Евгеничните корени на асистираната смърт

Нечовешката кампания за унищожение на възрастните, хората с увреждания и психичноболните продължава да съществува, преоблечена като „прогресивна“.

В писмо, датирано от 1 октомври 1940 г., Хелене М. пише на баща си от лудницата в южногерманския град Щетен. Епилептичка, Хелене е била избрана за „транспорт до друго заведение“. Но в контекста на нацистка Германия, тя знаела какво всъщност означава това.

„Днес трябва да напиша тези думи за сбогом, тъй като напускам земния живот за вечен дом“, написала тя. „Не искам да се разделям с теб, без още веднъж да поискам прошка от теб и от всичките ми скъпи братя и сестри за всичко, в което съм ви подвела през целия си живот. Нека Господ Бог приеме болестта ми и тази жертва като покаяние за това.“

В допълнителна бележка от 2 октомври 1940 г. Хелене отново се обръща към баща си: „Моля те, моли се много за мира на душата ми. Ще се видим отново, добри татко, в рая.“

Не е ясно на каква възраст е била Хелене тогава, но най-вероятно е била в късните си тийнейджърски години или в началото на двайсетте. Баща ѝ пише до властите с молба да се спре нейният „трансфер“. Това било одобрено, но вече било твърде късно. Тя вече била преместена в съоръжението, където била умъртвена с газ и тялото ѝ изгорено. По-късно той получил друго писмо, в което се съобщава, че тя е починала от „затруднено дишане“.

Заповедта за смъртта на Хелене била издадена от анонимен офис, намиращ се на улица Тиргартенщрасе №4 (съкратено Т4) в берлинския квартал Шарлотенбург. Под името Райхова кооперация за държавни болници и домове за грижи (RAG), програмата Акция Т4 избирала кандидати за смърт чрез двустепенна експертна оценка. Изпращали сложни регистрационни формуляри до психиатричните болници и други институции, за да съберат информация за потенциални жертви. След като били върнати, два екипа от експерти преглеждали документите. В регистрационния формуляр на Хелене панелите отбелязали червен плюс – означаващ, че трябва да бъде убита – син минус означавал, че пациентът трябва да бъде пощаден.

Един от експертите, които решили съдбата на Хелене, бил психиатърът д-р Йозеф Шрек. Той попълнил над 15 000 такива формуляра между април 1940 г. и януари 1941 г., понякога обработвайки по 400 седмично в допълнение към останалите си болнични задължения. Не би могъл да отдели повече от няколко секунди на всеки формуляр.

След като експерти като Шрек завършвали своите оценки, транспортната служба на Т4 получавала списък с „подходящи“ пациенти с отбелязани плюсове. Няколко дни преди определената дата психиатричните болници получавали формуляр, изискващ да се впишат медицинските досиета и личните вещи на пациента. Понякога директорите на институциите възразявали, че някои от избраните пациенти вършат полезна работа. Въпреки това транспортната служба работела по квоти и изисквала да се заменят пощадените с други пациенти.

Големи, сиви автобуси вземали пациентите, много от които, като Хелене, вече се досещали за съдбата си. Насила натоварени, те били транспортирани до центрове за убийства, маскирани като психиатрични институции. Почти 20 пациенти наведнъж били натъпквани в запечатана стая и им се нареждало да се съблекат. На гърбовете на онези със златни зъби бил рисуван Х, за да могат да бъдат извадени зъбите след смъртта. Лекар отварял клапан и пускал бутилки с въглероден оксид. След 20 минути всички били мъртви, а труповете били сортирани според това дали имали Х на гърба.

На роднините се съобщавало, че близките им са починали от естествени причини и телата им били кремирани поради риск от зарази. Предлагала им се урна с пепел.

Тази кампания за принудителна евтаназия, известна като Акция Т4, коствала десетки хиляди животи. Според собствените записи на нацистите, поне 70 000 души с увреждания били убити, макар някои източници да предполагат, че броят е достигнал 200 000.

Изкушаващо е да се вярва, че евгеничната идеология, която вдъхновила тази методична, убийствена кампания, е умряла заедно с нацистите. Но това е само илюзия. Евгеничният подход – който оценява стойността на хората според това дали са „полза“ или „бреме“ за обществото – се оказва изключително устойчив. И днес той преживява възраждане с глобалния натиск за легализиране на асистираната смърт.

Терминът „евгеника“ е въведен през 1883 г. от британския учен Франсис Галтън. Той застъпва т.нар. положителна евгеника – опит да се подобри човечеството чрез селективно размножаване. В тази връзка той препоръчва насърчаване на браковете между „най-пригодните“ хора чрез парични стимули. Но т.нар. отрицателна евгеника – желанието да се намали броят на хората от „непълноценен произход“ – винаги е била подразбираща се част от идеята за селекция. Както самият Галтън пише в Inquiries into Human Faculty and its Development (1883): „евгениката по никакъв начин не се ограничава до въпросите на разумното чифтосване“, а обхваща „всички влияния, които спомагат… да се даде на по-подходящите раси или кръвни линии по-голям шанс да надделеят над по-малко подходящите, отколкото биха имали иначе“. Ако положителната евгеника се изразява чрез контрол над раждаемостта, тъмната ѝ страна се изразява чрез стерилизационни програми и евтаназия.

Наистина, не е случайност, че идеята за евтаназия се появява едновременно с тази за евгеника. Двете винаги са били концептуално и политически свързани. Още от самото начало евтаназията носи евгеничен заряд. Самюел Д. Уилямс, член на Бирмингамския спекулативен клуб, за първи път повдига идеята за евтаназия в брошура от 1870 г. със същото име. Уилямс защитава отнемането на живот, „който е престанал да бъде полезен за другите и е станал непоносим товар за собственика си“. В книгата си от 1885 г. Моят път към атеизма, социалистката и защитничка на евтаназията Ани Безант се застъпва за „освобождаване [на обществото] от безполезно бреме“.

Днес безсърдечните оправдания за доброволна евтаназия, асистирано самоубийство или асистирана смърт обикновено са прикрити зад аргументи за състрадание. Евтаназията се представя като начин да се сложи край на непоносимото страдание на отчаяни хора. Но преди 30-те години малцина са прикривали истинските мотиви на евтаназията – подобряване на обществото чрез премахване на тежките за него животи.

В Америка, в широко разпространена статия от 1905 г., д-р Ела К. Диърборн весело призовава за „евтаназия на нелечимо болните, лудите, престъпниците и дегенератите“. Тя дори смята за напълно разумно всеки човек да минава изпит, за да бъде допуснат до живот. Използвайки примера с болните от рак, тя пита читателите дали предпочитат „евтаназия по хлороформения път, който слага край на всяко страдание за индивида, или гнусна тежест за скъпите ви хора месеци или години наред?“. През 1906 г. социоложката Л. Греъм Кроузиър стига още по-далеч: „Аз лично бих предпочела да дам хлороформ на бедните, гладуващи деца на Ню Йорк, Филаделфия, Чикаго и други американски градове, отколкото да ги гледам как живеят в мизерия.“ Това според нея е „милосърдно убийство“.

Разбира се, е имало съпротива срещу евтаназията. Т.нар. хлороформени актове, например, били отхвърлени през 1906 г. в Охайо и Айова. Но през 1907 г. Индиана въвежда първия евгеничен закон за стерилизация, с държавни програми, насочени към институционализирани жени с умствени увреждания. До началото на Втората световна война американските власти вече са стерилизирали около 60 000 души.

През междувоенните години евгеничният фокус се измества от „добро размножаване“ към елиминиране на „нежеланите човешки същества“. В Германия през 1920 г. юристът Карл Биндинг и психиатърът Алфред Хохе публикуват брошура със заглавие Разрешаване на унищожението на живот, недостоен за живот. Както отбелязва историкът Хенри Фрийдландер, Биндинг и Хохе искали да „унищожат“ „недостойния живот“ на здрави, но „дегенератни“ индивиди.

Във Великобритания защитниците на евтаназията се сблъскват със сериозни правни и културни пречки. Именно през 30-те години Чарлз Килик Милард, бивш вицепрезидент на Малтусианската лига и основател на първата клиника за контрол на раждаемостта в Лестър, въвежда термина „доброволна евтаназия“. Като председател на Дружеството на медицинските офицери по здравеопазване, Милард предлага законопроект за доброволна евтаназия на нелечимо болни през 1931 г. След като законопроектът е отхвърлен от парламента, Милард прави показателно признание, като се оплаква, че „само „правото да умреш“, а не „правото да убиваш“… има шанс да бъде легализирано в момента“.

В САЩ идеята за доброволна евтаназия също набира скорост. Видният хуманист и унитариански свещеник д-р Чарлз Потър и други основават Обществото за доброволна евтаназия на Америка през 1938 г. Потър обаче ясно заявява, че евтаназията не е продиктувана от нуждите на индивида, а от нуждите на обществото: „Смятам, че милосърдното убийство е оправдано в определени случаи… Едно от условията трябва да бъде силна болка.“ Ясно е обаче, че Потър има предвид и други „тежки“ случаи. „Нелечимо лудите също трябва да бъдат евтаназирани – пише той, – защото има 500 000 души в психиатрични заведения, повечето от които са неизлечими.“

Програмата за евтаназия в Германия, въпреки опитите да се прикрие, е добре разбрана както в Германия, така и извън нея. Клеменс Аугуст граф фон Галeн, католическият епископ на Мюнстер, Германия, е известен с опозицията си срещу нацизма. Голяма част от тази репутация се дължи на публичната му съпротива срещу евтаназията. На 3 август 1940 г. той с право протестира, че евтаназията отваря пътя към убийството на всички „непродуктивни хора“, като стари коне или крави. Той реторично пита: „Кой вече може да се довери на своя лекар?“

В отговор на критиките на фон Галeн, Адолф Хитлер демонстративно обявява спиране на програмата Т4 през 1941 г. Зад кулисите обаче тя продължава без прекъсване. По същото време нацистката пропаганда в подкрепа на евтаназията променя тактиката. През 30-те години нацистите открито се оплакват от разходите по поддържането на психично болни. Но както показва филмът от 1941 г. Ich klage an („Аз обвинявам“), акцентът вече пада върху прекратяване на страданието. Филмът представя привлекателна млада жена, поразена от множествена склероза, която изразява желание да умре и получава помощ от съпруга си и приятел.

Когато престъпленията на нацистите са разкрити в Нюрнберг, д-р Карл Бранд – главният лекар, отговарящ за програмата за евтаназия – внимателно отхвърля идеята, че е убивал Хелене М. и още 200 000 души по „утилитарни причини“. Той настоява: „За мен решаващият мотив беше състраданието.“ Никой не повярвал на главния евгеник на Хитлер, и той е обесен в Нюрнберг през 1948 г.

След войната представянето на евтаназията се променя напълно. Тясната ѝ връзка с евгениката – размножаването на пригодните и унищожаването на неприспособените – е омаловажена. Акцентът вече пада върху доброволния характер на евтаназията. Всъщност терминът „асистирано самоубийство“ се появява след войната като заместител на „евтаназия“ и „милосърдно убийство“, опетнени от асоциацията с нацисткия режим: статия в New Statesman от онова време твърди, че „ако наречем тези случаи „асистирано самоубийство“ вместо „милосърдно убийство“, моралното съдържание ще се промени значително…“

До 70-те години терминологията вече е почти неузнаваема. През 1974 г. Обществото за евтаназия на Америка сменя името си на Общество за правото на смърт (SRD). Един от видните му членове, журналистката Ебигейл „Скъпа Аби“ ван Бюрен, отбелязва същата година, че „законопроект с думата „евтаназия“ в него никога няма да бъде приет“. Както пише историкът Иън Доубигин, „евтаназията престава да се дефинира като активно милосърдно убийство с обезпокоителни конотации на принуда и социална полезност и все повече се възприема като лична свобода от нежелана намеса в собствения живот“.

Наистина, едва от края на 70-те години насам привържениците на евтаназията започват да срещат обществена подкрепа за своята кауза. Представяна с езика на индивидуалните права и състраданието, тя вече изглежда прогресивна.

Но външният вид може да бъде измамен. Където и да бъде легализирана евтаназията, тя остава насочена към същите медицински и социални категории хора, които евгенистите някога отхвърляха като „човешки баласт“ – болните, хората с увреждания и възрастните. В крайна сметка, никой не настоява здрави, продуктивни индивиди да получат право да умрат. Това е право, ограничено до най-уязвимите – онези, които живеят в периферията на обществото. Онези, чиито животи се смятат за безполезни за самите тях или за другите, както се изразява първият защитник на евтаназията Самюел Д. Уилямс.

Привържениците на правото да умреш ще твърдят, че евгенистката култура, довела до масовото избиване на хора с увреждания и възрастни, отдавна е отминала. Но наистина ли е така? В Нидерландия активисти продължават да настояват хора на възраст над 75 години, които са просто „уморени от живота“, да получат достъп до програми за асистирано самоубийство. А във Великобритания и другаде по време на пандемията от Ковид хора с обучителни затруднения, приети в болница, са били подложени на заповеди „да не се реанимира изкуствено“ (DNAR).

Има и повече от загатване за стария евгенистки дух в законопроекта за терминално болни възрастни („End of Life“), който в момента преминава през парламента. Както и историческите защитници на евтаназията, поддръжниците на законопроекта използват езика на състраданието и говорят за позволяване на хора, които страдат непоносимо, да сложат край на живота си. Но дълбоко скрито в докладите за въздействие на законопроекта, публикувани само преди няколко седмици, може да се види как евгенистката логика продължава да действа. Първият доклад заявява, че NHS може да спести до 10 милиона паунда от „неоползотворени здравни грижи“ в рамките на първата година след влизането в сила на закона, и 59 милиона паунда през следващото десетилетие. Още по-плашещо, докладът за оценка на въздействието върху равенството настоява, че ако законът бъде приет, той трябва да защити равните възможности и да даде право на достъп до асистирано самоубийство и на хора, страдащи от увреждания като синдром на Даун. Докладът дори посочва, че когато проблемите с подвижността започнат да създават все повече трудности на хората с увреждания, евтаназията, извършена от лекар, може да бъде подходящо решение.

Днес, Хелен М. нямаше да бъде насилствено транспортирана от нацистки служители в стая, където щеше да бъде умъртвена с газ. Но ако лобистите за асистирана смърт постигнат своето, съдбата ѝ няма да е по-малко мрачна. Щеше да бъде насърчавана да следва склонността си да умре и да освободи баща си от тежкото си съществуване. Щеше да бъде консултирана как да преодолее бариерите, пред които хората с увреждания се изправят при организиране на собствената си асистирана смърт. А през цялото това време евгенистките аплодиращи на евтаназията щяха да скандират „браво, момиче“ и да празнуват смъртта ѝ като израз на овластяване.

Асистираната смърт може и да е преоблечена като либерална кауза, подкрепяна от добри и състрадателни хора. Но корените ѝ в евгенисткото движение разказват друга история. Тя си остава това, което винаги е била – жестока и дълбоко античовешка.

Изтоник: “Spiked”