„Зависимостите могат да се превърнат в оръжие“: Прогледна ли ЕС за заплахата от Китай?

Докато търговският дефицит между Европейския съюз и Пекин чупи рекорди, брюкселските технократи внезапно се сблъскаха с древна геополитическа аксиома.

БРЮКСЕЛ — Търговският дефицит между Европейския съюз и Китай расте главоломно и вече достигна рекордния 1 милиард евро на ден (ръст от 9.4% на годишна база за първите четири месеца на 2026 г., според данни на Евростат). На този фон технократите в Брюксел изведнъж преоткриха една древна истина.

На 14 юли Дени Редоне, главен служител по прилагане на търговските правила в Европейската комисия, отправи ясно предупреждение към Комисията по търговия в Европейския парламент. Той отбеляза, че неуморният стремеж на Китай към „промишлена доминация“ бързо създава ситуация, в която „зависимостите могат да се превърнат в оръжие“.

За еврократите, които десетилетия наред се кланяха на глобалните пазари почти метафизично, това осъзнаване идва с шока от първия сблъсък с последиците от една груба грешка. Пред нас се разкрива стратегическа уязвимост, която си причинихме съвсем сами.

В продължение на 30 години европейският проект се градеше върху удобната, прогресивна илюзия, че търговията е перфектното средство за постигане на световен мир. Преобладаващата мъдрост в Брюксел гласеше, че икономическата взаимозависимост по естествен път ще опитоми авторитарните режими и ще превърне стратегическите съперници в коректни партньори. В съзнанието никъде не излиза името на единствения студиен албум на Sex Pistols – „Never Mind the Bollocks“ (или с две думи: пълни глупости).

Прилагайки тази идиотска теория на практика, Европа с радост изнесе индустриалната си база към Далечния изток. Тя търгуваше своята самостоятелност срещу евтини стоки – от чайници и смартфони до болтове и електрически автомобили. Поредица от договорености и търговски споразумения бяха подписани с наивното убеждение, че Европа може да оцелее като някакво водещо постиндустриално общество – регион на експертизата, дизайна, концепциите, иновациите, регулациите и услугите, докато мръсната, тежка работа по физическото производство бе прехвърлена на Пекин.

Днес тази теория се сблъска с бруталната реалност, оказвайки се глупост от исторически мащаб.

Горчивата реалност на цифрите

Делът на Китай в световното производство в момента е 37% (срещу едва 13% дял в global потреблението), според данните, цитирани от Редоне пред евродепутатите. Очаква се обаче този дял да скочи до 45% до 2030 г., сочат прогнозите на Организацията на обединените нации за промишлено развитие (UNIDO).

Зад това стои ясен парадокс: докато европейските фабрики биват затваряни заради регулаторни тежести и високите разходи около енергийния преход, субсидираните от китайската държава индустрии зариват пазара със стока. Европейските лидери най-накрая започват да се събуждат за плашещата реалност – те вече не разполагат с индустриалния капацитет да произвеждат базови компоненти за собствената си икономика и отбрана.

Твърде малко и твърде късно

Отговорът на Комисията е толкова предвидим, колкото и недостатъчен. Брюксел обещава нови инструменти за търговска защита, корекции на митата и нов „специализиран“ механизъм за диверсификация.

Редоне открито призна, че „само с диалог няма да стане“ и че намаляването на тези зависимости ще изисква директна държавна намеса в икономиката. Всички тези приказки и бюрократични инициативи обаче идват твърде малко и твърде късно. Духът вече е изпуснат от бутилката.

Регулаторната рамка на Европа направи производството толкова скъпо и юридически сложно, че всеки опит за връщане на индустрията обратно на континента в реален мащаб е напълно безсмислен.

Още по-дълбока е философията, която дели двете страни. Европейският съюз работи с наивното схващане, че търговията е нещо отделно от политиката. В същото време Пекин третира контрола върху пазарите, веригите за доставки и технологичната зависимост като съвсем явни инструменти за засилване на влиянието си.

Така, докато Китай прилага реалполитика по учебник и използва икономическата си доминация за проекция на сила, ЕС продължава да играе по някакъв наръчник за свободния пазар, който никой друг вече не чете. За съжаление, листовете хартия и любезните изявления не вършат никаква работа, когато противникът ти контролира фабриките, редките земни елементи и веригите за доставки за ежедневния живот.

А това означава едно: докато европейските лидери не разберат, че истинският суверенитет изисква реален индустриален капацитет, ние ще останем изцяло на милостта на същите тези зависимости, за които те днес така отчаяно ни предупреждават.

Автор: Константинос Богданос

Източник: „Brussels Signal“