И Брюксел да повярва, и България да не настръхне. Бюджет 2026 едва ли ще успее да прикрие голотата на царя

Днес изтича законовият срок, в който Министерският съвет трябва да одобри проектобюджета за следващата година. Освен че този срок ще бъде нарушен, неизпълнено остава и задължението за съгласуване с работодателските и синдикалните организации. Само по себе си закъснението не би било толкова притеснително — истинското безпокойство идва от причините за него.

Досега бюджетите се бавеха, защото редовните министри си мислеха, че са по-големи майстори от служебните (поне това беше схващането на Асен Василев). Днес проблемът е далеч по-сериозен.

От една страна, това ще бъде първият бюджет на България, съставен в евро и по изискванията за държава от еврозоната. Това означава, че трябва да покажем на Европейската комисия бюджетните си допускания още сега, през есента, преди проектът да бъде внесен в Народното събрание — за разлика от досегашната практика, при която споделяхме картината постфактум чрез конвергентните програми, подавани през април, тоест четири месеца след като бюджетът вече е влязъл в сила.

Подобно на одитор, който може да откаже да завери финансовия отчет на компания, защото не вярва на нейните сметки, така и Европейската комисия очевидно не е видяла проектобюджет, на който да има доверие. А ако ѝ представим окончателен вариант, в който не повярва, тя може да открие срещу страната ни процедура по свръхдефицит.

От друга страна, всичко, което би удовлетворило Комисията, е неприемливо за вътрешната политическа сцена. Или трябва да бъдат замразени увеличенията на пенсиите и публичните заплати, или трябва да се въведат нови данъци — било чрез повишаване на ставките, било чрез разширяване на базата, върху която те се прилагат.

Росен Желязков и Теменужка Петкова, които вече плащат цената на това да управляват от името на партийните лидери, без реално да имат тяхното одобрение, са в изключително тежка ситуация. Двамата многократно заявиха, че повишаване на данъците няма да има. Самият Желязков дори отиде по-далеч и нарече подобни твърдения „фантасмагории“. Очевидно те не желаят да останат в историята като премиер и финансов министър, при чието управление за първи път от едно, дори две поколения, се повишава значително данъчно-осигурителната тежест. Това е трудно за носене историческо бреме, но същите партии, които са ги излъчили, не им позволяват да правят реформи.

През последните четири години Асен Василев изконсумира всички буфери, които позволяваха дефицитът да се свива, без да се посяга на данъците. Това отрежда на Желязков и Петкова неудобна роля: не могат да реформират, не желаят да вдигат данъците, не могат да убедят Брюксел, че можем да поддържаме дефицит под три процента и в същото време да представят план, който да успокои обществото.

Когато на 14 септември 2012 г. в „Капитал“ написах, че Министерството на финансите подготвя данък върху лихвите, само 24 часа по-късно Симеон Дянков отрече това пред друг вестник. Но три седмици по-късно именно неговото министерство предложи облагане на лихвените доходи. Може би ще е добре и Росен Желязков да внимава с категоричните думи, за да не се наложи по-късно да припознае чуждите „фантасмагории“.

Когато преди дни написах, че се търси „новият Жан Виденов“, нямах предвид, че ни очаква криза, съизмерима с хиперинфлацията от 1996–1997 г. Кризите рядко се повтарят, но трусовете, които предизвикват, често са съизмерими — и именно това имах предвид.

Да се допусне Европейската комисия да ни се меси в бюджетните въпроси е като да се допусне Международният валутен фонд да го прави, както през последното десетилетие на XX век и първите осем години на този. За последно вдигахме данъците именно след Жан Виденов — ДДС стана 22% през 1998 г.

Повечето хора ме разбраха правилно, но някои решиха, че непременно трябва да има катастрофа. А тя вече е настъпила, просто не я възприемаме като такава. При Жан Виденов имаше съхранена държавност, но слаба икономика и срината банкова система, която унищожи и публичните финанси. Днес имаме разрушена държавност и малко по-устойчива икономика, която обаче не е недосегаема. Банковата ни система никога не е била толкова стабилна, и това ни предпазва от пълен колапс като преди 28 години.

В същото време се чудим как да задържим медицинските работници у дома, вместо те да търсят по-добре платени трудови пазари. Стотици хиляди българи са без вода. През 90-те София страдаше от воден режим — днес сме задръстени с боклуци.

И точно в тази ситуация, още преди Росен Желязков и Теменужка Петкова да понесат това, което надвисва над главите им, един провален финансов министър — Симеон Дянков — изпълзя и започна да развива своята стратегия за лична реабилитация. Новият Жан Виденов още не е намерен, но Дянков вече се вижда като новия Иван Костов. През 2009 г. той се опита да ни „спаси“, но разпали по-голяма криза от тази, за която предупреждаваше, докато позираше с кутии пица в зала „Гранитна“ на Министерския съвет. Сега отново говори за криза на публичните финанси и за необходимостта „да се каже истината“ — вероятно пак с пици.

Подобно на спрял часовник, който е точен два пъти в денонощието, и Симеон Дянков отново отвори голямата си уста. Без да е събрал иначе „независимия“ Фискален съвет, без да е предложил официално становище. Институцията няма значение — важното е самият Дянков да получи поредната си доза медийно внимание.

И като всеки нарцис, който се интересува от възприемането си, а не от полезността си, той призна, че е укривал истината за тазгодишния бюджет. Сам си призна, че отчетите са били изкривявани чрез всички онези лоши практики, за които съм писал през годините — иновативни счетоводни трикове, притискане на фирми, изпълняващи обществени поръчки, да не издават фактури за свършената работа. Без тези манипулации, каза Дянков, дефицитът би бил над 3% от БВП — както предупреждавах неведнъж.

Самият Дянков обаче мълчал, „за да не попречи“ на влизането на България в еврозоната.

Какви са целите на Фискалния съвет?

Според чл. 4 от закона за създаването му те са:

1. Независимо наблюдение и анализ на бюджетната рамка с оглед поддържане на устойчиви публични финанси;

2. Повишаване на качеството на официалните макроикономически и бюджетни прогнози чрез безпристрастна оценка, основана на обективни критерии;

3. Повишаване на прозрачността и информираността на обществото относно фискалното управление на страната.

А според чл. 5 Съветът осъществява дейността си въз основа на принципите на:

1. независимост и публичност;

2. обективност и прозрачност;

3. равнопоставеност на неговите членове.

Къде е публичността, когато председателят на съвета признава, че е укривал информация, за да не пречи на постигането на политически приоритет? Къде е обективността и прозрачността? Ако съветът мълчи, неговото съществуване става излишно. Как да вярваме на институция, чийто председател сам признава, че, криейки истината за бюджета, не е изпълнявал задълженията си?

Не съм изненадан. От малкото журналисти съм, които още тогава разказаха как същият този Симеон Дянков е притискал експерти на Световната банка, за да променят данни в класацията Doing Business, така че определени държави да се класират по-напред за сметка на други.

Писахме, че още тази година дефицитът ще надхвърли 3%, ако не се приложат различни счетоводни трикове за вмъкване в шаблона на Маастрихтските критерии. И сега не вярваме, че дефицит от 3% ще бъде реалистичен, ако не се вземат мерки за увеличаване на приходите и за реформаторско свиване на разходите.

Проблемът е, че реформаторско свиване на разходите не сме виждали от 1997 г. насам. И сякаш в тази държава няма формула как това може да се случи, без да бъдем поставени на колене пред международни институции.

Автор: Стефан Антонов за “Гласове”