Никога няма да разбера духовната самостерилност на средностатистическия чиляк

Време за следобеден терапевтичен хейт.

Никога няма да разбера духовната самостерилност на средностатистическия чиляк (или както децата им викат - "нормита" - презрителен и подигравателен термин за "нормален и обикновен"). Всеки се изрежда да си покаже "остроумието" и "хумора" с тая снимка. Аз това го наричам "корпоративен хумор" или "HR approved хумор".

Проблемът е, обаче, че няма какъвто и да е "хумор" - защото хуморът изисква новост, изненада, непознатост, дълбочина. Тука само с крайчеца на окото за милинаносекунда да видиш очетанията на тая снимка - и вече знаеш какво предстои. Ще се монтират главите на някакви известни личности, които най-често са от "лошите" и имат някакви "отношения", които не се считат за прилични. Дали ще е Киро и Лена, Бойко и Пеевски, Нетаняху и Тръмп - нема никакво значение, схемата е една и съща, до болка позната и лишена от всякакво въображение.

Това нещо се нарича "корпоративен хумор". Дето се споделя в "чат групата" на голямата корпорация и целта не е да е смешно и забавно, а да "участваш заедно с колектива", да "трупаш аура" и "популярност" сред колегите - с подсъзнтелната идея, че някога това ще ти помогне да се издигнеш и да си спечелиш някоя екстра промоция в корпорацията. Целта не е да си забавен, а другите да те мислят за "забавен" и да покажеш, че си "част от групата", а не някакъв "аутсайдер и маргинал".

А истинският хумор е едно от най-сериозните неща на света. И всяка наистина добра шега ти казва някоя трудна и неудобна истина и ти помага да я приемеш. Хуморът е вид терапия, най-елегантното средство да "интегрираш сянката си" (по Юнг).

Хуморът трябва по-забавен начин да ти покаже, че това, от което толкова те е срам, не е кой знае колко срамно, а това, от което толкова те е страх, не е кой знае колко страшно. Да ти покаже, че всичките ти отрицателни и рестриктивни емоции не са истински и обективни, а са просто продукт на егото ти и желанието да го браниш на всяка цена - и че в момента, в който спреш да се взимаш много насериозно (да се вкопчваш в егото си като удавник за пояс, вместо да се научиш да плуваш), започваш да приемаш себе си и животът става много по-лесен.

А да се върна пак към корпоративния, HR-одобрен "хумор". Голяма и тъжна ирония е, че точното философията на индивидуализма прави хората толкова еднакви и сиви. Уж ти обещава как ще те "освбоди" от оковите на всичките колективни идентичности, които "ти потискат индивидуалността" - а всъщност те превръща в някакъв празен дрон от кръв и плът, който уж се движи и прави някакви неща, но реално няма автономна мисъл и емоция. Уж си "индивидуалист", а нямаш никакъв оригинален израз на индивидуалност - всичко, което правиш, мислиш и говориш ти е внедрено и програмирано отвън, от хора и организации, на които не само не им пука за тебе, но често открито презират такива като тебе.