Защо отново говорим само за МАЙКИТЕ на ДЕЦА с увреждания?

Защо отново говорим само за МАЙКИТЕ на ДЕЦА с увреждания?

В публичния дебат за Закона за личната помощ отново се говори почти изцяло за майките на деца с увреждания. Това е не просто неточно, а съществено изкривяване на смисъла и предназначението на закона.

Законът за личната помощ е създаден, за да гарантира подкрепа на всички хора с увреждания – деца и възрастни, а не да обслужва интересите на определена група техни близки.

По данните, с които разполагаме, децата под 18 години са едва около 15% от ползвателите на лична помощ. Останалите 85% са възрастни хора с увреждания. Това означава, че огромната част от хората, чиито права и потребности трябва да бъдат в центъра на този закон, на практика остават извън публичния разговор.

Също толкова важно е да се разбере кои са личните асистенти. Те не са само майки на деца с увреждания. Значителна част са и други роднини – бащи, съпрузи, синове, дъщери, братя, сестри и други близки. А според информация, предоставена от министър Гуцанов към март 2025 г., личните асистенти извън кръга на роднините са едва около 9000 души.

Тогава защо продължаваме да свеждаме целия дебат до майките на деца с увреждания? Къде са възрастните хора с увреждания? Къде са техните потребности, техните права и техният стремеж към независим живот?

Има и още един фундаментален проблем, който не бива да бъде пренебрегван. Самото понятие „личен асистент“ предполага човек, който асистира – подпомага човека с увреждане да извършва дейности, които не може да осъществи самостоятелно, и да води възможно най-независим живот.
Асистирането и обгрижването обаче не са едно и също.

Една група хора с увреждания се нуждаят от подкрепа, която да им позволи да учат, работят, общуват, участват в обществения живот и вземат самостоятелни решения. Други хора, поради тежестта на уврежданията си, имат нужда от постоянна, цялостна грижа и не могат да водят самостоятелен живот без интензивна подкрепа.

Това са различни потребности, изискващи различни форми на подкрепа, различна организация и адекватна нормативна регламентация. Не можем да поставяме всички тези хора в една обща категория и да очакваме един и същ модел на подкрепа да отговори на потребностите им.

Крайно време е да изместим фокуса на разговора. Не майките, не роднините и не асистентите трябва да бъдат основният субект на Закона за личната помощ.
В центъра трябва да бъде човекът с увреждане – неговите права, неговите индивидуални потребности и правото му на достоен живот, личен избор и самостоятелност.

Защото личната помощ не е привилегия за близките на хората с увреждания. Тя е инструмент за гарантиране на техните права.