От истина към релативизъм: Новата теология на британската корона

Нещо фино, но с историческо значение току-що се случи във Великобритания.

В продължение на повече от пет века всеки английски монарх носеше титлата „Защитник на вярата“ (Defender of the Faith). Преди Английската реформация това означаваше защитник на католическата вяра; след отцепването на Хенри VIII от Рим през 1534 г. тя се отнасяше за протестантската вяра, въплътена в Църквата на Англия (Church of England). Каквито и да бяха теологичните промени, едно залегнало разбиране оставаше неизменно: Короната съществуваше в специална връзка с християнството, което се приемаше за религиозна основа на нацията.

Досега.

Наскоро публикуваният Доклад за държавната субсидия на монархията (Sovereign Grant Report) вече не описва крал Чарлз III като „Защитник на вярата“. Вместо това в него се посочва, че „Негово Величество е Върховен губернатор на Църквата на Англия и защитава пространството за вярата в рамките на многорелигиозната нация.“.
Тази промяна може да изглежда козметична. В действителност тя отразява дълбока философска и цивилизационна трансформация.

В продължение на векове под „Вярата“ (в единствено число) се разбираше конкретно тяло от разкрита истина. Да се говори вместо това за „верите“ (в множествено число) означава да се изостави това разбиране. Единственото число предполага обективна религиозна истина; множественото число имплицитно внушава, че конкуриращи се и взаимно изключващи се претенции за истина са еднакво валидни – или по-точно, че нито една от тях не може да претендира за обективно превъзходство.

Това не е просто семантична промяна. Езикът оформя мисълта. Веднъж след като вярата бъде превърната в множествено число, самата истина бива релативизирана.
В края на краищата християнството, ислямът, юдаизмът, индуизмът и безброй други религии издигат несъвместими претенции за Бога, откровението, спасението и човешката съдба. Те не могат да бъдат едновременно верни в един и същ смисъл. Да се говори за тях колективно като за еднакво заслужаващи официална защита вече не означава да се защитава конкретна вяра, а да се защитава принципът, че всяка вяра е еднакво легитимна. Това е логиката на модерния религиозен плурализъм.

Традиционните цивилизации не са мислели по този начин.

През по-голямата част от историята християните са вярвали, че християнството е истината, а конкуриращите се религии са фалшиви. По същия начин мюсюлманите винаги са разглеждали исляма като единствената истинска религия. Показателно е, че класическата ислямска терминология отразява това убеждение. Ал-дин („религията“ или „вярата“) се отнася по уникален начин единствено за исляма; изповядващите исляма обикновено не описват християнството или други религии като еднакво валидни адян (множествено число на дин) в какъвто и да е теологичен смисъл. Ислямът признава само една истина – една вяра.

Същата изключителност някога характеризираше и християнския свят. Средновековните християни не са разглеждали исляма просто като още един духовен път. Те са го виждали като фалшива религия, основана на фалшиво пророчество, точно както мюсюлманите разглеждат християнството като изопачаване на божественото откровение. Техните конфликти не са били просто политически или териториални, а в основата си теологични.

Модерните западни елити все повече отхвърлят тази цялостна рамка. Обективната религиозна истина бива заменена от личните предпочитания. „Твоята истина“ и „моята истина“ се превръщат във взаимозаменяеми изрази на субективно преживяване, а не в конкуриращи се претенции за реалността.
Именно в този интелектуален климат трябва да се разбира възприемането от страна на крал Чарлз на езика на „верите“.

Последиците надхвърлят философията.

Великобритания вече не просто се съобразява с религиозното многообразие; тя предефинира символичната роля на своята монархия. Суверенът някога представляваше християнската идентичност на нацията. Днес той се представя като пазител на едно религиозно неутрално публично пространство, в което християнството не заема привилегирована позиция.

И все пак не всички религии разбират плурализма по един и същ начин.

Ислямът, в частност, издига теологични претенции, които директно противоречат на централните доктрини на християнството. Коранът изрично отрича разпятието на Христос, отхвърля Неговата божественост и осъжда вярването, че Исус е Син Божи. Сура 5:72 от Корана заявява: „Неверници са онези, които казват: „Аллах, това е Месията, синът на Мария.““.

От ислямска гледна точка това не са второстепенни несъгласия, а фундаментални грешки по отношение на Божията природа и спасението на човечеството.
Исторически погледнато, подобни теологични убеждения не са били просто абстракция. По време на вековете на ислямска експанзия християнските населения в Близкия изток, Северна Африка, Мала Азия и Балканите са преживели завоевания, подчинение, поробване и различни степени на юридическа дискриминация под ислямско управление.

Това прави съвременната символична трансформация на Великобритания особено забележителна.

Монарх, който някога представляваше християнската идентичност на кралството, сега съзнателно се представя като защитник на всички вери в еднаква степен – включително на религии, чиито собствени теологични традиции отхвърлят самите християнски доктрини, върху които исторически се е крепяла самата монархия.
Иронията е поразителна.

Християнството получава все по-малко специална защита в британския обществен живот. Християнските вярвания често биват маргинализирани в елитните институции, докато традиционното християнско морално учение нерядко бива представяно като остаряло или дори социално вредно. Едновременно с това критиката към други религии – и по-специално към исляма – все по-често се третира като въпрос, изискващ повишена правна и културна чувствителност.
Независимо дали човек гледа на тези процеси положително, или отрицателно, те представляват драматично отклонение от историческото самосъзнание на Великобритания.

Добавянето на една-единствена буква – буквата „s“ в думата „faiths“ (вери) – поради тази причина означава много повече от стилистична модернизация. То бележи изоставянето на по-старото разбиране за Великобритания като за отчетливо християнска цивилизация в полза на една плуралистична и в крайна сметка релативистична държава, която вече не потвърждава уникалната истина на вярата, оформила нейните закони, институции, монархия и култура в продължение на повече от хилядолетие.

Автор: Реймънд Ибрахим

Източник: “The Hungarian Conservative”