Целувка на екрана, шамар за личното пространство

Анди Байрън, бивш главен изпълнителен директор на софтуерната компания Astronomer, беше заснет с ръце около главния директор по човешки ресурси на компанията, Кристин Кабът, на концерта на Coldplay на стадион „Джилет“ в Бостън миналата седмица. Оттогава той подаде оставка от поста си — макар че несъмнено се е приземил в любящите обятия на обезщетителен пакет, който би засенчил доходите, които повечето от нас биха изкарали с десетилетие упорита работа.

Това се случи преди седмица, но трусовете от събитието продължават да отекват. Само преди няколко дни Лиъм Галахър увери феновете на Oasis, че ако има влюбени двойки сред публиката, няма от какво да се притесняват: „Нямаме от това подмолно лайняно камерно шоу като при Coldplay.“

На пръв поглед, инцидентът с целувката на камерата не беше нищо ново. Съществуват добре познати примери, които продължават да циркулират в онези уж неунищожими помийни акаунти, които сега доминират в X и TikTok — с двойки, уловени в интимен момент и внезапно обзети от шок и объркване, когато осъзнаят, че тяхната забранена среща е била излъчена „в 4K“, както се казва напоследък, пред цял стадион.

Един аспект от това е добре известен – че да изглеждаш уплашен, „хванат на място“, паникьосан – макар и напълно разбираема животинска реакция – е точно онова, което гарантира, че кадърът ще премине от маловажен и бързо забравим към “вирусен” (т.нар. viral). 
Шансовете някой в стадиона, още по-малко някой партньорите, жертви на измяната, да разпознае, че се намирате в пролога на изневяра, са нищожни. Това, което превръща клипа във “вирусен” хит в социалните мрежи и го праща право в Daily Mail, е именно виновният поглед, пребледнелите бузи, заешки поглед, очи като фарове. Много по-добре е – както показват редица други клипове – да започнете да имитирате орална любов на шега, да се „наклоните напред“, вместо да се опитвате да издърпате ръката си от буркана с бисквити така, сякаш просто е почивала там.
Ако това не помогне, най-добре да сте си сложили двойна доза ботокс преди потенциалното разкритие, така че само очите ви да могат да покажат паника.

Сещам се за една градска – или по-скоро, ако се замислим, селска или дори морска – легенда за трима младши офицери, хванати да се пекат голи на слънце след плуване. Всички скочили – двама от тях незабавно прикрили гениталиите си с фуражките си. Третият, с възхитително самообладание, закрил лицето си. Преценил, съвсем логично, че така шансът да бъде разпознат е много по-малък.

Тази стратегия може да си струва да я обсъдите с гаджето си в подготовка за евентуален сценарий с „джъмботрон“*. Но тогава, за разлика от онези млади офицери, които са имали късмета да живеят в преддигиталната епоха, вече най-вероятно е твърде късно да опазите личното си пространство.

И все пак, по странен начин, един елемент от неотдавнашния фарс наистина напомняше за онази отминала, незаписвана епоха. Екранът с „лупата“, на който се появи двойката, ме върна към чудесните месингово-стъклени апарати от въображението на Жул Верн и Хърбърт Уелс, като онези в Машината на времето. Или още по-добре – към великолепната камера обскура, гордостта и радостта на д-р Франк Рийвс във великолепния филм “Въпрос на живот и смърт”. Той я използваше не, за да разкрива непристойности в селото – а просто, за да наблюдава с благо око паството си, в един вид божествено съзерцание.

Копнежът по средство, с което да наблюдаваш цялото човечество, има дълга – понякога дори благородна – история. Джереми Бентъм създаде злополучния „паноптикум“, за да даде на надзирателите в затворите постоянен изглед към затворниците – или поне илюзията за такъв, с надеждата това да гарантира тяхното добро поведение. Както отбелязва Х.Л. Менкен, съвестта е онзи малък глас, който шепне: „Някой може би те гледа.“
Колкото и странно, и необяснимо да изглежда това от еволюционна гледна точка, изглежда, че точно това е част от произхода на нашия морален кодекс. 

В един от известните си мисловни експерименти, Платон ни кара да си представим колко добре бихме се държали, ако разполагахме с пръстен, който ни прави невидими. Заключението му е, че много малко от нашите морални граници биха устояли дълго.

Опасността не е толкова в това, че конкретни разкрития ще съсипят животи – напълно е възможно двойката от концерта на Coldplay след година да се намира на по-щастливо място, изправяйки се пред истината за чувствата си и дори за баналността на музикалния си вкус. Не, по-страшното е, че такива богоподобни способности не са предназначени за простосмъртни. Както виждаме – от Палантирите на Толкин във “Властелинът на пръстените” до покривите на църквата в “Чукът на Бога”** на Честъртън – подобна всевиждаща способност разяжда душата. Тя подхранва параноични подозрения, дори когато – както в “Прозорец към двора”*** – те се окажат основателни.

Може би самата възможност да бъдеш наблюдаван по всяко време би ни направила по-морални, по-почтени. Но би трябвало сериозно да се тревожим от посоката, в която върви светът – в който технологиите накрая правят възможна една от най-древните, и най-строго предупреждавани, фаустовски сделки на човека.

***
*Джъмботрон – (от англ. Jumbotron) е голям електронен екран, обикновено LED или LCD дисплей, използван за излъчване на видео, реклами или информация на обществени места като спортни стадиони, концертни зали, площади и др. Терминът произлиза от търговското наименование на Sony за техните първоначални модели големи видеоекрани, но с времето се е превърнал в общо название за всички подобни екрани, независимо от производителя.

**
Фразата „чукът на Бога“ в творчеството на Гилбърт Кийт Честъртън (G.K. Chesterton) се появява като метафора и най-често се свързва с идеята за божествената справедливост, възмездие или силата, с която Бог действа в света, особено чрез неочаквани или смирени действия.
 „The Hammer of God“ („Чукът на Бога“) е заглавието и на един от разказите в сборник с детективски истории на Честъртън.
Сюжет:
В този разказ героят - отец Браун разследва убийството на арогантен и безбожен военен, полковник Норман Боумонт, който е намерен мъртъв с разбита глава – сякаш от чук – пред църквата, където неговият брат, викарият Уилфред, служи като свещеник.
Местните са убедени, че е било „божествено наказание“ – „чукът на Бога“, който е поразил грешника. 
Но отец Браун, както винаги, открива по-дълбока истина зад това „чудо“.

***
Прозорец към двора“ / Rear Window (1954) е филм на Алфред Хичкок.
Сюжет:
Главният герой, фотографът Л. Б. Джефрис, е принуден да стои у дома със счупен крак. За да убие скуката, той започва да наблюдава през прозореца съседите си в отсрещния двор. Постепенно започва да подозира, че един от тях е извършил убийство. Целият филм се развива почти изцяло от гледната точка на апартамента му – през „прозореца към двора“.

Понякога изразът „прозорец към двора“ се използва като метафора  за наблюдението на чужд живот отстрани – с усещане за тайна, интимност или дори вина.

Автор: Саймън Евънс

Саймън Евънс е публицист в spiked и стендъп комик.

Източник: “Spiked”