Бремето на комфорта

Ако заемем мисъл от Янош Пилински: "Не всичко, което изглежда литературно, е литература. По същия начин, не всеки обществен дебат задълбочава разбирането и не всеки израз на мнение допринася за мъдростта.“

Географията на Европа е предопределила нациите и народите на този континент никога да не могат напълно да си простят, нито изцяло да забравят. Човек би допуснал, че урокът от немската и общоевропейската история е самоочевиден: завоеванието не може да създаде трайно единство, способно да оцелее под ерозията на времето. Просперитетът обаче често ни учи на нещо съвсем различно. Топлината на комфорта и сигурността на мира постепенно засяват в обществата семената на самодоволството. Те карат стабилността да изглежда естествена, а трайността – неизбежна.

Това се очертава като един от най-големите парадокси на т.нар. постмодерна Европа.

Така нареченият европейски проект изплува от руините на континент, който едва не се самоунищожава, оставяйки след себе си белези, които вероятно никога няма да заздравеят напълно. Десетки милиони загиват във войни, граждански конфликти, глад, политически преследвания и идеологически експерименти. От този суров опит обаче се ражда решимостта да се изгради нещо различно: Европа, дефинирана от мир, сътрудничество, просперитет и стабилност. В много отношения това начинание успява отвъд всякакви очаквания.

В продължение на почти 80 години големи части от Европа се радват на степен на мир и относителен просперитет, безпрецедентни в историята им. Цели поколения израстват, без да познават войната, окупацията или истинските лишения. Това, което предишните векове смятат за изключение, постепенно се превръща в норма.
Онова, което някога съставлява забележително постижение, бавно става просто очакване. Обстоятелствата, които раждат ценностите на Европа, избледняват от паметта, докато самите ценности остават. Европа не забравя мира, сътрудничеството или човешкото достойнство – тя просто постепенно забравя защо тези неща имат такова огромно значение на първо място. Тълкуването, вдъхновението и фундаменталният стълб (fundamentum) зад тях лека-полека изчезват.
Ето защо кризата в Европа често се тълкува погрешно.

Тя масово се описва като криза на ценностите, въпреки че в същото време Европа говори безкрайно за общи ценности. Политическите институции, медийните платформи, университетите и обществените дискусии са наситени с дебати за права, идентичности, отговорности и принципи. Дълбокият проблем обаче е далеч по-сложен – ние губим мъдростта на изживения опит. Увереността подменя любопитството, а високомерието заема мястото на смирението. Общественият дискурс се отдалечава от въпросите за дома, принадлежността, красотата и смисъла. Практическото знание, което някога свързва отделния човек с общността му, отстъпва пред абстракцията и идеологическата самонадеяност. Ако заемем мисъл от Янош Пилински: не всичко, което изглежда литературно, е литература. По същия начин, не всеки обществен дебат задълбочава разбирането и не всеки израз на мнение допринася за мъдростта.

„Европа спори за идентичността, докато става все по-несигурна за това откъде произлиза самата идентичност.“

Европа трудно си спомня цивилизационните основи, от които се зараждат тези ценности. Това важи за всяка страна по нейния уникален начин. Тя дебатира за идентичността, докато в същото време става все по-несигурна относно нейния произход. Търси смисъл в институциите, процедурите и идеологическите борби, а пренебрегва културните, историческите и духовните основи, които някога дават смисъл на самите тези институции.

Ние, унгарците, принадлежим към европейската цивилизация, а самата тя остава рожба на Древна Гърция. Корените на нашата култура присъстват още на бреговете на Егейско море. Нашата специфична форма носи оригиналност, която остава разпознаваема във всяка точка на света, точно както различията ни от другите цивилизационни семейства са еднакво очевидни.

В същото време специфичният характер на Европа се ражда от срещата между Изтока и Запада. Той съставлява резултат от знания, традиции и опит, пренасяни през вековете и обменяни между световете. Тази смесица става толкова сложна, че поколения учени се опитват да разделят елементите ѝ един от друг. Подобна задача обаче изглежда не просто невъзможна, но и напълно излишна. Европейската култура остава разпознаваема навсякъде, както и съществуването на обща европейска цивилизация.

Винаги, когато идентичността се превърне в тема на разговор, се изкушаваме да допуснем, че географските категории ни дават ясни отговори. Но колкото по-строго се опитваме да дефинираме тези реалности, толкова по-далеч от прекия живот отплуваме. Интересното е, че Унгария е едновременно Изток и Запад. Развитието и кризата често извират от един и същ източник.

Човек трябва да помни: смисълът на един дом не се крие в неговите мебели, а в усещането, което той създава у хората, живеещи в него.

Същото неразбиране оформя и публичния живот сред интелектуалците. Ние славим демокрацията и значението на дебата, но същината на самия дебат постепенно отстъпва място на пърформанса. Все по-често значение има не кой е по-близо до истината, а кой може по-добре да изсмее опонента си, да доминира в разказа или да мобилизира аудиторията. Това съставлява едно от фундаменталните недоразумения на съвременния публичен дискурс.

Резултатът е особен вид несигурност. Европа не е замлъкнала – точно обратното. Тя говори непрестанно чрез институции, медийни платформи, политически кампании и обществени дебати. Но колкото повече говори, толкова по-малко сигурна изглежда в това, което се опитва да изрази.

В същото време се извършва друга трансформация.

Европа остава една изключително сложна интелектуално и културно надарена цивилизация в човешката история. Нейната литература, философия, музика, наука и художествени традиции продължават да оформят голяма част от света. Континентът притежава изключителен резервоар от интелектуална и културна дълбочина. Тази дълбочина обаче все по-трудно удържа позиции срещу логиката на модерния обществен живот.

Следователно предизвикателството е не просто общоевропейско – то е и унгарско.

Една нация не може да гради уверено бъдеще, ако се дефинира основно чрез своите страхове или ограничения. Нито може безкрайно да се оттегля в малките сигурности на частния живот. Унгария трябва да съхрани историческата си памет, без да се превръща в затворник на същата тази памет. Трябва да възстанови увереността си, без да изоставя смирението.

„Унгария трябва да съхрани историческата си памет, без да се превръща в неин затворник“

Въпросът пред Европа в крайна сметка е същият въпрос, пред който е изправена и Унгария: какво остава от една цивилизация, когато комфортът вече не е достатъчен, за да обясни нейното съществуване?

Отговорът не се крие единствено в технократските институции, нито в икономическите показатели. Цивилизациите оцеляват, защото култивират навици на характера, издържащи както на просперитет, така и на кризи. Отговорността, сдържаността, характерът, вярата и съдържанието не могат да се произведат по административен път от дадена политика. Те изплуват от цивилизационната култура, и то далеч не само от „висшата“ култура.

Следователно кризата на Европа не е загубата на идентичност, а отслабването на инстинктите, които някога са я поддържали жизнена. Континентът не е забравил всичко. Той просто прекарва толкова дълго време в пълен комфорт, че започва да забравя колко крехък в действителност е самият комфорт.

Може би обновяването започва с една много по-проста задача. Възрастен трансилвански ромски музикант веднъж ми обясни една традиция по забележително прост начин: „Ако това е било достатъчно добро за баща ми, защо да не бъде достатъчно добро и за мен?“

На пръв поглед тази привидно опростенческа забележка носи очарователна мъдрост: традициите не трябва да се копират механично – точно обратното. Целта е не да се имитира външната форма, а да се открие наново източникът и вдъхновението, от които самата форма се е родила на първо място.

Същото важи и за Европа.

Предизвикателството не е да пресъздадем миналото, а да разберем какво го е направило възможно. Идентичността не може да се произведе само чрез политически кампании, институционални реформи или икономически програми. Нито може да се поддържа единствено от просперитета. Просперитетът не е цивилизация – той често се явява просто следствие от нея.

Кризата на съвременния европеец не е в това, че е изгубил идентичността си, а че я търси на напълно погрешни места. Просперитетът не може да замени цивилизацията. Институциите не могат да заменят културата. Политиката не може да замени принадлежността. И докато Европа не си спомни източника, от който е изплувала нейната цивилизация, тя ще продължава да бърка постиженията на цивилизацията със самата цивилизация.

Автор: Матяш Вайда

Матяш Вайда е научен сътрудник в Института „Дунав“ (Danube Institute).

Източник: “The Hungarian Conservative”