ЕС е отговорът, но какъв е въпросът?

Най-новото проучване „Евробарометър“ на Европейския парламент носи официалния печат на социалните науки, но говори единствено на езика на институционалното самоутвърждаване. Разбира се, зад статистиката стои сериозна теренна работа. Проблемът обаче е, че цялото това упражнение е проектирано предварително с една-единствена цел: как да превърнем обществената тревожност в мандат за още повече власт за ЕС.

Медиите веднага разтръбиха констатацията, че 75% от европейците са съгласни, че „Европейският съюз е място на стабилност в един размирен свят“. Това обаче в никакъв случай не е подкрепа за очевидната геополитическа безпомощност на съюза. Въпросът нарушава всички правила за добър дизайн на социологически проучвания: той кара респондентите да мислят за „размирния свят“ и автоматично идентифицира ЕС със „стабилността“. Същевременно не се дава никаква възможност на анкетираните да посочат други източници на стабилност – като НАТО, националните правителства или семейния живот.

Проучването прокарва и необходимостта от по-нататъшна интеграция в ЕС чрез тривиални въпроси. Трябва ли държавите членки да бъдат по-обединени? Трябва ли ЕС да насърчава международното право? Нуждае ли се ЕС от „повече средства“, за да се изправи пред глобалните предизвикателства? Очаквано, 90% подкрепят по-голямото единство, 90% подкрепят зачитането на международното право, а 73% са съгласни, че ЕС се нуждае от повече средства. Това не са незначителни цифри, но първите две твърдения са абсолютна баналност. Коя точно група граждани би се обявила за по-малко единство и повече беззаконие по света? А колкото до въпроса за „повече средства“ – без да се уточнява колко точно ще струва това на всеки от нас, той е напълно безполезен.

Съвсем очаквано, най-категоричните резултати от проучването са свързани с практическите, ежедневни проблеми. Инфлацията, растящите цени и издръжката на живота са основен приоритет за гражданите. Проучването обаче е структурирано така, че да представи Европейския парламент като субекта, овластен да реши тези проблеми. То не пита дали хората смятат, че именно Парламентът е правилният орган за коригиране на цените на храните, наемите, заплатите, сметките за енергия или лихвените проценти. Когато някой респондент каже „семейният ми бюджет е под натиск“, това деликатно се превежда като „моля, дайте на Страсбург някаква задача, за да се заеме с въпроса“.

Що се отнася до горещите теми, които в момента преоформят европейската политика – масовата миграция, климатичния фанатизъм, енергийната политика – те са фино видоизменени според плановете на европейските елити. Проучването изобщо не пита за „нелегална миграция“ или „нередовна миграция“ като такава. Вместо това, тази експлозивна тема се появява под по-мекото, чисто административно заглавие „миграция и убежище“, избрано от 19% (спад от пет процентни пункта). На други места миграцията е обединена в общата фраза „демография, миграция и застаряване на населението“ (17%).

Зелената сделка е подложена на подобна обработка. Гражданите не се питат директно дали подкрепят Зелената сделка, дали се противопоставят на нея, дали искат тя да се забави, да стане по-евтина или смятат, че регулаторните ѝ разходи са поносими. Вместо това нейните теми са разпръснати в по-безопасни абстракции: „околна среда и изменение на климата“, избрани от 22% (спад с четири пункта), и „действия в областта на климата и намаляване на емисиите“, избрани от 15% (също спад с четири пункта). Фразата „Зелена сделка“ изисква оценка на реална политическа програма. „Действия за климата“, за разлика от нея, е просто категория на добродетелта.

Междувременно енергийната политика изобщо не е поставена в контекста на компромисите с цените, разходите за въглеродна неутралност, ядрената енергия, индустриалната конкурентоспособност, сметките на домакинствата, санкциите или последиците от предишни политически решения. Тя се появява като „енергийна независимост, ресурси и инфраструктури“, избрана от 35% (ръст от шест пункта), и като „автономия на ЕС в индустрията и енергетиката“, избрана от 16% (ръст от три пункта). Отново езикът насочва мнението към стратегическата автономия, а не към търсенето на отговорност. Кой е против енергийната независимост? Много малко хора. Но това изобщо не означава автоматично одобрение за всяка енергийна политика на ЕС, провеждана под този флаг.

Четейки този „Евробарометър“, човек би останал в пълно недоумение защо популисткият бунт преоформя из основи Европа, защо „Националният сбор“ може да спечели президентските избори във Франция догодина, защо AfD е най-популярната партия в Германия или защо европейските елити отчаяно сглобяват арсенал от инструменти за контрол върху словото и изборите. Проучването не позволява никаква сериозна критика на минали политически решения и оставя твърде малко място за истинските притеснения, които обществеността ясно демонстрира отново и отново.

Международните сравнения в анкетата са по подобен начин манипулирани. Според резултатите европейците смятат, че качеството на живот в ЕС е по-добро от това в САЩ и Китай. Но какво всъщност ни казва това? САЩ отдавна биват демонизирани в европейските медии заради липсата на всеобщо здравеопазване, а Китай е авторитарна еднопартийна държава. Какво обаче би показало едно сравнение на ЕС с Швейцария, Норвегия, Канада, Австралия, Обединеното кралство или със собствената страна на анкетираните отпреди десетилетие?

Най-показателното разкритие е свързано със самия Европейски парламент. Едва 38% се отнасят към него позитивно, 41% са неутрални, а 20% – негативно. Предполагаемата перла в короната на европейската демокрация бива посрещната с огромно свиване на рамене. Когато 60% казват, че искат по-важна роля за парламента, това се интерпретира като по-голяма легитимност за любимите теми на европейския елит – но в действителност може да означава просто, че хората искат Европейският парламент, щом изобщо трябва да съществува, да прилича на истинските парламенти, които познават от националната си политика.

„Евробарометър“ показва и странна обсебеност от емоционалния изказ. Голяма част от него приканва хората да се разкрият емоционално по отношение на своите страхове, несигурност и психологически терзания. Амбицията е ясна: за политиците е много по-лесно да твърдят, че „се справят с несигурността“, отколкото да постигнат реални резултати в конкретни политически сфери. Емоционалните страхове могат да бъдат манипулирани така, че да означават всичко, което Брюксел пожелае.

„Евробарометър“ не лъже. Той е много по-фин от това. Той измерва реална тревожност, реален натиск върху издръжката на живота, реална подкрепа за сътрудничество и реален стремеж към мир и сигурност. Но след това рамкира разговора по такъв начин, че да превърне всички тези желания в покана за още повече ЕС.

Точно така работят всички институции на ЕС. Независимо от входните данни – война, инфлация, миграция, енергетика, климат, Китай, Америка, обществени тревоги – изходният резултат винаги е предварително решен. Какъвто и да е въпросът, ЕС е отговорът.

Европейската общественост знае по-добре. И заслужава нещо много по-добро от „Евробарометър“.

Автор: Д-р Норман Луис

Източник: “The European Conservative”