Кашкаиш, Ещорил (Порт)

Кашкаиш, Ещорил (Порт)
31-07-2020г.
495
Мартин Карбовски

Кашкаиш, Ещорил (Порт)

население - 10 474 000

Европа е часовник с кукувичка. Ние сме кукувичката. Кукувичката винаги е нелепа в един часовник.

В Кашкаиш имахме среща с най-щастливите емигранти, ко­ито някога съм срещал. Ставаше дума за уговорена среща със семейство Харизанови, главата на това семейство бай Кирил, жена му и неговите дъщери Надя и Цвети. Бяхме чули за това емигрантско семейство по един емигрантски слух - в Лисабон има вече толкова много българи, че когато се женели, те праве­ли своите сватби все едно са си у дома - с табиетите му и дори с пуцането в небето с не много законни пистолети. Но до тази легенда не успяхме да стигнем - нямаше време да уцелим сват­ба с 500 човека, че и българска.

Но тези хора, Харизановите, бяха наистина щастливи, без да са особено богати или успешни. Цвети работеше на една бензиностанция, Надя май нищо не работеше, майка им беше домакиня, но те заедно с едната заплата на баща им, който беше строителен работник, бяха успели да си купят хубава голяма къща в много хубав квартал. Те бяха сбъднатата емигрантска мечта - без беззаконие, без далавери и без много сълзи бай Ки­рил Харизанов беше успял да измъкне семейството си от един свят, който му създава проблеми в друг свят, в който проблеми­те са решими. Ето и почти целият запазен разговор с тях - обектите на нашия трип Черните пътища на Европа. Обектите ни са избрани на съвсем съществен принцип - търсили сме разговори с щастливи и законни емигранти (Порт), после с успешни и не много законни (Исп), после с абсолютно незаконни емигрант­ски дейности (Исп), и накрая с неуспешни емигранти, работещи по най-трудния, но законен начин, опитвайки се да си оправят живота без престъпления на гърба на чуждата държава (Ит).

Та първия тип ви казвам беше семейство Харизанови. Щастливите, успешните и законните.

Мъжът се казва Кирил Борисов Харизанов от град Петрич. На 44 години. В Португалия е вече девета година.

Бай Кирил: Ами дойдох първоначално уж да поработя малко тук, малко-малко така стана, че се задържах вече девета година. Хареса ми. Това, което направих тук, никога не бих ус­пял да направя в България. Ама емиграцията не е лесна работа. Лесното е да се решиш да тръгнеш, то по принцип ти тръгваш по принуда... Принудата, естествено, е паричната част, имам жена и две дъщери. И в България опитах да поработя, но видях, че не става, и затова се принудих. Всичко стана много бързо и случайно, помогна ми едно момче в автобуса - португалец, който знаеше малко руски език, ориентира ме, такси ми взе и дойдох в Лисабон. Тук хората са добри.

Питам го - не го ли е било страх...

Не, не ме беше много страх, казва бай Кирил, страх имаш ли, просто няма да се решиш да го направиш това нещо... Още първата вечер спах в едно като общежитие, пансион. Там наме­рих и един мой съученик, настаниха ме, всичко беше нормал­но, ама чуждо... няма как. Трябва да имаш и гръб, малко да се опреш някъде. Иначе сам, без никой да познаваш, без език е трудно. Първата ми работа беше майстор по обектите... правих мазилки, понеже не знаех езика... иначе съм фаянсаджия. Първоначално започнах със зидария и мазилка, за да привикна, да науча думите. Трябва да се ориентираш, а аз бях като в небрано лозе... и веднага ми стана мъчно. Естествено, за децата. И съ­пругата. но децата най-много. И за България много ми стана мъчно, то и сега ми е мъчно за България. Аз съм си българин, имам си я носталгията и колкото и да е - България си е Бъл­гария. Аз съм си българин и на другия край на света да отида - пак ще съм си българин.

Това го казват всички емигранти, казвам му. Но ти си решил да останеш в Португалия завинаги?

Бай Кирил клати глава: Не, докрай няма да остана аз. Ку­пих къща тук, в Ещорил, но това е за децата. Един вид всичко е за децата. Моите деца явно няма да живеят в България. Малката ми дъщеря се запозна с един португалец, дружи с него, прияте­ли са. Вече от доста време сме тук и ни харесва. Обстановката е доста по-спокойна. За разлика от България тук се чувствам по-спокоен човек... отдавна не съм си ходил в България, но гле­дам българска телевизия и като виждам всеки ден какво става в България... престъпността е доста голяма за момента и чувст­вам, че все още има доста голямо напрежение там... За мен е по-добре тук, където човек може да заработва хубаво, да жи­вее нормално, да работиш до 5 часа, като мене, примерно, след това да излезеш и да се поразходиш и да не мислиш, че утре няма да можеш да си купиш хляб или да си платиш тока при­мерно. Сигурността ми е тука. Тук, ако имаш желание да рабо­тиш, няма да останеш гладен и жаден. Осем години и половина не съм спирал да работя. Осем и половина са годините, които сестрите, нашите, са лежали в Либия. Моята съдба е паралелна с техните. Излязох от България по времето, когато тях ги арестуваха в Либия. Но сега аз някак съм доволен от живота и не ми трябва България, докато - виж какво нещо е животът - те силно искаха да се върнат. И аз ще се върна някой ден.

Обаче аз не разбирам, казвам му За какво ти е да се връ­щаш, ти за осем години си си купил къща тук, голяма и хубава къщи. Ти знаеш ли, че това в България много трудно може да се случи, и никой фаянсаджия не може да си го позволи...

Бай Кирил се смее: Аз тук също само от работата не мога да си я позволя. Със заем, успях да взема заем от банка. Ама засега съм късметлия. Но не си мисли, че Португалия ме прави щастлив. Добре ми е, че съм със семейството си. Жена ми и де­цата са ми тук, до мен, и това ме прави щастлив. Ти разбираш  ли, бях отначало три години сам, блъскаш от сутрин до вечер, беше баш трудно, по 12, по 13 часа сме работили. След това вече жената дойде тук на гости, видя каква е обстановката и после вече се решиха и всички дойдоха насам. И се установихме, и ни е добре. Брат ми също са тук с неговото семейство, братовчеди също, доста близки и познати вече имам, които са тук. Много българи има тук и като се познаем, радваме се, сближаваме се.

Питам бай Кирил - вълнува ме един такъв патриотичен въпрос, неговите внуци няма да бъдат българчета, а ще бъ­дат португалчета - какво мисли за това...

Той се усмихва виновно: Какво да ти кажа, такъв е живо­тът. Не се чувствам лош човек заради това... Тук на внуците ми ще им е по-добре. Други хора са виновни това да се случи. Не аз. Трябва да избирам - на внуците ми да им е трудно в Бълга­рия или да им е лесно в Португалия. Е, кой нормален човек ще  избере да е трудно на децата му... Ако е по-лесно за тях тук, да останат в Португалия... Аз съм си патриот, но трябва да ми­слиш за доброто на живота, за благото. Да направя така, че за мене примерно и за моите деца и внуци да е хубаво.

Истината беше, че бай Кирил Харизанов беше метнал една любезна майна на родината си и само от добро възпитание не искаше да каже онова, което е в главата му - държавата му не става за живот. Но той беше възпитан да я уважава и не смееше и косъм да падне от главата на държавата му. След кратка пауза между двама ни се обръщам към дъщерите на бай Кирил Хари­занов. Момичета, тук ли ще живеете или в България?

Момичетата се засмиват приятно: Определено тук. Според нас тук стандартът на живот е много по-различен отколкото в България, имаш много по-голяма възможност да се реализираш. Тук ни е по-добре, мога да разполагаме с повече нари. (изговорът е запазен). Ако в България работя работата, която работя тук, ще разполагам с много по-малко. Тук просто животът е много по-добър... и си имаме гаджета - португа­лци, - ето го там единия, моя - казва по-малката сестра. Няма патриотизъм в тази работа - не се заблуждавай. Просто ако и в България мога да работя като магазинерка и да си позволя­вам същите неща както тук, бих предпочела България хиля­да пъти отколкото тук. Защото камъкът си тежи на мястото, нали? Смятаме честно, че ако България ни обичаше много, и ние щяхме да я обичаме на място, в нея, нямаше да я оставим. Освен това виждаме примера на баща ни... е, това, че внуците му нямало да говорят български, не е верно, аз лично - казва малката сестра - искам децата ми да знаят и двата езика и определено никога няма да оставя да не знаят български. Трябва да го знаят. Опитваме се да запазим корена си.

Но няма да го запазите явно - казвам им. Може и да си прав, казват сестрите дъщери Харизанови.

Голямата дъщеря: Не ни разбирай неправилно. Ние също обичаме България и искаме да сме долу, но животът тук е мнo­го по-добър.

Те наричаха България с думата “долу”. Защо “долу” питам ги? Щото е по на юг, долу има много значения в тоя момент. Сестрите казват, че “долу” е у дома. Едната си признава ясно: Тук съм вече пет години и само веднъж съм си била в България. Забравя се лека-полека и се свиква с липсата. Но съм определе­но щастлива тук, имам толкова много приятели. Ние вече сме и от двете държави по малко у дома.

Бай Кириле, къде е у дома, човече? Питам бащата.

Бай Кирил казва: За мене у дома си е България, Петрич.

Питам дъщерите му: Къде е у дома, момичета?


Момичетата отговарят: Ами там, където се чувстваш най- добре.

Карам ги да се представят заради записа. Голямата дъ­щеря казва: Аз съм Надя Харизанова, на 21 години.

А аз съм Цветелина Харизанова, на 18 години, казва малката. Това беше момичето, което си имаше годеник порту­галец. Вече 4 години ходят заедно. Не искат да се женят. Моми­четата твърдят, че няма разлика между българските и португал­ските мъже. Ще кръщават децата си с “общи” и за двете нации имена. Такова име е например Виктор. И на португалски, и на български звучи нормално. Обсъждаме имената на децата - бъ­дещите българо-португалчета, и се смеем. Смешно е - “общи” имена някак е смешно. Луиш, приятелят на Надя, идва и я це­лува по устата. Луиш е военен, а изглежда като момче. Горчиво за целувката между Португалия и България. Много горчиво.

Пак се връщам на бай Кирил и го питам какво трябва да се случи, за да се върне в родината.

Бай Кирил казва просто: Стандартьт трябва да стане като тук, да живееш като нормален човек, да работиш нормално, да можеш да си купиш хляб от магазина... да е всичко нормал­но. Да имаш работа, да си подсигурен, да заработваш и да ти е добре. Смятам, че българите се мъчат в България. А нашите проблеми какви са - ако питаш жената, един от основните й проблеми е че кюфтетата тук с португалското месо не стават като българските. Питай жената и ще разбереш - сигурно в кай­мата е проблемът. Получават се добре кюфтетата, но хич не са като българските кюфтета, щото тук месото е по-различно от българското. А всъщност каква е причината - в нашата кайма слагат много мазнина и затова кюфтетата ни са различни - а тук португалските са само от месо и на нас не ни харесват много така. Сухи са. Ама си имаме един български магазин в Лисабон, там има всичко - сирене, ракия, лютеница… всичко, което има в България, си имаме... 

» Технически пояснения

Забелязал съм при повечето емигранти непоправими поражения в мозъка след определен брой години емиграция. За раз­личните хора е различно - примерно в САЩ видях един негър с костюм, който крещеше на един митинг в подкрепа на Аме­рика (току-що се бяха забили самолетите в Световния търгов­ски център, беше краят на 2001-ва). Същият негър на ревера си носеше значка United we stand. Чувах лошия му английски, по-лош от моя, и го попитах, от колко време е емигрант в САЩ. Той ми каза, че е пристигнал преди 6 месеца. Друго не го питах, а го оставих да крещи в подкрепа за новата си родина.

Ако Бегбеде дефинира, че любовта трае само три години, то смятам, че гражданството, принадлежността към една роди­на има критична точка и тя и за най-върлите патриоти у нас е точно осем години извън родината. След осем години емиграция настъпват необратими промени в мозъка на хората. Те про­дължават да говорят високопарно за родината си (бившата), но плащат данъците си на друго място и уреждат децата си в ху­бави чужди училища. Това, разбира се, не е грях на хората към родината им. Това с тоталния грях на Родината към хората.

Националността е кожа. Кожа, която много хора сменят. Израства нова националност, нова кожа, с която пазим децата си от бурите и неприязънта на рожденото място. Това се случва на много нации. Но защо се падна и на моята.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.