За архитектурата на София

Георги Драганов:

София е родният ми град и град, с който четири поколения от предците ми са свързани - живели са, учили са, работили са, влюбвали са се, купували са и са продавали жилища, строяли са и са се отказвали от това да строят. В моето положение е всеки девети българин по света - почти няма българин, който да няма някакъв досег до столицата ни и да не е оставил някакъв отпечатък.

В модерната история, от която е на практика цялото строителство в града ни, поради исторически обстоятелства, има три периода. 

Първият е княжеско-царския период на строителство и развиване на младата столица, с най-важен елемент плана "Мусман" - един чудесен исторически документ, който е задължително да се познава от всеки критик или фен на София.

Повечето, да не кажа всички българи, сме изключително доволни от архитектурното наследство от този период - красиви сгради, с австрийско, френско, германско, руско архитектурно влияние, силна конкуренция, но и намигвания към възрожденската ни архитектура - например, онези тъй красиви и толкова български кобилици по сградите. Като цяло, красив период, в който сградите са били в конкуренция една с друга коя да бъде по-красива, а градът ни е имал способни и кадърни градоначалници, които са знаели кое как да управляват. Скандали, обвинения, корупция, заменки, естествено, и тогава е имало. От този период е и "златният" стандарт за кмет - инж. Иван Иванов, изключителен специалист и успешен кмет.

Следва втория период - този на социалистическото развитие на София. Освен че съсипват селата, вкарвайки насила хората в градовете, за да работят във фабрики и така да има работническа класа, БКП създават и огромни нови квартали. Съвсем в началото се строят и приемливи сгради от тухли, няколкоетажни, които са адекватни. Но после - после започват панелните чудовища.

Проблемите ми с тях са няколко - безумно високи са за жилищно строителство, вкарвайки прекалено много хора в една сграда, прекалено сиви и скучни са отвън, никаква украса нямат и са абсолютно неразличими - дали си в Дружба или Надежда в София, в същите квартали във Варна, Пазарджик, Пловдив или дори Букурещ, Будапеща или Познан, навсякъде е едно и също обезличаване, еднаквост, скука. 

Отделно, за мен до ден-днешен е необяснимо как правиш нов квартал наведнъж, на голо поле, и не правиш прави улици - градоустройствено постижение, което имаме от хиляди години преди Христа...

Кметовете от този период включват и самия Тодор Живков, но и по-дълго упровлявалите Димитър Попов, Георги Петков, Иван Панев и Петър Междуречки. Това са хората, които в най-голяма степен носят политическата отговорност за тези нови, грозни квартали.

И накрая идваме до нашата епоха. Изникват нови квартали, хаотично, без особено планиране. Но те пак са по-добри от социалистическото строителство, защото дори грозните сгради са уникални и няма друга като тях. Има абсолютни архитектурни извращения, но има и нелоши попадения.

Малко по малко София придоби нормален вид и в новите си крайни квартали, и в старите панелни, които започнаха да биват санирани, оцветявани, да има някакво разчупване на безкрайната сивота - всеки, гледал града ни от Витоша, ще види, че дори днес това е доминиращия цвят, както и червеното по покривите в стария център.

Много може да се каже за греховете и неуспехите на кметовете на София след промените - Александър Каракачанов, Александър Янчулев, Стефан Софиянски, Бойко Борисов и Йорданка Фандъкова. Поле за критики има огромно, но нека да бъдем и реалисти - София днес е много по-цветен, красив и удобен град за живот, отколкото беше преди 30 години. И от нас, гражданите, зависи тази тенденция да бъде ускорена.