последните десет години гласувах само срещу евроконституцията. Аз съм възпитаник на Чуждестранния легион и не мразя черните – там черни и бели се биеха за Франция. Сега бият по Франция и черните, и белите.

Кои емигранти са най-опасните според теб? – питаме го. Мароканците, казва Жилбер, те са скакалци. Има цели райони на големите градове, където са извадили жиците от стените на къщите си и живеят като в пустинята. И у нас имаме такова място, светваме го – в един от най-големите ни градове. Мароканци ли? – пита Жилбер и очите му блестят от надежда да е прав. Нещо подобно, казваме му ние и затъваме в обяснения за цивилизационния избор на циганите в Столипиново. Ще дойдат и при вас, клати глава старият френец. Чакайте ги. 
В деня, в който те дойдат в България, ще знаете, че вече имате силна икономика. Буцата сирене се познава, че е узряла, когато дойдат мишките – мосю Вердо говореше красиво и изглеждаше като френски капитан, който току-що е разбрал, че туземците са пратени от англичаните, за да подпалят флота му. Беше облечен почти целият в черно, носеше някакво подобие на старинна яка, със сетре и лачени обувки. Някакъв стар Д'Артанян, който не може да се справи с обсадата на Ла Рошел, но основният му проблем като на истински французин явно е лошо приготвената вечеря. Ние се влюбихме в този достоен френски чичо, макар че на няколко пъти в кръчмата той получи упреци от кръчмаря зад тезгяха за това, което говори. По най-емигрантския начин обаче ние смесвахме няколко езика, за да се разберем и явно се бяхме вкарали в доста интересен славянски филм. На Жилбер му беше приятно да говори с нас, особено когато видя, че записваме думите му – въпреки че в началото ни помисли за хора, които си търсят работа по нивите – в този район работели доста румънци и украинци.

На тръгване французинът ни каза да се пазим от арабите. Ние го попитахме – какво толкова повече имат арабите, че да трябва да се пазим и съобразяваме с тях. Жилбер вече доста пиян ни каза: арабите имат вяра и деца, които могат да съборят всяка крепост. Не пускайте арабите, мон шер, в квартала, където сте родени.

Искахме да направим филм с този страшен французин – на следващия ден обаче телефонът, който ни беше дал, не можеше да бъде избран нито от хотела, нито от нашия роуминг. Загадъчното му изчезване го направи още по-интересен и велик – по-късно от Франция видяхме само прахоляк и претенции. В големите градове не влизахме въобще, ако не се брои едно объркване в Бордо. Но именно в Бордо се опитахме да заснемем на фотолента това, което говореше старият Жилбер – на една изрисувана с графити трамвайна спирка седеше изискана стара френска госпожа, облечена с шапка и дантели. На другия край на пейката седеше дебела млада негърка, облечена в шарена нощница, и ядеше семки (крайно необичайно за други нации освен нашата), като от време на време подвикваше нещо на някакви мотористи. На втори план отзад седеше един надпис над затворен стар магазин, който твърдеше, че там се продават евтини американски стоки.
Сигурно за това говореше Жилбер.

Смъртта на френската кухня. Наистина я видяхме. 

Станала е леко излишна, ако може да се каже за нея и за френската любов, че някога могат да бъдат излишни. Френската кухня държи коричката на хляба да е хрупкава. Това е велико-трудна организация да напаснеш хрупкавостта на коричката с топлината на готовия хляб към глада на неслучайния французин. Велико майсторство.

А ние ядохме "ън америкен". Хляб и майонеза с малко шунка от прасета, които не са виждали слънце. Отново караме сред царевица. Мисля, че сме покрай пътя Е70. Ън америкен! Царевица! Е 70. Европа е един голям стар град. В сравнение с нея всичко е село.