Анкара – срещата на върха на истината. Какво рискуват НАТО (и Италия)

Отношенията с администрацията на Тръмп, европейските разделения относно подкрепата за Киев и нарастващото централно значение на югоизточния фланг на Алианса. За Италия срещата на върха идва в най-неподходящия момент. Анализ на генерал Иван Карузо, военен съветник в SIOI.

Марк Рюте внимателно избира риторичната рамка за срещата на върха: вече не се говори за ангажименти – те, по думите му, вече са поети в Хага през 2025 г., – а за тяхното изпълнение. Генералният секретар концентрира философията си във фраза, на която е съдено да остане в историята: „Путин не се страхува от обещания, той се страхува от тяхното прилагане на практика“. Зад тази формула стои конкретен факт, който НАТО извежда на преден план: съобщава се, че европейските съюзници и Канада са похарчили над 1,2 трилиона долара повече за отбрана от 2016 г. насам, с отчетен 20% ръст само през 2025 година. В Анкара, според Рюте, съюзниците ще представят допълнителни инвестиционни планове с оглед на прага от 5% от БВП до 2035 г., договорен в Хага.

Проблемът съставлява това, че зад „златните и червени“ графики – както източник, близък до генералния секретар, ги описва, – които Рюте занесе във Вашингтон, за да успокои Тръмп, се крие много по-конфликтна реалност.

НАТО 3.0: Назначаването на Хегсет като симптом

На 18 юни, по време на срещата на министрите на отбраната в Брюксел, министърът на отбраната на САЩ Пийт Хегсет нарече европейските съюзници „срамни“ заради забавянето на целите за разходи и обяви шестмесечен преглед на разположението на американските сили в Европа. С това той на практика постави бъдещия принос на САЩ в зависимост от изпълнението на ангажиментите от страна на съюзниците.

Този епизод струва повече от хиляда прессъобщения: той демонстрира, че концепцията за „НАТО 3.0“ – където САЩ гарантират само разширено възпиране и селективно подкрепление – не съставлява академично упражнение, а вече прилагана политика. Изтеглянето на 5000 американски войници от Германия през май (което на практика се явява наказателна мярка срещу Мерц) и думите на държавния секретар Рубио, според когото „в крайна сметка в Европа ще има по-малко американски войници, отколкото в исторически план“, потвърждават, че оттеглянето не представлява бъдеща заплаха, а текущ процес.

При това той се осъществява на двустранна, а не на колективна основа: повече войски за Полша, „защото съставлява добър съюзник“, по-малко за Германия, „защото не е“. Тази персоналистична логика на Тръмп се сблъсква със самата основа на Член 5. Опасността за европейците тук не съставлява самото съкращаване на войските, а неговата непредвидимост: Алианс, който функционира чрез двустранни услуги, предоставяни или отнемани от американския президент въз основа на моментна симпатия, губи стратегическата предвидимост, която представлява истинската добавена стойност на колективното възпиране.

Разделителната линия около тези 0,25% и Украйна

На 25 май Рюте предложи на съюзниците да отделят 0,25% от своя БВП за директна военна помощ за Киев. Предложението беше отхвърлено от Обединеното кралство, Франция, Испания, Италия и Канада, докато седем държави, включително Германия, балтийските страни и Скандинавието, го подкрепиха. Самият Рюте призна, че предложението „няма да проработи в този си вид“, обещавайки алтернативно решение.

Разривът не се явява чисто технически: той отразява две различни виждания за стратегическа спешност. От една страна е визията на страните на предна линия спрямо Русия, а от друга – тази на средиземноморските страни, които се намират в позиция на по-голяма експозиция на други фронтове (миграция, Сахел, Либия). Твърде малко вероятно е Анкара да разреши този разрив; по-вероятно е той да бъде замразен в компромисна формула.

Ердоган, самолетите F-35 и цената на лоялността

Ердоган пристига на масата за преговори със свой собствен дневен ред: разширяване на периметъра на НАТО към Персийския залив и Сирия, капитализирайки върху позицията си на кръстопът между Черно море, Източното Средиземноморие и Кавказ. Това не съставлява просто теория: през март ирански балистични ракети пресякоха турското въздушно пространство, застрашавайки района около базата Инджирлик, докато дронове удариха британска база в Кипър. Германия вече изпрати батарея Patriot в Турция, за да отговори на тази заплаха. За Анкара срещата на върха представлява шанс да се наложи: да трансформира географската си уязвимост в политическа централност, измествайки дневния ред на НАТО от изключителния руско-украински фронт към едно по-всеобхватно разбиране на заплахата.

Вашингтон изглежда има готовност да подкрепи този подход със значителна оферта за Ердоган – включително повторното включване на Турция в програмата F-35 и преразглеждането на санкциите CAATSA, което драстично да свие зависимостта на Анкара от външни доставчици за нейната програма за изтребители от пето поколение. Остава едно процедурно-правно ограничение, което вицепрезидентът Ванс дефинира като въпрос от компетенцията на Конгреса, но посоката е ясна: лоялността на Турция в иранската криза (Ердоган остана извън конфликта по директно искане на Тръмп) ще бъде възнаградена със стратегическа военно-промишлена отстъпка.

Опасността за европейците тук се явява двойна:
 

• Първо, те виждат как Турция укрепва допълнително своята отбранително-промишлена автономия точно в момент, когато Европа изпитва сериозни трудности да изгради обща индустриална база.
   
• Второ и по-недоловимо, двустранното договаряне (лоялност срещу оръжия) се превръща в новата парадигма на отношенията между НАТО и САЩ, релегирайки многостранната рамка до степен на чиста церемониалност.
   

Италианският случай: „Епична ярост“ и спорът Рюте - Мелони

Подготовката на Рим за срещата на върха, която вече е обременена от икономическите трудности, последвали срещата на Г-7, се усложни допълнително от полемиката около операция „Епична ярост“ (Epic Fury). Думите на Рюте относно използването на италиански бази за дозареждане във въздуха на американски и съюзнически самолети – според слуховете става въпрос за 4000-5000 мисии в цяла Европа – извадиха наяве явен паралел с Румъния, където летището в Букурещ трябваше да съкрати търговския си трафик, за да освободи място за депа за цистерни.

Министерството на отбраната отрече каквото и да било оперативно участие, определяйки дейностите като „изключително технически и логистични, а не кинетични“, в пълно съответствие с договорите, и припомни отказа на Италия да позволи базата Сигонела да бъде използвана за бомбардировачи. Впоследствие самото ръководство на НАТО смекчи тона и значението на думите на Рюте, изяснявайки, че той е визирал съществуващите двустранни споразумения за базите и прелитанията.

Независимо от това как ще се разреши вътрешнополитическият спор – като опозицията настоява за разяснения в парламента, – стратегическият проблем за Рим съставлява нещо различно: този епизод показва колко тясно и колко малко намиращо се под собствен контрол е пространството, в което Италия управлява имиджа си на надежден, но автономен съюзник.

Докато Мелони настоява за „изправен гръб“ по отношение на Сигонела и за многоизмерен подход към разходите за отбрана (в Анкара Италия ще достигне 2,8% от БВП, като увеличението отчасти е свързано с вътрешната сигурност), думите на генералния секретар на НАТО рискуват да изложат Рим на двоен удар: критики от страна на Тръмп за недостатъчна подкрепа и същевременно обвинения в съучастие от страни като Иран, които бързат да експлоатират всяко двусмислено изявление.

Какво да очакваме накратко

Анкара няма да доведе до формално разпадане на Алианса – нито една от страните няма интерес от подобен сценарий и Рюте ще продължи да гради разказа за „колективен успех“, както направи на Г-7. Срещата на върха обаче ще консолидира три тенденции, които европейците, и в частност Италия, ще трябва да менажират с много по-малко инструменти, отколкото притежават в момента:
 

• Селективно и двустранно американско присъствие;
   
• Прехвърляне на фокуса на сигурността към Югоизтока;
   
• Дълбок вътрешен разрив относно начините за финансиране на Украйна, който никоя дипломатическа формула няма да успее да скрие напълно.
   

Всичко това се случва с цената на създаване на сериозни трудности в публичния наратив за онези европейски партньори, които се намират в по-лоша позиция да удържат на произтичащия медиен и политически натиск.

Автор: Иван Карузо

Източник: “Formiche”