ЖИВОТЪТ - ТОВА СА ДВЕ ЖЕНИ

Най-прецаканите две пички на планетата живеят в София. Впрочем човек, където и да живее, среща адски прецакани хора, няма какво да се лъжем - всеки на планетата в една или друга степен е напълно преебан от Господ, но специално тези двете пичици, родени в един от най-лошите квартали на София, бяха най-наказаните жени тия дни. Господ не ги беше обичал още от самото начало - бащите им или никога не се прибирали вкъщи, или понякога, когато се прибирали, се опитвали да ги пообарат или да ги пратят за още пиене. Какво облекчение е да те пратят за още пиене, стига само и само да не те натиска баща ти! Майките им пък били за пример — адски добър пример за това на кого не иска да прилича едно момиче. Братята, роднините, сестрите и далечните познати се занимавали само с едно — или да са в затвора за малко, или да живеят скромно като почтени крадци на касетофони. В такива квартали крадците на касетофони са каста, средна класа, хорас достойнство, на които се крепи гръбнакът на общественото гето.

Да си на 16—17 години и да си жена на такова място, е като диксиленд на гробищата - както и да го погледнеш, не може да ти стане весело. Животът тече като секс на стълбищната площадка - винаги някой ще запали лампата и ще ти се разкрещи тъкмо преди да ти стане добре. Някои се връзват на боклуците, които могат да ти продадат на улицата, бодат се, продават, пак се бодат. Живеят в гетото на гетото - и това са почти отървалите се. Други момичета опитват занаята — едно от най-лесните неща за продаване в квартала е собствената ти путка, стига да престане да ти пука за нея, разбира се. Но това е евтино, най-лесното и евтино нещо, което може да се случи със седемнайсетгодишна пичка в точно този квартал.

 

Трети се женят някъде, където отиват да си носят кръста - така казват старите вещици от квартала, накацали пред вхо­довете. Но старите вещици не споменават колко мокро и мръсно бельо ще бъде простряно на вечния женски кръст, колко мизерия може да носи той и колко тежи от него. Много е, казват старите вещици в квартала, изсекват с един пръст носа си, палят цигара и искат да си говорят за други неща, не толкова весели.

Когато малките нещастни пички станали на 17, те добили собствена идея за това какво искат да правят в тоя живот. Идеята им въобще не била лоша - от такива идеи са се пръквали цели континенти, стига да не умреш по пътя и Гос­под наистина да те е чекнал в тефтера си с V-образен знак. Едната се казвала Надя (после всички и викали Надин), а другата се казвала Силвия (по-късно - Сесил). Малките путки решили, че могат да имат нормална работа и нормални пари, дори, видите ли, и нормален живот. Разбира се, не в гетото, не в София - никъде наоколо.

Американската мечта за повечето опитали е пълна до горе с говна - като онези камиони, които изсмукват селските външни тоалетни. Но за нея говорят само онези, които са ус­пели да не затънат до шия - устите на такива хора винаги са над лайната, за да могат да се похвалят колко добре се оправят в този живот. Момичетата имали съвсем нормална идея - да отидат на Запад, да поработят малко женска работа - икономки, детегледачки, камериерки, сервитьорки и прочее обслужващ персонал от Изтока, който иска да опре дъното, за да се опита да се оттласне. Успели някак си девойките да избегнат работата в барове, консумации, обявите за танцьорки и компаньонки - всъщност истината е, че за такива обяви конкуренцията невинаги е лоялна. Цанили се като детегледачки във Франция, адски готина работа - 8 часа на ден, 15 франка на час - за една го­дина. Фирмата посрещач плаща самолетен билет дотам и об­ратно, застраховки и прочие неща, от които печели някой друг.

Това е типичната Източна Радост — когато източен човек си намери работа на Запад. Докато не си получили самолет­ните билети, на които пишело „Ер Франс“ със синя и червена ивица, двете малки загубенячки не казали на никого. Когато разбрали, че ще пътуват наистина, се опитали да обяснят на бащите си. Никога, когато двама души правят едно и също нещо, не се получава един и същи резултат - едната девойка баща й направо я пребил, както си трябва, а другата въобще не успяла да каже на никого, защото същия ден един от бра­тята й бил наръган с нож на улицата и на никого не му се за­нимавало с бръщолевенето на малката досадница. Когато разбрали, че не си измисля, просто й казали, че това не е най- важното и въобще да праи квот ще. Разревани и ядосани, двете се срещнали с опакован багаж. Обхванало ги свирепо момичешко настроение - защо просто не си ебе майката тоя скапан квартал, и скапаният ми брат, и бащите на всички защо не вземат да ни наебат майките, ей така, че да не сме само ние да страдаме. Това е то Източната Радост - тя те об­хваща не просто, защото имаш работа на Запад, а защото вече няма да живееш на Изток. Огромен кеф, невъобразимо удоволствие.

Господ не си прави труда да прави хората много различни един от друг. Като асортимент хората не са повече от сто вида, с малко нюанси. Сигурно затова и историите им не са чак толкова различни една от друга. Момичетата слезли на „Дьо Гол“, където ги посрещнал учтиво приятен човек с очила. Той носел табела с имената им, малко сбъркани - Nadejda & Silvea BG. Работата не е в Париж, казал човекът, тя е в едно имение, където ви чакат, обаче трябва да по­бързаме, щото не е много близо. Но няма ли да ходим в офиса на фирмата, дето ни нае, трябва да попълним едни неща, ка­зали момичетата. Нищо не разбирам от вашия английски, казал благо човекът и повторил, че нещата са ноу проблем. После ги качил с багажа в едно старо рено.

 

Пътували повече от четири или пет часа, като в Страсбург сменили колата с по-хубава, а шофьора - с още по-едър и мълчалив.

Търкаляли се цяла нощ из лелеяната Европа, без да знаят къде са - нали това са други мащаби, друг свят, други разстояния. Разбудили ги грубо - в един шарен квартал, който бил точно обратното на самата идея за имение. Къде сме, попитали сънените путки. В Холандия, отговорили им съвсем делово и като им дали багажа, треснали капака на европей­ската кола. Човекът си тръгнал, след като ги оставил в ня­какъв хотел. Били сами, животински сами. Разбрали единствено, че градът се казва Ротердам: досега били чували само за Амстердам, но сега схванали, че Ротердам е нещо раз­лично. Опитали да се обадят по телефона - не можело. Търсили уличен автомат - не става. Не, не се притеснили много, защото каквото и да правиш в един неочакван хотел в Ротердам, то е много по-хубаво, отколкото да не правиш нищо в София. На третия ден дошъл Дъ Бос. Ам дъ бос, казал, а вие работите за мене - ти отиваш на Червената улица, а ти - на „Рикар Плац“, в хотела. И без номера, всички искаме ноу проблем.

Тъпите малки пички леко се стреснали. Щели да се видят пак много по-късно, почти след година, въпреки че щели да работят в един и същи град. Казали си довиждане и поели. Впоследствие разказите им си приличат, въпреки че не са били заедно. Почнали да се досещат. Когато една жена е на път да й се случи нещо лошо, тя го усеща с путката, въпреки че мозъкът непрекъснато я успокоява.

Сесил започнала веднага - малко бой, един от по-малките босове я изчукал във всички удобни за целта места и била почти убедена. Работата е проста - получаваш неопределен брой презервативи. Седиш на една витрина половин час. После половин час вътре. Смяната е цяла нощ. През витража каниш клиенти да влязат в бара. Може и направо при теб. Ако влезе направо при теб, просто пускаш завесата. Или отиваш в друго помещение, с легло. 150 марки за десет минути - включва или свирка, или нормално чукане. Ако времето из­тече, а клиентът не е свършил, му се казва или да си ходи, или да си доплати - 250 марки за до 20 минути. И чукане, и свирка. Половин час - 400 марки. Цял час - от 600 нагоре. Цяла нощ - така и не разбрали колко струват източните им путки за цяла нощ, защото пазарлъкът се правел само с някои от шефовете. Отзад върви по допълнителна тарифа - пак не­ясно колко. Източни женски задници по договаряне - с от­стъпка за бели клиенти.

Надежда, или „Надин“ за клиентите, не започнала вед­нага. Направила се, че не разбира. Набили я два пъти, опитали се да я чукат яростно, но и тя им отвърнала яростно. Няма да стане, казала. Държали я като бито куче в едно празно, ог­ромно заведение с малки прозорчета, които гледали към ня­какво добре подредено холандско гробище. Десетина дни без отопление и храна, малко бой и заплахи, че няма да я намерят жива - предполага се, че това може да накара и светец да почне да прави свирки. Убедили я работещите момичета - с идеята, че наистина й спасяват живота. Две украинки и една гъркиня просто я помолили да почне работа, за да може да си тръгне някой ден. Работи, за да останеш жива - това е тайната на бизнеса с путки. Направила се, че работи - когато трябвало да бъде на бара, просто стояла в един ъгъл, така че да не се вижда добре. Когато била на витрината, си захлупвала ли­цето, за да я подминат. Често я подминавали. Често не я под­минавали. Първият й клиент въобще не й направил впечатление, защото след него веднага я пребили и й казали, че това не бива да се повтаря. Помни чудесно един влюбен в нея немец - бял като сирене и с миризма на сирене. Купувал й разни неща (разбира се - с разрешението на момчетата от бара), наемал я за цяла нощ, водел я по ресторанти и хотели. Толкова да не го исках този човек, ще каже по-късно Надин на една от приятелките си негърки. Но трагизмът винаги от­стъпва пред всекидневието. Мъжете се сменяли през половин час. Цялата планета минала през невиделите такова чудо путки, родени в софийското гето - като международна ком­позиция през тунелите на някаква малка източна планина с трудно име. Имало работно време, нямало почивни дни. Можеш да притежаваш всичко, което става за ядене или обли­чане. Не можеш обаче да имаш в себе документи, пари или нещо, което можеш да продадеш - примерно злато. Не можеш да говориш с полицай на улицата. Който пробва, няма нужда да бъде бит - просто с ужас разбира, че полицаят, холанд­ският полицай, е яко вътре в бизнеса с путки. Ам-дь-бос оби­чал полицаите, които му водели оплакали се момичета обратно. Обичал тези ситуации - няма вече нужда да удряш един човек, когато е разбрал, че си всесилен.

Недалеч от Надин Сесил се справяла вече много добре. Сприятелила се със слабите и изключително красиви негьрки от витрините. Малкото й женско сърчице започнало да се радва на големите мъжки подаръци - обувки за 400 марки, бутикови чанти, козметика, парцали разни с пайети или изкуствени диа­манти: въобще разните там лъскави кукички, които мъжете за­качат на своя червей, за да бъде лапнат от рибките. Свянът е нещо, с което на Изток жените се гордеят, но на друго място той се превръща във войнстващ женски цинизъм, във врящ ад, подклаждан от гордостта, че си скъпа проститутка. Има раз­лични гордости и тази не е една от най-лошите.

Целта била проста - накарай клиента да свърши бързо. Клатенето не е сред приоритетите на момичетата от витри­ните - дай парите, свърши в устата ми, тръгни си. За остана­лите неща на Запад се грижи съпругата.

Сесил пробвала множество женско-негърски тайни. Една от тях е синята течност в малки шишенца, която негърките употребявали - когато си намажели путките с нея, ставали тесни, „с пръст да не можеш да си бръкнеш“ (според Сесил).

Клиентът свършвал адски бързо, като отзад. Само с две-три движения бил изстискван - и оставал приятно изненадан. Или искал още, или си отивал - трудно е да се разбере кое от двете е по-добре за проститутките, Сесил така и не запомнила кое как се казва - просто от синьото нещо мускулите се стягали за малко, после пак се отпускали. А това вършело работа.

Надин трябвало да пие шампанско. След като видели, че се чука с неудоволствие, шефовете я държали на бара, където трябвало да кара клиентите да й поръчват шампанско. Само и само да не я чукат, Надин се специализирала в това да ги убеждава колко й се пие шампанско - клиентите купували, Ам-дъ-бос бил доволен. Имало само един проблем - Надин трябвало да го пие това шампанско. Изливала го в саксиите покрай нейното сепаре - няколко пъти цветята увяхвали, сменяли ли ги, пак увяхвали. Живо цвете не можело да остане покрай нея. Където била Надин, цветята просто не живеели дълго - жалко, че Ам-дъ-бос не успял да види символиката в това. Но като добър капиталист я видял другаде - направил й забележка, че е напълняла и че ще престанат да я харесват клиентите. На малката Надежда само това й трябвало - почнала да се тъпче като щангист за олимпиада. От 56 кило­грама за два месеца станала 78. Отпрала ужасен задник и наистина загубила малко клиенти. Но пък спечелила много други - пакистанци, араби, индийци и прочие мъже, които обичат жените отзад да са широки поне, колкото задницата на скъпите им коли. Дебелият гъз винаги носи на жените само нещастия - дори и да си мислят, че са си го направили за добро.

Пробвала и други неща - по някакви женски начини си удължавала мензиса. Наложило се да започнат да я проверя­ват в края на цикъла й. Когато казвала, че още й тече и има още ден-два, пращали някой да я прегледа - бъркали й с пръст, пипали я. Една от малките й победи - заради отвраще­нието, което предизвиквала.

И двете получавали често предложения за брак. Повечето били сериозни. Сесия замалко да се замисли - това е едно от нещата, които след година я накарали с болка да мисли за бяг­ство. Почти приела да стане метреса на някакъв белгиец, който имал ферми за животни, много пари и стандартни пред­почитания в секса. Да, почти приела, но малко след като била убедена, малкият й източен задник бил сцепен от същия този белгиец с ферми за животни, много пари и всъщност особени желания - когато чукал една жена отзад, обичал тя да крещи от болка. Слагал си някакви пластмасови неща в основата на пениса.

До момента Сесил приемала нещата нормално - нещо като да се родиш с жесток баща. Дори мислела да наследи спе­циалната част от работата на своя садо-мазо колежка. Тези жени никога не се чукали - в тяхната работа имало много те­атър и почти никакъв секс. Ако, разбира се, да си завреш ръката до лакътя в мъжки задник се брои за театър, а не за секс. Или да им пъхаш отзад дръжки на камшици, а после да им помагаш да си наместят вратовръзката от 600 долара. Идеите й да стане садомазо не приличали на осъществена мечта, но дори и те били провалени от белгиеца. Вече почти му била продадена.

Надин успяла да запази задника си. След година работа на витрината и бара, обаче, имала още по-страшен проблем — жената на Ам-дъ-бос я ревнувала от самото начало. Винаги я гледала с лошо око. Освен, че била жена на Ам-дъ-бос, сла­бата застаряваща негърка била доста напред и с вуду-магията. Надин с ужас видяла как едно момиче, което се скарало с нея, се подуло за няколко седмици - не напълняло, а просто му се подули крайниците и коремът без никаква болка, само след една изречена лоша дума от Ам-дъ-боската. Човек не вярва лесно във вуду-магии, дори след като почне да се подува. Но малката суеверна източна жена Надежда се ужасила и от друго - в един хотел пред няколко момичета една от нейните колежки (също прокълната от жената на Ам-дъ-бос) с часове се гърчела и издавала звуци като при секс, без да може да бъде накарана да спре. Когато спазмите престанали, момичето с учудване попитало всички в стаята как така не са ус­пели да видят големия черен мъж, който я чукал допреди малко. Ей сега излезе, не го ли видяхте.

На Надин й настръхнали косите. Почнала да сънува разни работи и да не се чувства добре. Била сигурна, че старата негърка се опитва да й направи вуду. Ужасното й видение, което се повтаряло всяка нощ, било простичко - една от стените ставала черна, от черната стена се отделяла бяла жена с избодени очи и я убеждавала да отиде с нея - там, навътре в стената, където хората нямали сенки, а сенките нямали хора. Обикновен кошмар, но на Надин й се случвало абсолютно наяве (според нея). Или й вярвали, или не се интересували от нея.

Трябвало да се бяга. След почти година и половина Надежда направила така, че да срещне Силвия. Много бързо се разбрали - едната искала да избяга от белгийския си кошмар, другата - от Вуду-жената. Нямало значение кой бил по-стра­шен - онова, което опитвали няколко пъти в началото, вече трябвало да се случи. Истината е, че просто и двете момичета в началото не държали толкова да избягат - заради вечното източно убеждение, че нещата най-често се оправят от само- себе си. Дълго време ги крепяла и идеята за парите - край тях минавали страшно много пари и било почти невъзможно да повярваш, че няма да получиш нищо.

Надин се направила на много болна, а Сесил поискала да се грижи за нея. Една неделя към пет сутринта слезли по водосточната тръба на хотела. Имали точно десетина гулдена, за да излязат от Ротердам и да стигнат в някакъв град, където отишли в полицията. Не, нито за секунда не си и помислили да кажат, че са проститутки в нещастие. Казали, че преди два дни дошли на екскурзия в Холандия, но им откраднали багажа с паспортите и сега търсят връзка с българската амбасада.

 

Полицаите им направили услуга, закарали ги до българското представителство, където никой не им обърнал никакво внимание - дори не ги приели. Тропали и натискали копчето на уредбата, но отвътре им казали, че приемното време е другата седмица. Пак се върнали при холандската полиция. С много труд и обяснения най-сетне им дали някакви пасавани до Чехия и по 150 марки за автобусен билет - разноските на хо­ландската полиция за едни малки, изгубени, източни момичета.

По техни изчисления Ам-дъ-бос им дължи по около 120 000 марки на всяка. Поне толкова, казват те, да бяхме взели - пак щяхме да сме доволни.

Ето как след година и половина работа в Меката на проституцията порасналите вече 19-годишни момичета, през чиито източни путки минала цяла Европа, се върнали без нито една германска марка в джобовете си. Автобусът ги стоварил късно вечерта на Централна гара и те нямали пари да си вземат такси до квартала. Сесил навила един шофьор на такси да ги закара, след като му направила една чикия направо в колата, с уговорката да не му сваля панталона. Прибрали се вкъщи и няколко дни спали у дома си, в гетото. Взаимно се кълнат една пред друга, че биха живели тук, на Изток, където един месец се живее с парите само за една свирка там, на Запад.

Но най-прецаканите пички на планетата лъжат. Те не искат да живеят в София, не могат да останат вече в гетото. Само след няколко седмици си уредили „нещо“ за Гърция. Две жени, двете най-преебани от човечеството момичета в Източното по­лукълбо имат тонове желание да оцелеят, където и да са - с вечния си оптимизъм и невъзможността да правиш каквото и да било друго, освен да продаваш путката си.

Те могат само това - да оцеляват. Нищо повече.

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}