НАТО на Балканите: История на едно изчислено разпокъсване

Природата на историята

Живеем в много бурни времена. Но ние винаги сме живели в такива, дори в Европа. Просто невинаги ни изглеждаше така. Защото след Втората световна война, чак до променящите света събития от края на 80-те и 90-те години на миналия век, Европа като цяло – както Източна, така и Западна – живееше в твърди структури, които създаваха усещане за спокойствие. И все пак това спокойствие беше само привидно. Неслучайно този период се нарича Студена война. Военните сили бяха изправени едни срещу други в мащаби, които карат днешните цифри да изглеждат (все още) скромни в сравнение с тях. Кой си дава сметка за това днес? Студената война се водеше и на всеки друг мислим фронт – политически, икономически, дипломатически и културен – с масирана подкрепа от страна на разузнавателните агенции.

Поради това разпадането на Съветския съюз и на останалите държави от социалистическия блок беше резултат от война, която обхващаше всичко, освен директен военен сблъсък между двете конкуриращи се страни. Следователно историята не се случва просто от само себе си, нито просто приключва; тя е резултат от действията на конкретни, ясно идентифицируеми сили. И именно тези сили организираха така нареченото разширяване на НАТО на изток, нарушавайки многократно договори, които са юридически обвързващи според международното право. Волята на народите и държавите не беше определящият фактор в този процес; по-скоро тя беше напасвана така, че да съответства на дневния ред.

Нарочното и организирано разпадане на Югославия

Докато съществуваше социалистическият блок, центриран около Съветския съюз – а с това и минималните дипломатически и политически стандарти, уреждащи съвместното съществуване на конкуриращи се социални системи, залегнали в юридически обвързващи международни договори, – дезинтеграцията или разпадането на Югославия изобщо не бяха на дневен ред.

Беше добре известно, че Съединените щати – и по-специално Обединеното кралство – смятаха за грешка факта, че Западът не бе успял да установи военно присъствие на Балканите по време на Втората световна война. Въпреки това ситуацията в Югославия в началото на 90-те години беше напълно стабилна и не се говореше за разпадане на страната. Споровете между различните етнически групи (сърби, хървати, словенци, босненци, албанци) или религии (католици, православни християни, мюсюлмани) също бяха до голяма степен непознати. Както и в Съветския съюз, хората като цяло нямаха представа кой към коя група принадлежи. Следователно национализмът като разрушителна сила съществуваше само на хартия. Точно по този начин хърватският политически аналитик Алекс Крайнер описва това в статия в Substack:

„Едно от най-поразителните преживявания в живота ми беше избухването на войната в бивша Югославия през 1991 г. Причината за това беше почти мигновената промяна в колективната психология, която настъпи веднага щом първите артилерийски снаряди започнаха да падат в Хърватия. До този момент огромното мнозинство от хората – бих се осмелил да кажа, доста над 90% – вярваха, че войната е немислима; че тя никога няма да се случи. Кой изобщо би искал да води война? Изглеждаше невъзможно; само малка шепа горещи глави призоваваха за война.

Историите, тиражирани в западните медии за изригването на потискана с векове омраза, бяха пълни глупости. Народите на бивша Югославия бяха дълбоко преплетени в социално, икономическо и културно отношение. В повечето случаи дори не знаехме кой сред съседите ни е сърбин, хърватин или мюсюлманин, а много семейства бяха смесени.“

— Алекс Крайнер

И така, кой подхрани тази сила и я остави да вилнее, повеждайки страната към разрушителна война? Откъде дойдоха парите и оръжията?

Обединена Германия вложи всичките си усилия в това начинание, водена от германския външен министър Геншер. Той тайно обеща на Словения и Хърватия не само бързо признаване от страна на ЕС, в случай че се отделят от Югославия, но и много пари в подкрепа на бъдещето им, включително оръжия от складовете на Националната народна армия на ГДР (NVA). Така ли изглежда дипломацията на ненамеса – същият принцип, който Федерална република Германия пое като ангажимент в Хелзинки през 1975 г. и съвсем малко преди това в преговорите по формулата „2+4“? Да не говорим за Основния закон (Конституцията). Дори британците, които обикновено не са придирчиви, бяха изненадани от дързостта на германците, както даде пример преговарящият от ЕО за Югославия лорд Питър Карингтън.

Но очевидно историческият момент трябваше да бъде уловен, за да се „натовизират“ бързо Балканите чрез стратегията „разделяй и владей“, което се увенча с успех чрез унищожаването на Югославия и масираната подкрепа за създаването на Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина и най-вече на Косово. Войната, необходима за постигането на това, беше приета доброволно, като Германия беше на челно място в първото си военно разгръщане след падането на Германския райх през 1945 г. Спомня ли си още някой плана „Подкова“ на тогавашния министър на отбраната от ГСДП „граф“ Шарпинг?

След това, след първата битка на НАТО за Югославия, всичко, което остана от някогашната велика Югославия, беше една малка Югославия: федерацията на Сърбия и Черна гора. Но дори и това беше трън в очите на стратезите от НАТО. Защото тази федерация гарантираше на Сърбия – исторически съюзник на Русия – достъп до Адриатическо море и по този начин до Средиземно море. Бяха положени всички усилия първо Черна гора да бъде отделена от Сърбия като държава, а след това враждебно настроеното към НАТО население в новата малка страна да бъде психологически подготвено за присъединяването на страната към Алианса. Изключително близкото сътрудничество с Джуканович – престъпник, трансформирал се в политик – не изненада никого. Така Черна гора, страна без армия, стана член на военния съюз НАТО. Единствената причина беше географията на Сърбия, която в резултат на това загуби единствения си стратегически важен изход към морето.

Черна гора, член на НАТО – а до присъединяването си към пакта страна, която беше съвсем приятелски настроена към Русия – беше същата онази държава, която забрани на руския външен министър Лавров да прелети над нейна територия на път за Сърбия за работно посещение. Това е политика на НАТО, която трудно може да бъде надмината по отношение на своя перфид замисъл.

Радикалният завой по отношение на Черна гора не беше по желание на хората; той беше организиран – и следователно наложен – от НАТО. Той следва същия модел като, например, в Украйна.

След присъединяването на Черна гора към НАТО, от старата Югославия остана само бившата съставна република Македония като нечленуваща в Алианса съседка на Сърбия. Този проблем беше разрешен през 2020 г., отново чрез „изключително приятелската“ дипломация на НАТО и ЕС: Македония, страна кандидатка за ЕС (от 2005 г.), беше притисната до стената: „Или страната ви ще се преименува на Северна Македония, или можете да забравите за присъединяване към НАТО и за перспектива в ЕС. А ако не ни искате, тогава, моля, вижте на какво сме способни да организираме под формата на мирни революции“.
Страната избра унижението и се присъедини към НАТО през 2020 г.

Това присъединяване към НАТО също нямаше нищо общо с Македония – страна с незначително икономическо и военно значение – а се дължеше единствено на географията на Сърбия. Защото този ход завърши обкръжаването на страната от членове на НАТО. Оттогава насам страната е подложена на масиран натиск от НАТО и ЕС да приведе политиката си в съответствие с тяхната. Преди всичко това означава присъединяване към санкциите срещу Русия. Предвид геополитическите реалности е истинско чудо, че държавата Сърбия, под ръководството на президента Александър Вучич, все още съществува в настоящата си форма.

Политиката на НАТО не е политика на мир

Мит е, че всяка държава сама решава свободно дали да се присъедини към НАТО. Всяко членство в този съюз от държави – който е всичко друго, но не и ангажиран с мира, и функционира по милостта на САЩ – има стратегическо значение, което обслужва американските интереси.

Именно на този фон трябва да се оценява политиката на разширяване – по-специално от 1990 г. насам. Тя имаше две цели: да създаде условия за трайно отслабване на Русия и, след успешното дестабилизиране на Русия, да създаде условия за подчиняването на Китай. Всички останали въпроси играеха – и продължават да играят – изцяло второстепенна роля.

Събитията, които обслужват стратегията на НАТО, преминават като червена нишка през самите страни, които представляват интерес за Алианса. Тези подкрепяни от НАТО дейности не са успешни навсякъде, както е в случая със Сърбия например. В някои случаи националните политици наистина изглежда са си научили уроците от внезапните революции, както в Грузия. Човек обаче трябва да бъде предпазлив по отношение на прекалено оптимистичния поглед. Това е така, защото ЕС и НАТО сключиха обвързващо споразумение през януари 2023 г.

Точка 9 от Съвместната декларация за сътрудничество между ЕС и НАТО от 10 януари 2023 г. гласи:

„Нашето взаимно допълващо се стратегическо партньорство допринася за засилване на сигурността в Европа и извън нея. НАТО и ЕС играят допълващи се, съгласувани и взаимно подсилващи се роли в насърчаването на мира и сигурността по целия свят. Ще продължим да използваме общите инструменти, с които разполагаме – било то на политическо, икономическо или военно равнище – за постигане на споделените ни цели в полза на нашия един милиард граждани.“

— Съвместна декларация за сътрудничество между ЕС и НАТО

Тези думи трябва да се вземат много сериозно. Точно колко сериозно, личи от настоящото тълкуване на това какво разбират НАТО и ЕС под „насърчаване на мира и сигурността“.

Автор: Рене Цитлау

Източник: “Forum Geopolitica”