Културната революция на Меркел: Изкореняването на патриотизма в Германия

Културната революция на Меркел превърна патриотизма в грях, който трябва да бъде заличен.

Западната Германия в следвоенните десетилетия бързо постигна забележителна политическа стабилност и икономически просперитет, които устояха на икономическите предизвикателства на обединението и продължиха до голяма степен до второто десетилетие на XXI век. Германия изгради успешна, мениджърска, полудемократична държава. След обединението тази държава беше и остана в продължение на още 20 години до голяма степен хомогенна нация, където – за разлика от Франция или Обединеното кралство – основните, макар и умерени, културни и икономически разделения бяха между Изтока и Запада, а не между различни етнически групи.

Въпреки тези благоприятни условия немската политическа и интелектуална класа не успя да възроди здравословно чувство за патриотична идентичност; вместо това те създадоха и превърнаха във фетиш една негативна идентичност. Нека бъдем ясни – непосредствено след 1945 г. скептичната предпазливост към патриотизма и националното самоподозрение бяха рационален морален отговор на катастрофалните политики и престъпления.

Парадоксално обаче, с изтичането на времето немската обсебеност от нацизма и злините на национализма стана по-силна, а не по-слаба. Предвождана от културно-марксистките теории, пуснали корени в университетите след хипи движението и сексуалната революция от 1968 г., т.нар. Vergangenheitsbewältigung (преодоляване на миналото) се премести от благоразумието към оспорване на самата идея за национална идентичност, докато вината престана да бъде историческа и стана трансгенерационна и метафизична. Патриотизмът, според този възглед, вече не беше риск, който трябва да се управлява, а грях, който трябва да бъде изкупуван и заличен. За застъпниците на тези доктрини всяко положително споменаване на немската култура, немските исторически постижения и приемствеността на Германия като народ изглежда като онтологичен саботаж, застрашаващ наратива, който оправдава Федералната република – не като политическо несъгласие, а като морална патология.

От 60-те години на миналия век насам немските елити – особено в медиите, академичните среди и образованието – прогресивно интернализираха този специфичен светоглед: националното самосъзнание сигнализираше за латентен фашизъм, докато интернационализмът се равняваше на морална добродетел. Този мироглед не беше наложен със сила отвън; той беше приет като значка за морално превъзходство. Поставянето под въпрос на тази ортодоксия се превърна в пречка за кариерното развитие. Демонстрирането на морал (moral signalling) замени аналитичната преценка, а емоционалната ескалация стана доказателство за добродетелност.

С отслабването на християнството и дискредитирането на национализма Германия разви светска заместителна религия с Аушвиц като първороден грях: дисидентите срещу „немщината“ и сексуалните малцинства станаха светци; препратките към нацията, традиционните семейни ценности или историческата приемственост – ереси; а доносничеството, дистанцирането и моралното прочистване се превърнаха в ритуали. С течение на времето последователите на този култ засилиха влиянието си и насочиха небалансираните си умове към политиката. Немската Зелена партия стана удобният проводник на тази тяхна ню ейдж религия и политическо крило на тяхната интернационалистка, мултикултурна и радикално феминистка идеология.

Парламентарната политика в Германия придоби истерично измерение. Завихряше се водовъртеж от недопечени, интелектуализирани прогресистки идеи, опасни и социално корозивни културни тенденции и нелекувани морални психози, като беше нужен само един катализатор, за да се превърне това в немска Културна революция (Kulturrevolution).

Този катализатор се появи с дългото канцлерство на Ангела Меркел (2005–2021 г.). Изборната стратегия на Меркел, известна като „асиметрична демобилизация“, включваше преместването на нейната дясноцентристка партия (ХДС) към център-ляво по социалните въпроси, за да спечели нови гласоподаватели от ГСДП и Зелените. Чрез приемането на леви политики като премахването на задължителната военна служба, внезапния отказ от ядрената енергия и накрая – разрешаването на „брака за всички“, Меркел остави традиционното консервативно крило на Германия без политическо представителство. Изместването на ХДС към център-ляво едновременно заглуши консервативния глас в немската политика и принуди немската левица да се придвижи още по-дълбоко в територията на „политиката на идентичността“ (джендър-неутрален език, постколониализъм и интерсекционални права), за да се разграничи от правителство, което вече правеше „леви неща“.

Това разшири и измести рамката на абсолютните политически забрани „никога повече“ от специфичен фокус върху нацистката история към по-широк, по-универсалистки фокус върху структурния расизъм, привилегиите и правата на малцинствата, огледално отразявайки американския „уоук“ (woke) дискурс, но със специфично немско чувство за морална спешност и дори фанатизъм. С това преместване на ХДС Меркел на практика премахна всяка парламентарна опозиция срещу своя политически дневен ред. По време на бежанската криза нито една от парламентарните партии в Бундестага не се противопостави на нейната Willkommenskultur (култура на гостоприемство). Подкрепата за отворени граници за прием на бежанци стана синоним на това да си прогресивен и „буден“ за глобалните несправедливости. Спонсорираните от медиите политически и културни дебати бързо наложиха културата на гостоприемство като лакмусов тест за „правилно“ морално мислене.

Уверена в практически единодушната подкрепа на статуквото, от 2015 г. Меркел посвети оставащите си шест години на поста на въвеждането на широкообхватно законодателство, целящо както да окопае мултикултурализма, така и да завърши нейната културна революция, включвайки мерки, свързани с климатичните промени, идентичността и радикалната „сексуална равнопоставеност“. Меркел беше подпомагана в своята културна война срещу немската история и немската икономика от вечно услужливия Немски конституционен съд, който в поредица от решения от 2017 г. насам дори настоя за включването на трети пол в законодателството за равенство между половете и за по-амбициозни цели за защита на климата, които незабавно бяха прокарани през парламента чрез послушни законодателни промени.

От 2021 г. правителството на „Светофара“ (ГСДП/СвДП/Съюз 90/Зелените) продължи делото на Меркел с още по-далeкоотиващи мерки, включително по-либерални закони за натурализация на мигранти, Закона за самоопределението (2024 г.), който позволява на пълнолетните да променят законния си пол и име с обикновена административна декларация без съдебни или медицински оценки, по-либерални закони за абортите, допълнителни правила за джендър квоти в бордовете на компаниите и програми за позитивна дискриминация (affirmative action) в публичния сектор. До началото на 2020-те години немската икономика започна да закъсва, но немският елит ликуваше, че Федералната република се е превърнала в признат лидер на уоук света.

Неспособността да се произнесе думата „НЕ“

Европейската цивилизация колабира не просто заради лошото морално и интелектуално качество на една класа от преплатени, конформистки немски и европейски апаратчици с илюзии за морално превъзходство, подхранвани от аномията на прекомерния комфорт. Нито пък защото до 15% от немските избиратели не могат да сублимират патологичната си неприязън към собствената си страна и продължават да гласуват за Зелените противно на всякаква логика.

Европа се разпада, защото повечето разумни европейци се оказаха твърде плахи, докато на посредствените им политически класи липсваше или интелектуален капацитет, или увереност, или пък бяха твърде късогледи или твърде алчни, за да кажат „не“ на Ангела Меркел и Урсула фон дер Лайен. Две надценени и прекомерно амбициозни немски жени на високи постове, които вярваха – или се преструваха, че вярват, – че за Европа е най-добре да стане неевропейска; че ЕС, с неговите приблизително 6% от глобалните емисии на парникови газове, може да спаси световния климат; и че няма нищо по-спешно от това да се даде възможност на всеки мъж да стане жена.

Европа, люлката на Просвещението, сега е изправена пред цивилизационно заличаване, защото вече не притежава нито смелостта да използва собствения си разум, нито дори капацитета за елементарен здрав разум.

Автор: Д-р Гунар Бек

Д-р Гунар Бек е юрист и практикуващ адвокат (баристър), специализиран в правото на ЕС. Той е доцент по право на ЕС в SOAS, Лондонски университет, от 2005 г., като е преподавал също в Оксфордския университет, LSE и MCC в Будапеща. Бил е депутат в Европейския парламент (2019–2024 г.) от партията „Алтернатива за Германия“ (AfD) и заместник правен съветник по правото на ЕС в Камарата на общините в Лондон до 2010 г.

Източник: “Brussels Signal”