Голямата амнезия

Том Улф вярваше, че Америка се е поучила от утопичните ексцесии на двадесети век. Четири десетилетия по-късно доказателствата сочат точно обратното.

В декемврийския брой на това списание от 1987 г. се появи есе на Том Улф, озаглавено „Голямото научаване наново“ (The Great Relearning). Есето на Улф хроникираше ексцесиите и повърхностния ентусиазъм на движенията от XX век – от политиката до архитектурата. Той защитаваше тезата, че суровият опит най-накрая е засенчил утопичната фантазия и че сме се поучили от грешките си, поради което ще скочим в XXI век, въоръжени с това знание и избягвайки повтарянето на същите пропуски. Само ако беше така.

Улф започва есето си с живо пресъздаване на Безплатната клиника „Хейт-Ашбъри“ в Сан Франциско. Годината е 1968-а и хипи движението е достигнало своята точка на насищане в американската култура, помитайки всички онези старомодни идеи за морал, облекло и поведение, които „Системата“ използваше, за да ни подтиска. В самия епицентър на Хейт-Ашбъри тази културна неутронна бомба е оставила сградите изправени, но в радиуса на взрива са започнали да цъфтят отровни цветя.

 Лекарите там изведнъж се оказват в ситуация да „лекуват болести, с които нито един жив лекар не се е сблъзвал преди – болести, изчезнали толкова отдавна, че дори никога не са получили латински наименования; болести като краста, мръсотия, сърбеж, потрепвания, млечница, струпеи и гниене“. В резултат на това хипитата „учеха наново законите на хигиената“ – като например, че „не трябва да използваш чужди четки за зъби или да спиш на чужди матраци, без да смениш чаршафите, или – което беше по-вероятно – изобщо без да ползваш чаршафи“.

Улф е уверен, че сме научили нещо от тази проява на високомерие. Той завършва есето си с прогнозата, че хората от XXI век ще погледнат назад към експериментите на предходното столетие „със зловещо страхопочитание... без ни най-малко изкушение да подражават на дързостта на онези, които пометоха всички правила и се опитаха да започнат от нулата“.

Но ако изобщо можеше да се извлече траен морален урок за помитането на йерархията и традицията, той щеше да бъде научен още от Френската революция. И днес, близо четиридесет години след първата поява на „Голямото научаване наново“, е съвсем ясно, че не сме научили нищо.

Вземете за пример безумния ентусиазъм за социални реформи, известен като „расовата равносметка“, който последва след смъртта на Джордж Флойд. Лозунгът „Спрете финансирането на полицията“ (Defund the police) се превърна в кауза за всеки активист, за много политици от Демократическата партия (особено на местно ниво) и за орди от техните заслепени последователи. Подобна на хипитата от Хейт-Ашбъри, резултатите от този експеримент също вече са ясни: според статистиката от базата данни WONDER на Центъра за контрол и превенция на заболяванията (CDC), смъртните случаи сред чернокожите при автомобилни катастрофи са скочили неимоверно след ограничаването на полицейското присъствие, отбелязвайки изумителен ръст от 55 процента.

Академичните среди, не искайки да останат по-назад, също заложиха всичко на реформите за расова равносметка. Изпитът SAT, който първоначално бе създаден като обективно средство за изравняване на възможностите между кандидатите за колеж, беше обявен за расистки. Принстън, Колумбийският университет, Емори, Дюк, Харвард, Браун и много други елитни учебни заведения, включително цялата система на Калифорнийския университет, обявиха – не и без известна доза самодоволство, – че полагането на теста вече е незадължително. Резултатът от този експеримент беше випуск от първокурсници, които не можеха да се справят с елементарна математика, което наложи въвеждането на редица нови подпомагащи курсове за изоставащи и предизвика шумен отпор от страна на преподаватели. Напоследък редица от тези училища, включително Харвард, Браун, Дартмут и Станфорд, възстановиха изискванията за изпитите SAT/ACT, при това със значително по-малко фанфари, отколкото когато ги премахнаха. Реалността победи, както прави винаги.

Но, разбира се, феноменът на изхвърлянето на трупана с десетилетия мъдрост (както и на здравия разум) – нека го наречем „голямата амнезия“ – не се ограничи само до реформите с расов отенък. В Орегон стари хипита, оцелели от диаспората в Хейт-Ашбъри, подпомагани от по-младо поколение нихилистични младежи с промити от Антифа мозъци, прокараха закони, декриминализиращи притежанието на наркотици. Предвидимият резултат беше огромен скок на смъртните случаи от свръхдоза, което принуди щата да реформира собствените си реформи и отново да криминализира престъпленията, свързани с наркотици. (Забележително е, че инфекциозните заболявания също отбелязаха рязък скок. И това се отнася не само за ХИВ и хепатит C, но и за сифилис и некротизиращи кожни инфекции – същите онези „млечница, струпеи и гниене“ от оригиналната статия на Улф.)

Човек би допуснал, че след отмяната на тези и редица други провалили се политики, политиците, „експертите“ по анализи и широкият пролетариат като цяло са преживели въпросното ново научаване – но това изобщо не е така. Статия, излязла днес във Fox9 Minneapolis, гласи: „Пакет от наредби към градския кодекс на Минеаполис, които биха могли да проправят пътя на градските власти към легализирането на места като обществени бани (сауни) – където пълнолетни граждани могат да извършват сексуална дейност по взаимно съгласие законно – се придвижи с една стъпка по-близо до одобрение в вторник и сега предстои да бъде гласуван от пълния състав на градския съвет“. Към момента на публикуването на този текст наредбите най-вероятно вече ще са приети. Добре известен факт е, че именно тези бани и сауни бяха епицентърът на епидемията из СПИН в Сан Франциско. Покойният журналист Ранди Шилтс, който хроникира ролята на тези места в разпространението на ХИВ (и който беше подложен на яростна критика, когато излезе със страстен аргумент за тяхното затваряне), би погледнал „със зловещо страхопочитание“ – за да заемем фразата от г-н Улф – към нашата непресъхваща и плодотворна глупост.

При левите политики моралното махало е сравнително късо и винаги се накланя към мизерия и страдание – и въпреки това никакво голямо преосмисляне на уроците няма да се случи. Иронията е, че именно болезнената актуалност на собствените книги на Улф – „Radical Chic & Mau-Mauing the Flak Catchers“ и „Кладата на суетата“ (The Bonfire of the Vanities), които съвсем спокойно бикам могли да бъдат написани днес, доказва това. Вместо това сме свидетели на тези миниатюрни проблясъци на научаване, при които отделни лица и политици биват принуждавани от чистата интензивност на реалността да коригират курса си. Това е учене без реално научаване; реакция на болка от страна на безмозъчен организъм, която не оставя никакви трайни следи в паметта.

Причината за това е, че тези движения винаги са водени от емоции и се подхранват от представа за света такъв, какъвто трябва да бъде, а не такъв, какъвто е. Емоциите нямат памет и притежават не по-голям капацитет за учене от жаба с прекъснат гръбначен стълб. Те са страстни, интензивни и преди всичко – мимолетни. Ако изобщо можем да научим нещо, то е, че не се учим, и че управляваните от емоции и бягащи от реалността хора, както казва Исус за бедните, винаги ще бъдат сред нас.

Автор: Крис Янсен

Източник: “The Spectator”