Задръж вратата

Задръж вратата
08-10-2022г.
0
Николай Фенерски

Има събития, които се очакват цял живот.

„Дълго се носи над широкия океан и стигна в един по-голям град, където къщите стигаха до облаците. Накрай града то видя един очилат старец с лукави зли очи и изкуствени зъби. Той подхвърляше нагоре продълговати железни играчки и се заканваше някому с юмрук.
- Какво правиш, дядо? - попита гълъбчето.
- Играя си с атомни бомби. А ти откъде идеш?
Гълъбчето кацна доверчиво върху една от железните играчки и почна да разказва историята си.
Очилатият старец подскочи и плесна с ръце:
- Никога не съм се надявал, че агнето само ще влезе в устата на вълка. Аз много обичам такива гълъбчета. Влез в къщата ми. Моят готвач ще те излекува.“

Цитат от приказката „Бялото гълъбче“ на Ангел Каралийчев. От сборника „Приказен свят“, том 3, помните ли ги онези книжки с добри приказки и некрасиви рисунки? 
Авторът си е тръгнал две години преди да се родя – през 1972. Тогава той се е вълнувал от железните играчки, с които не са спрели да си играят и до днес. Тогава той е знаел кой единствен е употребил срещу цивилно население и без никаква военна причина ядрено оръжие.

През онзи период имаше определение за западните политици – милитаристи. В превод хора, които обичат войната и искат война.

Израснах с четенето на тези приказки. Тази толкова ме порази, че почнах да сънувам атомни оръжия и различни сценарии. Зловещи кошмари. Бяха толкова истински. Небето е осеяно с някакви огромни черни самолети, които висят много ниско над нас. Или атомната бомба е разположена в съседна стая, механизмът й е страшно сложен и ако направим една погрешна стъпка, край. Планетата гърми – в буквален смисъл.

После в юношеството ми почнаха да се появяват видеокасетите и гледахме филми по приятели. Изгледахме и трите серии на „Лудия Макс“, постапокалиптична картина, която не се изтрива лесно от съзнанието. След българския писател Ангел Каралийчев за моята фобия се погрижиха холивудските режисьори с едни особено грозни образи.

Последваха други книги и филми. Най-великите романи за войните за мен станаха „Швейк“, „Параграф 22“ и „Кланица 5“ – защото абсурдът трябва да има някакво човешко обяснение.

Напразно е било всичко. И филмите, и книгите – никакви предупреждения не спряха никого. Днес чичковците си играят повече от когато и да било с железните продълговати играчки. Правят го същите милитаристи. Поставили са си цели – да откраднат богатствата на Сибир, да съкратят популацията, понеже им издишва залежите от въздух. И са си поставили тези задачи отдавна. И са впрегнали в милитаризма си всички средства. Те знаят колко по-важно е духовното сломяване, затова създадоха поп и рок културата, затова са рекламирали хипи движението и „свободната любов“, което не е нищо повече от разврат на душевността. Всички ние сме тяхна жертва.

Защото в моите гени и в моята душа няма драйвери за възприемане на тяхната материалистична „култура“. И те са ме дресирали да ги възприемам. Представете си един средновековен жител на Константинопол – какво би разбрал той от песен на „Металика“ – разликата е същата. В културната ми парадигма посланията на Мадона и Моторхед ги няма, не съществуват. Обаче тая зараза, създадена като културно и духовно оръжие, е плъзнала отдавна и дори сега някои не разбират какво точно им казвам.

Защото вече живеем в условията на следващото им оръжие, замислено и пуснато да ни трепе от военните на САЩ – интернет. Мрежата не е преставала и за миг да бъде оръжие. Ние казваме колко хубаво, че можем да се свържем с хора, с които не сме се виждали отдавна и така нататък – кое му е хубавото? Това нещо изобщо може ли да се нарече „свързване“? Щом съдбата е решила да живеем далече едни от други, важни са ни близките, тези край нас, така да бъде, за какво са ми разни други хора, своите си ми стигат. Но не е само това – илюзията за близост дораздели хората. И сега малките предпочитат да си останат вкъщи и да си чатят, вместо да излязат навън и да сътворят някоя истинска глупост, както се полага за хора на тяхната възраст.

Западът победи. И аз цял живот чакам светът да се разпадне. Колко нощи съм скачал от някой далечен шум... Но вече силите на мрака напират. Онзи грозен чичак накрая ще приключи играта. Край на залаганията. Ще дочакам, видяло се е. Жал ми е за децата ми. Жал ми е и за тези, които още живеят щастливо ухилени и не виждат какво се е задало. When the shit hits the fan – казваше Вонегът за този момент. Наближил е и го очаквам, както добрякът Ходор от „Игра на тронове“ знаеше само една дума – Ходор – Hold the door – защото е очаквал само този миг. Онази зла, нечовешка и сатанистка напаст да залее света. И крещеше „Задръж вратата“, за да се спасят повече хора, докато я задържат.

Сега е този момент. Вратата ще рухне. Много скоро.
 

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.