Рана, която кърви и в настоящето

Здравко Кулев:

Тъжен помен, рана, която кърви и в настоящето! 

На 6 ноември 1920 г. - на основание подписания на 27 ноември 1919 г. Ньойски "мирен" договор, армията на Сърбия окупира Западните покрайнини с площ от 1545 кв. км, поробвайки българско население от 54 758 хиляди души, живели тогава в 46 села в Босилеградска, 43 села в Царибродска, 10 в Трънска и 8 в Кулска околия. 

В откъснатите български територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви с 42 свещеници. И именно след окупацията им на този ден – на 6 ноември 1920 година, в България е обявен 3-дневен национален траур.

Историческите данни още сочат, че на 6 ноември 1920 г. войските на Сърбия, без да дочакат международната комисия да определи точно исканата от международната комисия военно-стратегическа граница с България, окупират Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско, които територии стават известни като „Западни покрайнини”. 

Територията й е 1545 кв. км, която е отделена с една зверска по своята антихуманност граница. Тогава тя е описана от френския журналист Анри Пози, който като очевидец пише следното: 

„Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, тя минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича…Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята - българска…Аз видях гробища, разделени на две…Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката - извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска територия, да идат да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните мъртви – както видях при Извор, Кулско”.