Не, Тръмп не е нарушил Закона за военните правомощия

Развилнелите се демократи, които твърдят това, очевидно не са прочели закона.

Не беше нужно да се консултира човек с Нострадамус, за да предвиди, че демократите ще осъдят решението на президента Тръмп да бомбардира три ирански ядрени обекта в събота. И все пак, комбинацията от лицемерие, историческа неграмотност и конституционна неосведоменост, която беляза тяхната реакция на удара, беше поразителна дори за стандартите на демократите. Няколко от тях действително заявиха, че Тръмп по някакъв начин е извършил престъпление, подлежащо на импийчмънт, като е наредил ударите, макар че никой от тях не успя да посочи конкретно какво точно престъпление или простъпка е извършил. Някои настояваха, че Тръмп е нарушил Закона за военните правомощия.

Проблемът с цялата тази врява е, разбира се, че демократите, които сега крещят за „незаконната“ атака на Тръмп срещу Иран, мълчаха като гроб по време на многобройните военни удари, наредени от бившия президент Обама. По време на двата си мандата Обама упълномощи военни операции в Пакистан, Йемен, Сомалия, Либия и Сирия. Освен това, не само че Обама не потърси одобрение от Конгреса за честата си употреба на военна сила, но дори не си направи труда да отдаде формално уважение на Закона за военните правомощия. Той настояваше, че Разрешението за използване на военна сила от 2001 г. (AUMF) отменя нуждата от консултация с Конгреса.

Следователно, демократите нямат никаква достоверност, когато симулират загриженост относно това, че Тръмп не е получил одобрение от Конгреса за удара по Иран. Но лицемерието никога не е било пречка за хора като лидера на демократите в Сената Чък Шумър (Д-Ню Йорк). Например, след като научи за удара по Иран, той издаде изявление, което включваше следния призив: „Трябва да наложим Закона за военните правомощия и призовавам Лидер Тун да го внесе незабавно за гласуване в Сената. Ще гласувам за него и умолявам всички сенатори от двете партии да направят същото.“ Това беше прекалено дори за конституционния учен Джонатан Търли, който отговори така:

„Шумър е същият политик, който беше мълчалив или подкрепящ по време на предишни едностранни атаки от страна на демократически президенти. През 2011 г. Обама одобри мащабна военна кампания срещу Либия. Представлявах двупартийна група от членове на Конгреса, които оспориха това действие... Демократите подкрепяха и Клинтън, когато той започна ракетни атаки в рамките на операция ‘Безкраен обхват’ на два континента на 20 август 1998 г. Той нареди атаки в Хартум, Судан, и провинция Хост, Афганистан.“

Иронично е, че както отбелязва Търли, президентът Тръмп е спазил Закона за военните правомощия в този случай, като веднага е уведомил Конгреса след успешно осъществената атака и след като нашите бомбардировачи са напуснали иранското въздушно пространство. Това ни води до въпрос, който малцина от критиците на Тръмп са си задали: Какво всъщност изисква Законът за военните правомощия? При липса на официално обявяване на война от Конгреса, той изисква президентът да уведоми Конгреса в рамките на 48 часа след като ангажира американски военни сили в конфликт. Този ангажимент трябва да приключи в рамките на 60 дни, след което президентът има още 30 дни, за да изтегли силите ни.

С други думи, основните изисквания на Закона за военните правомощия са съвсем ясни. Законът обаче остава спорен, защото член II, раздел 2 от Конституцията ясно постановява, че „президентът е главнокомандващ на Армията и Флота на Съединените щати, както и на милициите на отделните щати“. Президентите обикновено заемат позицията, че техните правомощия по член II не могат да бъдат произволно променяни от другите два равноправни клона на властта (т.е. Конгреса и съдебната власт). В резултат на това, откакто Законът за военните правомощия е приет през 1973 г., повечето президенти са склонни да игнорират изцяло или отчасти неговите разпоредби.

Законът от 1973 г. е до голяма степен демократически проект, предложен след края на войната във Виетнам. По онова време републиканците се противопоставят на изискването за строго одобрение от Конгреса за водене на войни, като твърдят, че то е противоконституционно и се намесва в конституционните правомощия на главнокомандващия. Законът налага 90-дневен срок за военни действия, започнати от президента без одобрението на Конгреса. Приет е въпреки ветото на президента Никсън. Желанието на демократите да търсят одобрение от Конгреса за военни действия приключва по време на президентството на Клинтън.

Демократите не са против войната — те са против Тръмп

Демократите в Конгреса традиционно са много по-ентусиазирани относно Закона за военните правомощия, когато Белият дом е под контрола на републиканците, отколкото когато президент е демократ. Затова представителят Ро Кана (Д-Калифорния) си партнира с неоизолациониста Томас Маси (Р-Кентъки), за да внесат миналата седмица „резолюция по Закона за военните правомощия“, с надеждата тя да предотврати използването на въоръжени сили срещу Иран. Иронично е, че не е изключено това да е имало обратен ефект — като е стимулирало президента Тръмп да нанесе удара по ядрените обекти на Иран по-рано, отколкото иначе би го направил.

Разбира се, трудно е да се знае със сигурност. Президентът Тръмп обича да изпраща смесени сигнали към опонентите си в Конгреса и корпоративните „новинарски“ медии. Отдавна е ясно за внимателните наблюдатели на неговите тактики при преговори, че той иска да държи отсрещната страна в неведение за това какво ще направи. Затова никой не е очаквал да се озове пред екрана в събота, гледайки как огнени кълба избухват на обектите във Фордоу, Натанз и Исфахан. Но това, което той няма да направи отново, е да даде на демократите оръжие срещу себе си. Той не е нарушил и няма да наруши Закона за военните правомощия.

Автор: Дейвид Катрон

Източник: “The American Spectator”