Кризата с липсата на отговорност в Америка застига и Европа

Докато непосредствената причина за разклащането на отношенията може да бъде открита в американската политика и стратегия, съпътстваща причина се крие в слабостта и самозаблудата на самия европейски континент.

Преживяваме най-тежката криза в трансатлантическите отношения от края на Втората световна война насам. И разполагаме с данните, които да го докажат.
Ежегодният „Индекс на безнаказаността“ (Atlas of Impunity), в чийто консултативен съвет участвам, класира 172 държави по един-единствен показател: доколко властта на държавата се упражнява без отговорност и контрол. В най-новото му издание САЩ – страната, която изгради следвоенния ред и го гарантираше в продължение на 80 години – сега заема 117-о място.

В сравнение със своите западни съюзници САЩ заемат изолирана позиция в този списък. Страната изпреварва Полша с 25 позиции по отношение на безнаказаността, докато Канада, Япония, Германия, Франция, Великобритания и Австралия са класирани като значително по-отчетни – с преднина от 30 до 50 места.

Изглежда, че клубът на демокрациите, който Америка събра и поддържаше през всички тези десетилетия, сега има зрееща дупка в самия си център: самите САЩ. Но би било грешка да се предполага, че останалата част от Запада е имунизирана.

За Вашингтон това не е временно отклонение. Това е фундаментален разрив.

В момента САЩ са единствената богата демокрация в индекса, която се изкачва нагоре в списъка по ниво на безнаказаност. Щетите са концентрирани в управлението и икономиката на страната, а базовите цифри са стряскащи: показателите за свобода от политически убийства са се влошили трикратно само за една година, докато тези за безпристрастна обществена администрация са спаднали рязко.

Тези индикатори не загатват за плавен спад. Те представляват истински пропасти. И именно тази разлика в отчетността между САЩ и техните западни съюзници – както и скоростта на тази промяна – заляга в основата на настоящата трансатлантическа криза.

Също толкова тревожен е и фактът, че настоящата администрация във Вашингтон изглежда нехае. Напротив, тя защитава новата си посока като основополагаща за своята доктрина „Америка на първо място“. Стратегията за национална сигурност от 2025 г. изясни това напълно, превръщайки съюзниците в „гратисчии“, а съюзите – в трансакции, обусловени от преките интереси на САЩ. Тя наложи виждането за геополитиката и глобалната икономика като игра с нулев резултат и защити перспективата, че правото е на страната на по-силния в глобален план.

Оказва се, че нацията, която написа правилата, официално обяви, че вече не се чувства обвързана от тях.

Тази перспектива едва ли ще бъде временна, като се има предвид, че втората сурова истина, залегнала в основата на сегашната криза, е следната: САЩ няма да поемат отново бремето на глобалното лидерство, както го направиха след 1945 г. – и то не просто заради един конкретен президент, а защото днешна Америка вече не е страната, която беше. Тя е по-изолирана, по-егоистична, по-несигурна в себе си и далеч по-малко отчетна.

Докато непосредствената причина за тази криза се корени в американската политика и стратегия, съпътстваща причина се крие в слабостта и самозаблудата на Европа.

С години континентът бъркаше зависимостта с партньорство и приемаше американските гаранции за сигурност като природен закон. Твърде дълго той разчиташе на евтината руска енергия и на отворения китайски пазар, за да тласка икономиката си напред. Сега, когато и трите елемента на стратегическа зависимост се сринаха с гръм и трясък, Европа е принудена да предприеме решителни действия на всички фронтове едновременно.

По-дълбоката самозаблуда обаче може би е вярването, че проблемът лежи изцяло от другата страна на Атлантическия океан. Вълната на нелиберализма вече си проправи път вътре в европейския дом. От репресиите в Сърбия след бедствието в Нови Сад и анулираните президентски избори в Румъния до отстъплението на Унгария под ръководството на бившия премиер Виктор Орбан и крайнодесния завой на Словакия – данните подчертават, че това не е случайно. Настъплението на нелиберализма има своя съвсем европейска траектория.

Не е съвпадение, че в четирите големи западноевропейски държави крайната десница в момента води или си оспорва първото място в проучванията: „Реформирай Обединеното кралство“ (Reform UK) във Великобритания, „Алтернатива за Германия“ в Германия, „Национален сбор“ във Франция и управляващата коалиция в Италия. През следващите 18 месеца ще се проведат избори в повечето, ако не и във всички тези страни, както и в Полша.

Дали тези социологически нагласи ще се превърнат в електорална реалност, предстои да видим. Но за първи път в историята САЩ не удържат демократичния център срещу тази вълна. Те финансират вълната. Стратегията за национална сигурност предупреди, че европейските нации са изправени пред „цивилизационно заличаване“, и обеща да защити тяхното „величие“ – срещу техните собствени избрани правителства.

Държавният департамент на САЩ в момента се подготвя да насочи средства от своя Фонд за демокрация към мозъчните тръстове и групите на гражданското общество, които захранват европейските национал-популистки движения с техните идеи.

В продължение на 80 години американската мощ удържаше центъра. Сега тя финансира периферията.

Ето защо кризата в трансатлантическите отношения е толкова сериозна. Кога котва на една система обяви правилата за пожелателни – мита чрез укази, санкции срещу международния съд, анексионистки приказки за Гренландия, удари по Иран, които игнорират законите на войната – това не просто премахва предпазната бариера; това дава зелена светлина и на останалите.

Индексът нарича това „имитационна безнаказаност“ (copycat impunity) – нормализиране на ненормалното. И това вече не е запазена територия за далечни автократи; това се отнася за партии, намиращи се само на едни избори разстояние от властта в Париж, Лондон и Берлин, придружени от американско финансиране.
Обръщането на тази тенденция започва с това тя да бъде видяна ясно. Данните показват, че пропастта между държавите с най-висока и най-ниска степен на отговорност е по-широка от всеки друг момент през последните години, че САЩ подклаждат това разминаване отвътре в демократичния лагер и че силите на безнаказаността сега имат американската стратегия и пари зад гърба си.

Но същите тези данни показват също, че вълната може да бъде обърната. През последните пет години по-малки страни като Фиджи, Черна гора и Суринам възстановиха своята отговорност подложен на тежки ограничения. Гравитационното привличане на членството в ЕС поведе Черна гора и Албания към правилата, дори докато Вашингтон се оттегляше от тях.

Тези примери са доказателство, че решителните действия на средните сили могат да удържат линията. Въпросът е дали демокрациите в Европа, Канада и Азия ще разпознаят опасността навреме – и ще действат не като зависими субекти, чакащи САЩ да се завърнат, а като пазители на един ред, който вече не могат да си позволят да оставят в чужди ръце.

Автор: Иво Даалдер

Източник: “POLITICO”