Властта променя хората или просто разкрива кои са те? Ето как психологията обяснява възхода на силните лидери.

Защо някои президенти превръщат демокрациите в авторитарни режими? Какво се случва с психиката на човек, когато около него останат само хора, които казват „да“? И защо в моменти на криза обществата започват да търсят спасител? Какво кара един човек да се стреми към власт и, веднъж получил я, да не иска да я пусне? Това е един от въпросите, на които се опитва да отговори изследователят, с когото разговаряхме. Работата му е на границата между политическата наука и политическата психология. Той изследва политическите лидери, начина, по който стигат до властта, техните биографични и психологически характеристики и влиянието им върху управлението. Изследванията му включват стотици президенти, а базата данни, върху която работи, съдържа психометрична и биографична информация за лидерите. Според него голяма част от традиционните изследвания на демокрацията се концентрират върху институциите и структурните фактори, но често пропускат един ключов елемент - самият човек, който държи властта.

Разговор с Игнасио Арая политолог, който изследва личността на лидерите и връзката ѝ с начина, по който управляват.
Той е чилийски политолог, професор, завършил журналистика, с докторска степен по политология от Университета в Питсбърг. Преди академичната си кариера е работил във водещи чилийски и испански издания. Изследванията му са насочени към личността и психологията на политическите лидери, президентската власт, демократичната ерозия и концентрацията на власт. Основната му теза е, че личностните характеристики на държавния лидер могат да бъдат толкова важни за управлението, колкото и политическите институции.

Какъв трябва да бъде добрият лидер?
Когато говори за личностните характеристики на политиците, изследователят използва популярния модел „Голямата петорка“. Сред най-важните характеристики на успешните президенти той откроява две основни и те са емоционалната стабилност и осъзнатост. Лидерът с ниска степен на невротизъм по-лесно запазва спокойствие под натиск, справя се със стреса и избягва импулсивните реакции. А това е особено важно за политиците, защото управлението почти неизбежно означава кризи, конфликти, несигурност и решения с огромни последствия.
„Способността да запазиш спокойствие е от ключово значение за вземането на правилни решения“, споделя Арая в интервюто си пред Мартин Карбовски.
Втората характеристика е съзнателността - дисциплина, отговорност, организираност и способност да се предвиждат дългосрочните последствия от решенията. Но има и нещо друго и това е доминиращият характер. Именно тази черта се оказва особено интересна, когато става дума за лидери, които започват да подкопават демократичните ограничения.
Кога лидерът започва да се превръща в едноличен властник?
Игнасио Арая подчертава, че няма една-единствена личностна характеристика, която автоматично да превръща човека в диктатор. Но определени комбинации се срещат по-често при лидерите, които подкопават демократичните институции. В изследването му автократите са описани като по-млади, с по-малко политически опит, по-склонни към риск и с по-силно изразена доминантност. Това обаче не означава, че всеки млад или доминиращ лидер е опасен.
„Не можем да твърдим, че човек с доминиращ характер винаги е лош. Понякога авторитетен лидер може да взема правилни решения“, казва той. Ключовата дума е контекст. Защото именно контекстът, според него, често дава възможност на определен тип лидери да разгърнат политическото си влияние.

ВЛАДИМИР ПУТИН
Разговорът неизбежно стига до Владимир Путин. Арая определя руския президент като пример за лидер, при когото властта е била постепенно персонализирана. Според него Путин е дошъл на власт в момент, когато Русия е била на прага на демократично развитие, но впоследствие страната е станала все по-авторитарна.
„Той принадлежи към типа авторитарни лидери, които са превърнали властта в своя лична собственост“, допълва политологът. По думите му това се случва чрез завземане на властта от институциите и концентриране на вземането на решения в ръцете на един човек. Той посочва и промяната на елитите около Путин като механизъм за запазване на властта - начин лидерът да намали риска от вътрешен преврат.

ВОЛОДОМИР ЗЕЛЕНСКИ
Преди руската инвазия украинският президент не е бил особено популярен и е бил подложен на сериозна критика. Според събеседника ни той е бил изправен пред редица предизвикателства, които са можели да сложат край на политическата му кариера. Но войната променя всичко.
„Руската инвазия му предостави възможност и той се възползва от нея, за да получи централна роля в украинската история“, казва изследователят. Той прави интересна връзка с падането на Кабул и поведението на афганистанското ръководство непосредствено преди руската инвазия в Украйна. Според него двата случая показват колко важна е личната реакция на лидера в критичен момент.
„Не знаем как ще завърши, но това е пример за това как контекстът даде възможност на един лидер да блесне.“ Без войната, смята той, Зеленски вероятно щеше да бъде запомнен като посредствен политически лидер. Но решението му да остане и да се бори е променило начина, по който историята ще оценява управлението му.

СИ ДЗИНПИН
Другият лидер, който представлява интерес за изследователя, е китайският президент Си Дзинпин. Китайската система е различна от класическите авторитарни режими, защото лидерите на Комунистическата партия обикновено преминават през дълъг политически път и сериозна вътрешна селекция. Но според него Си Дзинпин е интересен именно заради персонализирането на властта. Той премахва ограниченията за броя на президентските мандати и концентрира огромно влияние върху Комунистическата партия. Подобно на Путин, Си отстранява от партийния елит фигури, които могат да му се противопоставят. Резултатът е система, в която е трудно да се предвиди кога лидерът ще спре да управлява.

„Силният“ и „слабият“ лидер
Но какво всъщност означава един политик да бъде силен? Според госта ни, това не трябва да се измерва единствено с личността. В демократична система силата на лидера зависи и от институционалната му позиция. От правомощията, които му дава конституцията, от подкрепата на обществото и от отношенията му с парламента. Ако един лидер има мнозинство зад себе си, той може да прокарва закони. Ако е лидер на малцинството, възможностите му са много по-ограничени. Популярността също е от значение. В диктатурите обаче механизмът е различен. Там подкрепата на обществото не е достатъчна. Много по-важни са икономическите елити и армията. „Ако разполагаш с тези две опори, можеш да бъдеш силен диктатор“, обяснява той.

Какво се случва, когато всички около лидера му казват „да“?
Една от най-интересните теми в разговора е ролята на близкия кръг на политическия лидер. Какво се случва, когато около един човек останат само хора, които го подкрепят, не го критикуват и не му казват, че греши? Отговорът е тревожен. Според изследователя лидерите до голяма степен сами избират хората, с които се обграждат. Ако около тях има само хора, които казват „да“, те постепенно губят различните гледни точки и критичната обратна връзка. Това може да има катастрофални последствия. Той дава пример с Доналд Тръмп. Според него през първия му мандат около президента е имало хора, които са могли да му се противопоставят и да го предупреждават, когато смятат, че дадено решение е лошо. Впоследствие Тръмп е избира да се обгради с хора, които са по-склонни да изпълняват решенията му без съпротива. Същият модел той вижда и при Путин - подбор на хора, които са готови да изпълняват решенията на лидера.

Силата променя хората
Един от най-силните въпроси в разговора е дали властта променя човека или просто показва кой е той всъщност. Арая разказва за интервюта с 26 бивши президенти на Латинска Америка. Един от тях му казва: „Силата променя хората.“ Той обаче признава, че науката все още няма окончателен отговор. Възможно е властта да променя хората. Възможно е и просто да разкрива черти, които вече са били там. Вероятно се случват и двете. В разговора се появява и понятието „синдром на хубрис“ -  описван като състояние, при което човек на власт развива прекомерна увереност в собствените си способности, губи връзка с реалността и започва да идентифицира собственото си „аз“ с държавата или организацията, която ръководи. Но според събеседника ни не самата власт автоматично причинява това. По-скоро тя създава условия определен тип хора да стигнат по-лесно до подобно състояние.

Защо демокрациите избират антидемократични лидери?
Тук разговорът стига до големия въпрос: възможно ли е демократично общество само да избере човек, който впоследствие да унищожи демокрацията? Отговорът е - да. И точно това е един от парадоксите на съвременната политика. През погледа на събеседника ни, ерозията на демокрацията не може да бъде обяснена само с една причина. Има три големи групи фактори – лидери, структура и институции. Структурните фактори включват неравенството, инфлацията, имиграцията и други условия, които влияят върху избора на гражданите.Институциите са правилата, които регулират политическия процес. А третият елемент е самият лидер. И това е неговата личност, неговите решения и способността му да използва вече съществуващата система. Когато обществото е в криза, хората започват да търсят различен тип управление. И точно тогава се отваря врата за популистки и авторитарни лидери.

Лидерът, който променя правилата на играта. 
Проблемът, според изследователя, не е само в това кой печели изборите. Проблемът идва след това. Лидерът може да бъде избран демократично, но след като влезе във властта, да започне да променя самите правила, така че следващият избор вече да не бъде истинска конкуренция. Той използва футболна аналогия - все едно някой влиза в мача, а след това променя правилата, за да не може никой да го победи. Сред инструментите са натиск върху опозицията, използване на институциите срещу политическите противници, промяна на изборните райони и други механизми за запазване на властта. В този контекст Игнасио Арая посочва примери като Реджеп Ердоган в Турция, Даниел Ортега в Никарагуа и Наиб Букеле в Ел Салвадор.

Защо хората започват да търсят „спасител“?
Това вероятно е най-важният въпрос за настоящия политически момент. Когато демократичните правителства изглеждат неспособни да решат проблемите на хората, когато има икономическа несигурност, инфлация, престъпност или усещане за липса на представителство, обществото започва да търси човек, който обещава бързи и радикални решения. Гостът ни разказва за свой опит като наблюдател на избори в Египет: Тогава местен екскурзовод му казал: „Имаме нужда от фараон.“ Самият той не е съгласен с тази идея, но разбира чувството зад нея - усещането, че страната има нужда от огромна промяна, а за нея е необходим силен лидер. Точно това чувство може да се превърне в опасност за демокрацията. Защото, когато хората са разочаровани от системата, те могат да започнат да приемат ограниченията върху демократичните правила като приемлива цена за ред, сигурност и ефективност.

„Най-опасните лидери са талантливите“, казва още нашият събеседник. 
Кой тогава е най-интересният лидер за изследване? Отговорът е неочакван. Не непременно най-влиятелният. Не непременно най-популярният. И дори не непременно най-скандалният. Най-интересни са най-опасните. За изследователя това са лидерите, които успяват постепенно да превърнат демократичните държави в авторитарни режими. Той посочва Ердоган, Ортега и Букеле като примери за лидери, които са успели да направят именно това. И тук идва най-тревожната част от анализа.
Опасността не идва само от това, че тези лидери са антидемократични. Идва от факта, че са талантливи.
Те знаят как да използват системата. Знаят как да печелят подкрепа. Знаят как постепенно да променят правилата, докато обществото не осъзнае, че границата вече е премината.

В разговора неизбежно се появява и България.
Темата е усещането, че демократичните лидери са „слаби“, докато авторитарните изглеждат силни, решителни и способни да налагат ред. Изследователят не се ангажира с конкретна оценка на българската политическа психология, но посочва, че подобно усещане не е уникално. Когато хората възприемат правителствата като неефективни и смятат, че няма значение кой е на власт, защото нищо не се променя, стойността на демокрацията започва да ерозира. Това не означава непременно, че хората внезапно са станали антидемократични. Понякога просто са разочаровани от резултатите. А когато демокрацията не успява да реши проблемите, които хората смятат за най-важни, например икономиката и сигурността - изкушението да се появи „спасител“ става по-голямо.

А как се отърваваме от лошия лидер?
Последният въпрос в разговора е може би най-простият, но и един от най-важните.
Кой е по-опасен - „спасителят“ или ексцентричният диктатор? Отговорът отново се връща към разликата между демокрация и диктатура. В една функционираща демокрация лошият лидер може да бъде сменен. В парламентарна система това може да стане чрез вот на недоверие. В президентска - чрез процедура по импийчмънт или просто чрез изтичането на мандата и провеждането на нови избори. Това е един от най-големите механизми за защита на демократичната система: властта не е вечна. Но ако лидерът успее да промени правилата така, че да не може да бъде сменен, ситуацията вече е различна. Тогава въпросът не е кой ще спечели следващите избори. Въпросът е дали изобщо ще остане възможно да има истински избори. И може би именно там се намира границата между силния лидер и опасния лидер. Силният лидер може да използва властта си, за да управлява. Опасният лидер използва властта си, за да промени самата система, така че властта да остане негова.

Цялото интервю с Игнасио Арана Арая може да гледате ТУК