Джордан Питърсън: Протестиращите в полза на Хамас са светотатстващи психопати

Автор: Джордан Питърсън, telegraph.co.uk 

Кръвожадните желания и доктрини, мотивиращи недопустимо поведение, трябва да бъдат идентифицирани и категорично отхвърлени

В момента сме подложени да истински отблъскващ спектакъл на ширещи се демонстрации из целия Запад, които явно или скрито подкрепят терористите от Хамас. Някои от най-шокиращите сцени се разиграха в Лондон – градът, който често е сочен за фар на имиграционния мултикултурализъм – град, който днес сякаш е изгубил своя блясък.

Но колкото и тревожно да е влиянието на подобна акселерирана имиграция, при всички положения тя е основната причина Хамас да получи толкова голяма подкрепа. Тя замества небрежната наивност и сляпата безразсъдност на Запада в подхода му към неговия най-смъртоносен национален враг – Иран – в съчетание с разрушителната идеологическа реакция, която застрашава самата сърцевина на нашата култура.

Тиранията на иранските молли

На нас ни харесва да вярваме, в често незаслужения си комфорт, че различията в метафизичните и религиозните възгледи могат просто да бъдат пренебрегнати в полза на човечността, която всички ние хипотетично споделяме. В резултат, не успяваме истински да осъзнаем съвсем реалните различия, които все пак съществуват между хората (особено най-лошите) и които предизвикват вечните конфликти, наред с хищническата и паразитна активност, поради която такава голяма част от света остава бедна, нещастна и лоша. Вярваме, че можем да махнем с вълшебната пръчица на добронамереността и всички подобни различия в мненията и възгледите да изчезнат между границите, оставяйки на свое място така превъзнасяното „разнообразие“, преследването на което се е превърнало в морален императив, иначе – тежкò ни!

Ние също така глупаво подценяваме упорството, силата и лукавството на онези, които смятат нашите добродетели и свободи за пороци и исторически злополуки. Има сведения, според които лидери или бивши лидери на Хамас са се установили в Лондон или действат на Запад без особени затруднения. Независимо от достоверността на тези конкретни твърдения или от ясната и реална опасност, която представляват тези лидери, няма съмнение, че служителите на нашите авторитарни врагове, подобно на змия в пазвата, сега предизвикват възможно най-много смущения в големите градове на демократичния свят.

Най-подходящият пример в момента е този на тираните в Техеран. Наистина ли сме твърде глупави, че да не забележим присъствието на иранските псевдорелигиозни главорези зад тези масови демонстрации, които се възползват изцяло от сегашния конфликт в Израел, за който направиха всичко възможно да се случи?

Отдавна е изгодно за автократите, които са жалки в придържането си към властта в Близкия Изток и другаде, да използват палестинците като пушечно месо и жертвени агнета точно до еврейската държава, върху която съвсем удобно може да се хвърля вината за всичко и винаги.

Не трябва да забравяме, че иранските молли висят на косъм. Собствените им граждани ги мразят люто, при това заслужено. Освен това те са екзистенциално застрашени от Авраамовите споразумения и правят всичко възможно да ги дискредитират и унищожат. Тези споразумения, които дълго време бяха смятани за невъзможни от закостенялата и непримирима бюрокрация на Държавния департамент, донесоха мир и възможност за просперитет чрез сътрудничество в някои арабски/мюсюлмански страни (като ОАЕ, Мароко, Бахрейн Судан).

Далеч по-могъщите саудитци също задкулисно приветстваха и подпомагаха тези инициативи. С това пропуснахме звездна и исторически безпрецедентна възможност да ги привлечем в произраелското лоно, най-вече поради нежеланието на демократите да признаят на администрацията на Тръмп каквито и да било положителни постижения.

Това е трагично, тъй като „Авраамовите споразумения“ дълбоко подриват наратива за „мюсюлманите срещу всички останали“ (и най-вече срещу евреите) – наратив, от който кървавите психопати винаги и неизменно са зависели, за да мотивират най-лошото у себе си и у своите последователи. Така че, в явен интерес на иранското ръководство е да принуди израелците да се защитават, използвайки цялата необходима сила, за да може военните и стратегическите им постижения да бъдат изтъкнати като още по-голямо доказателство за техните потиснически и колониални методи. Така стигаме до главния проблем: отмъстителният наратив за жертвата и насилника, с който са заразени широки слоеве от западния свят.

Нов фронт в културната война

Всеки, който не е живял в гората през последните две десетилетия, разбира, че се намираме в безпрецедентна по своята дълбочина и обхват културна война. Тя все още не е избухнала в пълноценен конфликт, въпреки че е близо до него с протестите „Животът на черните има значение“ и „6 януари“, а съвсем наскоро и съвсем сериозно – масовите гореспоменати про-палестински демонстрации.

Колкото и тревожен да е мрачният облак на тези демонстрации, той върви с пословичната сребърна подплата – безспорното разкриване на истинската същност на културната война, което успя да шокира толкова много хора. Как е възможно толкова голяма част от западните академични среди (както и от прогресивните хора като цяло) да подкрепят движението, което стои зад най-тежката планирана атака срещу евреите след Холокоста?

За да разберем това, трябва да разберем нечестивия съюз между постмодерната философия и марксизма – нещо, което до голяма степен, но не единствено, се дължи на Мишел Фуко, понастоящем най-цитирания представител на академичната общност в света.

Фуко – самото въплъщение на горчивата обида, не на последно място заради отчуждението, на което е бил подложен поради сексуалните си наклонности – посвещава огромния си интелект на задачата да сведе цялата човешка мотивация до едно единствено измерение – това на властта. За Фуко и квазиницшеанските идиоти, които са негови последователи, няма друга реалност, освен тази на принудата и силата: няма отговорност, няма права, няма истина, няма рай над нас, нито ад долу – нищо, освен всички-срещу-всички на Томас Хобс.

Дори онези, които твърдят, че са мотивирани от, да кажем, интелектуалната традиция, либералния етос или от така възхваляваната сегашна богиня на всеобхватното състрадание, според постмодернистите преследват единствено собствените си тясно егоцентрични цели. Отказващи да приемат съществуването на каквато и да е обединяваща история – някакъв „висш метанаратив“, казано на жаргон – те с готовност приемат безкрайно общата формулировка на арогантния, обиден марксистки наратив за жертвата/насилника, който е особено привлекателен за множество от големите френски интелектуалци от онова време. С това те – съвсем очаквано – погълнаха прословутата камила, докато прецеждаха комара (Мат.23:24).

Историята според Маркс може да бъде най-добре разбрана като вечна битка между корумпираните имотни и невинните, добродетелни и потиснати безимотни, или станалите вече клиширани буржоазия и пролетариат.

По този начин провъзгласеният от него свят е чист конфликт – две класи от неизбежни врагове, които вечно се борят една срещу друга за контрол над икономическата плячка (единствената заслужаваща си територия, оставаща след предполагаемото постепенно и надлежно отстраняване на всички религиозни и метафизични „опиуми на масите“). Под натиска на постмодерния деконструктивен етос това се превърна в мета-марксизъм, който по същия начин провъзгласява две класи на човечеството, но в още по-остра форма – жертви (които са били ограбени от насилниците) и насилници (тези, които имат всичко, или изобщо нещо).

Дихотомията вече не е само икономическа, както е при Маркс. Вместо това тя характеризира всички възможни измерения на категоризацията – сексуална, джендърна (т.нар.), религиозна, етническа, расова, спортна, естетическа и меритократична. Навсякъде съществува динамиката на властта и неравенството, което тя неизбежно поражда; навсякъде има зли потисници и добродетелни потиснати. Това е стандартната доктрина на „елитните“ университети. От тези източници тя се разпространява навсякъде, на нея се противопоставят преподаватели, студенти, администратори, а сега и обикновени граждани, на собствен огромен риск.

Превръщането на виктимизацията във фетиш и последствията от него

В този мрачен екзистенциален пейзаж няма суверенни граждани с неизразима същностна стойност, които обменят рационални мнения в опит да внесат яснота, продуктивност, благородство и истина. Няма хора с божествена душа, способни на цивилизовано сътрудничество и съревнование. Съществуват само конкуренти в една непреодолимо идеологизирана среда, борещи се за случайно предоставено внимание, както и за власт, като най-лошите от тях пропагандират истинския език на свободата, правата, отговорността, човешкото достойнство по една единствена причина – тяхното ограничено желание да изтъкнат себе си.

Няма собственост – има само кражба

Няма заслуги – има само дефиниция за заслуги, която служи на силните. Няма вътрешно значима човешка боба. Вместо нея, съществуват кратките битки за господство между смъртни материални същества, които се борят в безсмислено квазидарвинистко съревнование, катерейки се в бързането си за статут върху главите на по-необлагодетелстваните.

По-всецяло деструктивна, нихилистична и неизбежно садистична доктрина никога не е била измисляна, нито пък е имало друга мисловна система, която толкова ясно и безпристрастно да оправдава употребата на сила и принуда. Запомнете: ако не съществува нищо друго освен сила, единствено глупакът не умее да я използва.

В този кошмарен свят има само две позиции: вие и вашата група (защото в тази концептуална схема няма „индивиди“) сте или жертви, или насилници. Това е много проста теория и поради това е толкова дълбоко привлекателна за доброволно слепите, глупавите и невежите. Тя обаче е също толкова удобна и за озлобените и обидените, а е направо неустоима за всички, които съчетават тези две групи съмнителни качества.

Основното отровно твърдение? Ако ти си успешен под каквато и да е форма, по каквито и да е стандарти за сравнение, значи си насилник.

Този акт на рязко черно-бяло съпоставяне е придружен от категорично морално твърдение: съществуват само две форми на приемливо и похвално морално поведение или репутация. Ако си жертва или „съюзник“, ти си въплъщение на доброто без никакви допълнителни усилия. Това се приема за очевидно на „философска“ основа, както и за заслужено последствие от шумно изразеното ти съчувствие. Ако обаче си насилник, по дяволите, внимавай: ти си въплъщение на злото и то неизбежно, ти си хищен паразит, който заслужено подлежи на най-брутално отношение. Всъщност ужасното отношение, на което си подложен, не върши никаква друга работа, освен че носи възмездие на твоите богоугодни и състрадателни преследвачи.
В крайна сметка, ако си насилник, ти нямаш никаква морална стойност. Следователно никое наказание не е незаслужено или твърде сурово. Това е вярно дори и ако си „само“ член на група насилници и не си направил нищо друго лошо освен това, защото в рамките на постмодерната философия „индивид“ е категория, която вече не съществува.

Ако пък си жертва, всяко морално възмущение е оправдано, достойно и похвално – дори е морално необходимо, даже и когато си просто превъзнасящ се, отмъстителен и лицемерен „съюзник“ на някоя маргинализирана група. Фактът, че подобна свобода за най-реактивни или отмъстителни действия отваря широко вратата за най-лошите възможни актове на най-лошите възможни нарцисисти и психопати, е още нещо, което се премълчава или бързо се игнорира от отмъстителните идеолози на постмодерната левица – най-вероятно понеже тъкмо този резултат те най-силно желаят в най-възмутителните си фантазии.

„Насилниците“ и влиянието им върху конфликта между Израел и Газа

Какво конкретно означава всичко това за разбирането на конфликта Израел-Газа и последвалите го световни демонстрации?

Малцина биха отрекли, че Израел е изключително успешна държава. Това е общество, в което се ценят интелектуалните постижения и успехът. Това прави ли го достойно за възхищение? Не и за онези, които във всеки признак за успех виждат динамиката на насилника и жертвата. Не и за онези, които предпочитат да приемат, че подобен успех трябва да е следствие от някаква задкулисна конспирация. Не забравяйте, че способностите, усилията и заслугите не съществуват в постмодерния метамарксистки свят. Историческите атаки срещу Израел и неговите граждани се съчетават твърде добре с радикалното ляво твърдение, че успехът не е нищо повече от злото последствие на злата капиталистическа система, в която е възникнал.

Произтичащият от това неизбежен извод, че непропорционално успешните израелци трябва да са уникални експлоататори, се оказва много удобен за иранските лидери-главорези, които винаги се надяват да отклонят вниманието от собствените си непростими провали.
Има множество араби или мюсюлмански потисници, с които истински състрадателните хора от левицата могат да се занимават. Има много истински потиснати хора. Вземете например съсипаните жители на Судан, където различни милиции действат брутално и невидимо – напълно извън полезрението на многото прокламатори на добродетелта на Запад. Същото може да се каже в още по-широк план за жените в Иран, чието потискане е явен белег за психопатологична жестокост.

Къде са възмутените вопли на добротворците от Харвард, Йейл, Оксфорд и Кеймбридж срещу тежкото положение на забулените жени в тази брутална държава? Дори „Амнести интернешънъл“, която в момента е най-забележителна с глупостите си за „будност“, безуспешно призова света да изрази несъгласие с тези неща.

Дори палестинците да са били жертва – което донякъде може да се твърди – те със сигурност не са единствените, и е трудно да се посочи надежден аргумент, че евреите в района не заслужават поне равно количество съчувствие априори, особено като се има предвид колко много от тях са преки потомци на хората, преживели някои от най-тежките катастрофи в историята на света по времето на нацистите. Този факт е признат от ООН, когато организацията обявява независимата  еврейска държава (и, да не се забравя, съответната арабска държава) през 1948 година.

Предупреждение от историята

Опасността от наратива за жертвата и насилника не може да бъде надценена. Именно прокламирането на този наратив доведе до появата на Ленин, Сталин и Мао. Именно неговото разпространение доведе до появата на нацистка Германия и до по-новата абсолютна катастрофа с кланетата в Руанда. Това е история, стара като света – самият Каин е първата жертва, а неговият добър брат Авел е първият насилник, който не заслужава нищо друго, освен насилническа смърт.
Тази доктрина води не към прошката и мира, за които постоянно претендира, а към наказанието и хаоса, които желае истински и дълбоко, тъй като това е инстинктът, който действа в нея и той води към това разделение. Това е и мотивът в поставената от Джордж Оруел в „Пътят към Уигън Пиър“ диагноза, когато той обвинява конкретно интелектуалците социалисти, че не толкова обичат бедните, колкото мразят богатите. Подобно просто и удобно идентифициране на врага осигурява на убиеца точно този балсам за съвестта, който му е нужен, за да може да презира и измъчва с чиста съвест.

В момента стотици хиляди са излезли на поход за демонизиране на евреите и този поход е манипулиран задкулисно от действията на иранските автократи. Те обаче не биха имали големи шансове, ако не бяха подпомогнати от жалките, посредствени, възгордели се „интелектуални“ западни идеолози, насаждащи омраза в името на състраданието и замърсяващи със страшното обвинение в експлоатация и потисничество всичко, което има някаква стойност.
Това се е случвало неведнъж в историята. Потомците на древните израилтяни са универсалните канарчета във въглищната мина. Ако позволим на завистниците на техния успех да управляват или дори да се движат безпрепятствено сред нас и да вършат действията си, ние наистина поставяме както нашите, така и техните вратове на дръвника. Неизбежно ще платим страшна цена, точно както обществата и индивидите, които ги съставляват, винаги са плащали за извършването на най-ужасния, алчен, арогантен, горделив и садистичен от греховете.
Стига толкова глупост и слепота. Варварите вече не са пред портата. Те са вътре – в нашите градове, в нашата цивилизация, и в нашите души. Целият този крясък евреите да бъдат наказани отново е последствие от това. Кръвожадните желания и доктрини, които мотивират и оправдават подобно поведение, трябва да бъдат идентифицирани, разбрани и отхвърлени, преди нещата сериозно да излязат извън контрол – а това може да се случи по-скоро и с по-опустошителна сила, отколкото дори и най-големите песимисти между нас са склонни да мислят.