“Българин ли е Шекспир?

Георги Марков пита в Задочните репортажи “Българин ли е Шекспир?”, цитирайки някакъв тъп полковник от ДС, който така вгорчавал живота на театралите – риторичният въпрос се задава като безспорно доказателство, че Шекспир е идеологически диверсант, какъв да е. Заради лепкавата смес от соцносталгия и ерзац-патриотизъм ние не сме толкова далеч от тази потресаваща тъпня и днес. Но оставете това, то е такова, каквото е.
По-точният въпрос не е дали Бардът е българин, а дали е… шоп. Шекспир от Шоплука? Стратфорд ъпон Искъро? Не се шегувам, става дума за красотата на едно несравнимо   българско звучене. 
Любимият на всички ни 66-и сонет (най-социално ангажираният!) живее на нашия език в няколко превода, дело на отбрана компания – веднага се сещаме за Владимир Свинтила, за Валери Петров. За Евгения Панчева. Сещаме се и за превода на Кирил Кадийски. 
И докато останалите варианти повече или по-малко си приличат, този на Кадийски е особен. 
Първият стих “Tir'd with all these, for restful death I cry” при него е станал така: “Да бях умрял! До гуша ми дойде” (“с достойнство да се перчи лицемерът,/ богатият от бедни да краде” и т.н.). За това вече се е писало, преводите са били сравнявани, даже някои от тях са излизали заедно и т.н. Но думата ми е за друго – не знам защо, може проблемът да е в моите уши, но винаги когато чета варианта на Кадийски, аз неизбежно, абсолютно всеки път, чувам в главата си как Шекспир казва… “Да бех умрел”. 
И не си го натаманявам с някаква ирония, напротив, идва си естествено и ми се струва съвсем на място. Да бех умрел, до гуша ми дойде – разбирам го това, а и какво може да не му се разбира? Ние го познаваме тоя човек, чували сме гласа му. Квартален, хубав човек, но му тежи и ще си го каже така, както му е на душата.
Не знам дали е правилно. Всъщност много добре знам – не е правилно. Шекспир пише “for restful death I cry”. Всички останали преводачи, които изредих, са заложили на “Зова смъртта”. И да, “зова смъртта” е по-правилно. Но по-правилно невинаги значи по-вярно. 
Решението на Кадийски е по-вярно на чувството, по-вярно на оня български гняв без адресат, който хем нараства, хем се сподавя с осъзнаването, че от него нищо не зависи. В това преводаческо решение има нещо улично, хъшлашко – но нима у Шекспир няма? Нима такъв гений изобщо е възможен само върху някаква елитарна основа, без да притежава това, което наричаме “street smarts”? Не, у Шекспир определено има “street smarts”. 
Аз може и да бъркам с това “да бех умрел”, нямам представа дали Кадийски го е заложил, или не. Но винаги го чувам. И разговорът с Барда става по-свойски, по-съзаклятнически. 
В един бар в Чикаго, спомням си, пичът на сцената, бавен и тежък блусар, пееше много подобни неща – за несправедливото общество, за любовта, която няма как да остави… Абе, сонет 66 отвсякъде, ама пренесен в един друг квартал. И от масите често му подвикваха окуражително в паузите: “Go on, tell ‘em! Tell it like it is”.  “Давай, кажи им! Кажи го както си е!”. Кирил Кадийски го е казал както си е в своя превод на сонет 66. И е намерил българския блус в него.

Автор: Иван Ланджев, фейсбук