„Бялата вина“ е суета, маскирана като добродетел

Преди двадесет и пет години американският режисьор Майкъл Мур публикува „Глупави бели мъже“ (Stupid White Men) – книга, която не само атакува управляващата класа в Америка, но и представлява мащабна клевета срещу тази конкретна демографска група. Главата „Убий белия“ (Kill Whitey) е посветена на изразяването на дълбоко възмущение от това, което Мур смята за най-отвратителните аспекти на бялата американска култура. Въпреки че излиза на пазара малко след терористичните атаки от 11 септември 2001 г., „Глупави бели мъже“ постига огромен успех. Погледнато назад, тя възвести настъпването на това, което предстоеше да видим – промени, които станаха явни в началото на хилядолетието: появата на политиката на идентичността, културата на жертвата, терапевтичния завой в обществото и консолидирането на един самодоволен, глобалистки неолиберален консенсус.

Този дух по-късно еволюира в чудовището на хиперлиберализма, което се превърна в реална сила в средата на второто десетилетие на века – зейтгайст, който остава с нас и днес.

Четвърт век по-късно това сатанизиране на белите мъже, случващо се предимно по волята на една заможна, бяла либерална класа от „брамини“, остава също толкова модерно и влиятелно. Хора като Мур, които свирепо размахват своите либерални политически възгледи, за да си извоюват нещо като почетен, „не-бял“ статус, продължават да сеят разруха със своя болнав, вглъбен в себе си нарцисизъм.

Ето защо на толкова много класически либерали, културни консерватори и традиционни, „слепи за цвета на кожата“ хуманисти им е дошло до гуша от тях. И точно затова речта на Катрин Бирбалсинг пред „Алианса за отговорно гражданство“ (Alliance for Responsible Citizenship) в Лондон миналата седмица беше посрещната с толкова широко одобрение. Това беше реч, насочена право към елита, който насажда у младите хора чувство за „бяла вина“. Бирбалсинг, директор на училището Michaela Community School в Лондон, говори за това как „някои от нашите млади хора са станали... толкова погълнати от бяла вина, че са готови да вършат луди, ирационални и нехуманни неща, само и само да не рискуват да бъдат възприети като расисти... Те са научени да виждат хората разделени в два лагера – на потиснатите и на потисниците“. Както тя заключи: „Това е бялата вина. И ние сме тези, които научихме децата си на това.“.

Речта беше приета с такъв ентусиазъм, защото посочи истинските виновници в съвременната история – тези, които носят пряката отговорност за възхода на популисткото недоволство. Обект на отвращение и гняв никога не са били етническите малцинства или имигрантите сами по себе си. Виновни за политиките, довели до толкова много раздори и злоба, са богатите, влиятелни бели прогресисти (bien-pensants), апологетите на държавно спонсорирания мултикултурализъм и проводниците на хиперпрогресивните „антирасистки“ идеологии и идеи за транс-правата.

Техният „ангелизъм“ (angélisme) – едно откъснато от реалността и наивно идеализиране – даде облика на днешната разяждаща и дестабилизираща политика. Той определи и вярата им, че с войнстващия ислям може да се постигне умиротворяване и да се разговаря с разумен тон, като същевременно оформи убеждението им, че всяка пролетарска проява на местна принадлежност, като например издигането на национални знамена, по своята същност е злонамерена, патологична и трябва да бъде потискана.

Далеч от това да бъде проява на състрадание и смирение, либералната бяла вина е просто форма на показно самовъзвеличаване. Демонстративното самобичуване, олицетворено от безкрайната поредица от статии в Guardian, написани от бели хора, живеещи в богати, етнически хомогенни райони на Лондон, които възхваляват многообразието, са по същество актове на суета. Тяхната основна цел е да сигнализират за принадлежност към елитен кръг, докато парадират с моралното си превъзходство над недодяланата бяла работническа класа и неизисканите жители на предградията, които четат Daily Mail.

Това самовглъбено перчене се оказа пагубно, защото подхрани недоволство както сред етническите малцинства, такъв и сред бялото население. У първите то насърчава усещането за вечна онеправданост, затвърждавайки погрешното схващане, че картите винаги са предопределени срещу тях в тази неизлечимо расистка нация. У вторите то отглежда задълбочаващо се чувство за жертва сред масовото население, което с основание вярва, че ще бъде постоянно хулено, третирано несправедливо и дискриминирано заради своята порочна „бяла идентичност“.

Иронията на хаоса и хегемонията, налагани от нашите бели либерали, стига дотам, че трябваше Катрин Бирбалсинг – британка от смесен произход, родена в Нова Зеландия, с баща от индо-гаянски произход и майка ямайка – да ни каже тази горчива истина.

Защо поддръжниците на Оставането в ЕС упорито игнорират завоя на Европа надясно?

Докато класата, която иска връщането на Великобритания в Европейския съюз, остава предимно незаинтересована или в пълно отрицание за тежкото икономическо състояние на повечето страни членки в десетте години след Брекзит (Германия балансира на ръба на рецесията от 2022 г. насам), същата тази общност от поддръжници на Оставането (Remainers) изглежда безразлична и към опасното политическо състояние на съюза.

На изборите за Бундестаг миналата година партията „Алтернатива за Германия“ (AfD) – формация, в която присъстват някои наистина крайнодесни фигури – зае второ място, изпреварвайки Социалдемократическата партия и губейки с малко само от дясноцентристкия Християндемократически съюз. Някои сега прогнозират, че на регионалните избори през този септември AfD може да поеме контрола над първото си провинциално правителство в източната провинция Саксония-Анхалт.

 Междувременно, от другата страна на границата, на президентските избори през следващия април съществува реална възможност твърдо десният „Национален сбор“ да вземе властта във Франция.

Интересуват ли се еврофилите от тези процеси? Пука ли им, че възходящата ултрадясна партия „Национално бъдеще“ на Роберто Ваначи е напът да се превърне в балансьор на властта в Италия – страна, която и без това вече се управлява от реформирана крайнодясна коалиция?

Съмнявам се. Този дистанциран и повърхностен елит на поддръжниците на Оставането винаги е бил по-скоро ефирно привързан към някакъв неясен идеал за просветена, постнационалистическа обединена Европа, вместо да се изправи пред реалността на една затънала в компромиси и недемократична институция, която провали този велик континент както икономически, така и политически.

Провалилата се расова утопия „Нуева Германия“

Докато трябва да съчувстваме на Германия за загубата ѝ от Парагвай на Световното първенство, отделете миг, за да помислите за приблизително 150 000 парагвайци от германски произход, много от които сигурно са изпитвали раздвоени чувства, докато са гледали мача в понеделник.

В продължение на поколения тази южноамериканска страна беше дестинация за германци, търсещи ново начало или бягащи от религиозни преследвания. През XIX и XX век там са създадени множество германски общности, включително Хоенау в Итапуа и Индепенденсия в Гуайра.

Докато ултраконсервативните менонити се заселват в Чако, където общността им съществува и до днес, колонията Нуева Германия (Nueva Germania) е основана през 1886 г. от ултранационалистическия и антисемитски настроен зет на Фридрих Ницше – Бернхард Фьорстер. Неговият проект за расова утопия в Новия свят се оказва пълен провал и след обвинения в корупция, свързани с колонията, през юни 1889 г. Фьорстер се самоубива с отрова.

Ницше никога не е харесвал зет си или неговата политика, а днес би гледал с лошо око и на партията AfD. Както пише той през март 1885 г.: „Към ентусиазма за „германския национален характер“ наистина съм постигнал твърде малко, но още по-малко е желанието ми да пазя тази „славна“ раса чиста. Напротив, тъкмо обратното...“.

Автор: Патрик Уест

Източник: “Spiked”