Циганите, циганите - ах, ангели са те! Циганското - това е една щастлива, винаги малко детска философия със сериозността на ветреца, съпротивлението на водата, тежестта на прахта. Безбрежна небрежност и лекота, в които миризмата на мастика краси човека, а сплъстената му коса и вечно немитите ръце са простичка свобода, заради която си струва да си жив - точно така, както не си струва да умреш заради световната хигиена. Има такива хора - те миришат на нощ и на огън, държат беладона по скъсаните си джобове, натискат се по удължените черни дробове и пушат цигари, по-вредни от ауспуха на „Икарус“. Те никога не са късогледи, никога не отказват да почиват и никога няма да узнаят какво е файв ъ-клок тий. Защото часовникът ти за тях не е нещо, което се носи, а нещо, което се краде.
А те имат своите файв-ъ-клоци, имат ги! Просто техните файв-ъ-клоци обикновено са в десет сутринта. Или в дванадесет. Или в три и нещо следобед, или пък по някое друго време - дори понякога точно в пет часа. Но никои не знае кога е пет часът. Защото са като онзи часовник, който отдавна е спрял, но поне два пъти в денонощието показва най-верния час. А единствената разлика при тези невъобразими и ненадминати по преживяване файв-ъ-клоци е питието - няма нищо по-задължително това да не е чай, никога чай! Циганите са обратното на англичаните. Те просто смятат, че трябва да се пие, много да се пие - но кой е казал, че требва да е у пет часъ и що чай, ако обичаш, господине, не, благодаръ ногу!
Циганите са единствените истински и честни антиглобалисти на планетата. След петстотин години, когато целият свят ще говори английски, те ще вдигат безпомощно рамене и ще бъдат щастливи, защото и английският ще вдига безпомощно рамене. Те са и последните, които ще научат, че планетата е кръгла и се върти - когато им го казваш, те се усмихват, запалват си цигара, хвърлят клечката и ти казват, че това няма особено значение, щом повечето неща на тази кръгла планета могат да бъдат запалени с кибрит. Те са и първите, които ще избягат като плъхове, когато скапаната Земя почне да спира да се върти - ще побегнат с дървени космически кораби с крепежни елементи от консервни кутии, с рулове от детски велосипеди и двигатели, работещи с мента и мастика.
Циганите са своеобразните деца на обществото. То се опитва да ги научи да си бършат черните задничета, а те рисуват с лайната си кон на стената в обществената ви баня и се опитват да го яхнат. То, Обществото, се опитва да ги научи да четат, а те като деца му бъркат в очите и доказват, че ако нямаш очи, няма смисъл да се чете, а ако имаш - смисълът да се чете е още по-малък, защото то всичко си се вижда. Обществото иска да ги направи щастливи, да ги подстриже, да ги полира, да им пусне топла вода, а те отвръщат като деца, че ако са гладни, това не означава, че са нещастни; че ако са с циганската си коса на кече, то е, защото жените им ги харесват така; че ако са сплескани с лустро, няма да могат да плуват по реката на живота; и че ако водата в реката на живота е топла, тя няма да става за пиене. Няма да става за пиене, тва е.
Те са мръсната вода, когато се изкъпеш - някой трябва да носи мръсното вместо вас. Но пък те са и липсата на задължението да се къпеш всеки шибан ден поне по два пъти. Това сме ние и те - две раси като две различни страни на рекламен билборд в най-пренаселената част на града; от лицевата страна красива бяла жена мърка, че начинът да бъдеш чист и да миришеш добре е да си завираш час по час парчета памучна вата, вързана с конец от едната страна. От другата страна на билборда обаче хартията е скъсана и някой с въглен е написал „Локо Пд", а друг е добавил с пирон „на майка ви у путката“. Два свята и, ако питате мен, нито един излишен.
Без циганите ние, бледоликите, скоро ще започнем да използваме и специален лосион за уши.
Циганите, циганите - ах, отвратителни копелета! Няма пo-крадливи капути, няма орисия, по-гнусна от тяхното съществование! Мръсни мангасари, чиято кал под ноктите никога нe си отива. Тя е там още когато хващат майките си за циците, за да сучат; после - пласт по пласт кал под ноктите, чак до последния пласт, до калта, в която ги заравят в разкаляното време на края на живота им. Тяхното бельо никой не би искал да развее, а мързелът им трябва да бъде убит със същата кирка, която един циганин ще счупи, за да не работи днес. Те живеят на гърба на всички останали, те никога нищо няма да работят и всичко, което имат, е нечие, но не тяхно. Циганите на сапун! Сапун, който трябва да послужи да изкъпем потните си тела, за да не се превърнем в цигани.
Защото те са мизерията в чистия й вид - онова състояние, в което не искаш да се махнеш от мизерията. Те са идиотското начало у човека, който просто вегетира, живее, за да намери нещо за ядене и най-вече за пиене, а помежду тези си желания просто цапа света и живота. Циганите миришат лошо, адски лошо - и това не е свобода, това е просто миризма. Те никога не носят часовник, никога не можеш да разчиташ на тях, те няма да дойдат навреме дори за собственото си погребение, защото са си ебали майката. Ебали са си я буквално - на тринайсет-четиринайсет годишна възраст.
Те, циганите, са тъпи, мръсни, плодят се като животни, живеят като животни, а искат да бъдат признати за хора. Човек е онова нещо, което сутрин става и си обръсва кръвясалата мутра не защото така е по-полезен, а просто защото днес иска да има поне едно хубаво нещо в живота си - да не е брадясал. Циганите не искат хубави неща - те искат просто да те убият и оберат, защото си облечен твърде добре. Те не работят! Те висят като маймуните на дървото на живота и се хранят с птичите говна по листата му. Трябва да бъдат бити през ръцете, когато посягат към плодовете на дървото на живота - защото тези плодове не са техни. Дървото на живота отдавна е купено от някого и той е почнал да се грижи за него. Когато се грижиш за едно дърво, трябва да пръскаш паразитите. Не просто син камък - когато става дума за цигани, всяка метафора е вредна. За тях трябват бойни отровни вещества. Има зарин, има иприт, люизит, зоман, табун. „Табун“ е бойно отровно вещество, чието название е и другата дума за „табор“ - явно когато някой е изобретявал табуна, си е мислил за голяма група цигани.
Циганите не могат да пишат. Могат само едно - да се ебат като животни. Те трябва да се стерилизират; всяко цигане преди половото съзряване да е задължено да си направи всички ваксинации, като между другото му се сложи и „онази инжекция“, за да няма повече цигани. Защото са вредни. Защото може и без тях. Защото са изковали пироните, с които е бил прикован Иисус. Защото са прокълнат от Бог и защото са несъвършен човешки вид. Това е - смърт за циганите. Ебете си майката с вашта циганска романтика - просто спрете на един обикновен път, когато ви махне някоя циганка. Слезте и я разгледайте. Вижте я отблизо, усетете дъха й, целунете я в устата и ако можете, ако успеете да стигнете дотам - разгледайте я между краката, разлепете й срамните устни, остържете ги и вижте как изглежда отвътре. Няма достатъчно силна българска дума за това, има английска. Думата repugnant. Extremely, mind-numbingly, utterly repugnant.
Срещали ли сте цигани? Срещали сте и винаги сте се разминавали с тях. Всеки е срещал и всеки се е разминавал. Един-единствен път в живота можете да си позволите да останете при тях. Една нощ или една нощ и един ден. Може да ви се прииска да останете повече, а може да ви се прииска просто да отидете да се изкъпете някъде, където има ароматизирани свещи, етерични масла за джакузи и мек натурален сюнгер от скин-френдли материя, попиващ мъртвите кожни клетки.
Много пъти, когато пътуваш из циганската си родина, виждаш чергари. Хора с коне и каруци, покрити със слънчасали парцали, хора с мустаци, жени със златни зъби и забрадки, вързани отзад, и обеци - пак от злато. За да можеш да мразиш някого, трябва да го познаваш добре. При циганите това нещо се е объркало - никой не ги е разгледал отблизо, но по-благовонните хора наистина ги мразят силно. Ако наистина се вгледате в тях отблизо, ще се стреснете от първата дума, която ще ви дойде на ум - думата е „неподражаемо“. У нас често езикът на циганите, техният ужасяващ български е бил обект на подражание и присмех. Но никой не може да говори като циганите. Никой не е успял да ги имитира докрай. Те имат леко завалване на повечето съгласни и леко удължаване на гласните. Това, заедно е промяната на ударенията и директно сбърканите думи, ги прави смешни и чаровни. Наистина са очарователни. Само не ме карайте да бъда като тях.
Съвсем случайно попаднах в цигански табун близо до едно ихтиманско село. Циганите по-късно се оказаха от сливенското село Градец - там, където българите са пропищели от тях. Градец е и селото с най-голям прираст - казват неофициално, че това е циганската република. Там затихващият и вечно тормозен етнос са нещастните българи, които просто не са се сетили да правят повече деца. Табунът беше дошъл с „фаргоните“ си, с каруците и с цялата покъщнина, която един човек е способен да качи на гръб. Бяха дошли с всичко, което имат, за да секат дърва в планината. Едно от нещата, които имаха в излишък, бяха децата. А децата им не можеш да наречеш грозни - като повечето малки деца те са сладки, защото са малки, и силни, защото са беззащитни и невинни.
Леко пил, уморен от жегата и селянията, всеки пътуващ човек може да мине по тясното шосе покрай техния стан, те да му махнат с ръка и той да продължи по пътя си. Един ден обаче трябва да си позволиш да останеш. Няма да е лесно - първоначално и двете страни като две извънземни раси чупят леда помежду си и се опитват да намерят обща дейност или поне тема, която да ги сближи. Хубаво е да познавате планетата си - онова, което сближава бели и черни, цветни и безцветни, е алкохолът. Ако кацнат извънземни на Земята и не носят алкохол - гответе се за война. Но ние, аз и циганите, все пак донякъде се познавахме. Питам ги „кво праите?“, те викат „нищо, дубре сми“... С тъпотата на белия мисионер се опитвам да разбера наистина какво правят. Първите изречения между хората винаги са изкуствени - питам ги „работите ли, работите ли?“, те - „аа, не, ни работими, дубре сми, неска ни работими...“, казват ми те и добавят: „щом ни работими, как няма да сми дубре...“
Нямаше смисъл от такова говорене. Истинските изречения трябва да се намерят веднага. Затова казах: „сега ше отидеме с тебе и тебе до кръчмата на селото. Шси купиме пиене и цигари. Ше се върнеме тука и ше пиеме. От вас мезето, от мене ракията - добре ли е така?“. „Става! Няма проблеми. Как каиш - дубре... Ма и мастика можи ли?!“
Сигурно се питаха защо ми е на мене да им предлагам пиене и цигари, но не се питаха много дълго. Качих трима от тях - мръсни, като банда рецидивисти, със засукани мустаци, кечета тип „Трифон Иванов към 1991“, потници с номера, анцузи и подпетени обувки. Всяка друга нация на планетата на предложението за пиене ще ти отговори, че сега е заета, че ще си ляга рано тая вечер и прочие женски номера. Не и циганите - отидохме до селото, купихме две водки, една ракия, една мастика и каса бира. Жените пиели бира. После видях, че и децата пият бира, накрая снимах как и пеленачетата пият бира. Наистина пият - и то от сутринта, мамка му. На поляната се върнахме, след като единият Трифон Иванов ме помоли да покара малко колата. Като порцелан я караше колата ми това момче - отговорно и с желание да харесаме карането му. По едно време за минути ги оставих сами тримата в колата, със запален двигател и ключовете на таблото. После им казах, че са можели да духнат барабар с колата. Те ми отвърнаха: абе, къде ша идим бе, тука сми, няма къде да одим... И тва го казват трима чергари!
От кръчмата прибрах момичето, с което (забравих да ви кажа) бях дошъл - и тя черна, слаба, досущ мангалка. Намести се между мустаците им отзад и веднага си допаднаха - черното луксозно момиче и кафявите ми нови братя. Направо се харесаха като за сватба.
Чувек кат й сам - мож да са окажи влък. Ама кат й с жина, ни мож да а влък, чувек ша да й.
На поляната се свечеряваше - когато спряхме, се получи онова прииждане на хора, което силно притеснява всеки бял човек в циганската махала. Повечето бяха жени и деца. Кой е шефът, питам аз, хуз ин чардж - але го, викат, оня дъртия, дет мълчи. През цялото време, докато бях при циганите, бай Кольо говореше само, ако нещо го питаха лично - през останалото време пиеше бира, пушеше мълчаливо и от време на време поеше най-малкото цигане (Веска - на годинка и половина) с бира. Бай Кольо имаше жена - баа Доне, всичкити тука от нея сми са взели, казаха циганите. Общо бяха около 25-30 човека - баа Доне на всички им беше баба. Тя седеше мълчаливо, пиеше бира и цяла нощ туткаше циганетата едно по едно.
Баа Доне ни й коринът... Ама не кат вас коринът да й мушнат в зимйътъ, ний си носим корина сякади сас нас си... Без корин ни можи, каж, бао Донье...
Баа Доне клати глава, плесва цигането по ръцете си - най- тънкия филиз на корена, и вика: Сус мангяс бе възгеч, така си е...
Иначе най-словоохотливи се оказаха тримата цигани от по-горе: Стефчо, Христо и Трифон. (Трифон Иванов наистина се оказа, че се казва Трифон, представяте ли си?) Оказахме се и набори, но те изглеждаха далеч по-стари от белия човек. Жените и децата - бавно и без притеснение, без типичната българска шашканица, когато ти дойдат гости, - запалиха огън на поляната. Живееха абсолютно хаотично - фургоните бяха пръснати от двете страни на пътя, но каквото и да е имало в тях, беше изнесено навън, защото през лятото в тях просто не може да се диша. Вместо това си бяха сковали колиби от пресни, тьнки борови стъбла и ги бяха покрили с парцали, ламарини, стари одеяла, дори домъкнати отнякъде врати с дръжки. Носеха си две неща, които уж са тежки за носене от чергари - стари железни легла с рисувани табли и печка с кюнец. Печката просто беше сложена на поляната и гореше редом с огъня. На нея къкреше огромна тенджера зелен фасул с два пръста червена мазнина отгоре, а огънят явно се палеше за светлина, уют и ритуал.
Огънта й на Господа сиганската прошка, тъй разпраат. Гат Господ давал на сиганте, той ги пръснал кат дъжд по зимйътъ... Ама им дал голям огън - да са виждат отдальечи...
Верно ли е, че който не е фащал циганка, не може да пали хубав огън, питам ги. Ни сме чували туй, ама вярно и... Ако ни фащаш сиганка, какъв огън ша ти фане на теби...
Вътре в скърцащата фурна на печката жените печаха маро - питки, тьнки като тин'ен'криспи тестото в „Пица Хът“. Много препечени, малко глетави и чудни на вкус бяха, с една такава подправка от див чесън, сол и още нещо. Човек можеше не само да се наяде с тоя хляб и с тази подправка - можеше и да се надруса.
Вечерта почваше - жените изнесоха маса, около която седнахме само мъжете, баа Доне и гостенката от София, която те приеха веднага като своя не само заради непривично тьмната кожа. Насядахме уж безразборно - на кревати, столове и парче автомобилна седалка. Циганите отваряха бирата с пукот, а капачките летяха нависоко. Първата бутилка водка, на която се опитах да обърна внимание, изчезна просто за няколко минути - направо ми се стори, че някой ни я открадна. Не бе, изпийми я бе, показаха ми шишето циганите, але го шишето, изпито й, казвам ти.,.
Стефчо, Христо и Трифон бяха велики - и тримата не можеха да четат, а само малко да смятат, „колкот да нтъ лъжат, нали, на магазинта...“ Нито една от жените не можеше да пише - можели само да се подписват. Като ги питаш защо, те ти отговарят леко срамежливо - „ни ний убаво да сми на ушилищито, ни си го търсим много ушилищито...“, все едно ставаше дума да си търсиш боя.
Ний сми християнски сигани, щот има и муслумански. Жинити ни одат с дънки, по градско, няма проблем... На ушилищи ни давами дицата, щот ушилищито през зимъта ного студ... Тука стоят - на фаргона става ушилищито, печката да бамти, жината да й наблизо, дицата на топлу - тъй, да са обичами...
Към атмосферата от огъня, миенето и откритата нощ Трифон добави още един, твърде важен елемент - просто отвори капака на волвото ми, намери акумулатора в тъмното, закачи му едни жици и домъкна отнякъде огромна тонколона, върху която със старо тиксо беше прикачен автокасетофон от края на 80-те. Само за секунди имахме това, което обичат циганите и не само те - огън и музика. Вече ми се струваше, че не бях с цигани, а с най-обикновени хипари. Но още нищо не бях видял, а най-вече не бях чул музиката. Не, не беше циганска - беше ужасно циганска. Стари мърляви касети, забравени в багажник на отдавна умряла кола. Циганска, ама и хубава. Точно музика, от която - ако си сам и много пиян - ще ти стане много добре. Но ако я пусне съседът ти — ще го осъдиш на смърт. На поляната нямаше ни ток, ни вода, но ние вече имахме храна, пиене и музика. О, и жени: яла тука, жината, да каиш зрасти на чувека - тва а жината, Лилту! Много а добра жината, по-добра от нея няма, тва е, казва Стефчо и маха с длан из въздуха. Циганите, забелязах, не сочеха човека с пръст, а с цяла отворена длан и слепени пръсти - все едно представяха на коктейл свой далечен познат, за чието име не се сещат в момента.
Циганите рядко се развеждат, разсъждавам аз. Как ги задържате жените при себе си, с какво ги убеждавате да си живеят с вас - с бой ли, що ли?
Аа, бой няма, мойта само идин път й сам бил ядосан, леко сам а ударил, бех й счупил идин зъб. Жината ний знайм как да държим - по десит лева на ден й добре - ни може иначи...
Лилито беше страшно красива циганка, с шарени дрехи и златен зъб горе, ляво. Мъжът й Стефчо и той имаше златен зъб, обаче горе, дясно. Децата на Лилито и Стефчо бяха момчета с дълги коси и обеца - не говореха български, защото не го знаели добре. Всички деца ни обикаляха и се вторачваха в нас, пришълците, както човек се вторачва в огромна купа тор — когато усети, че в нея има живот и нещо мърда.
Сиганите трябва да имами златни зъби. Мъжете трябва да имат златин зъб от дясно, а жините - да им й от .ляво... Ти що си накачил обецата от ляво - щот ни си са сбъркал... И при нас й тъй, ама със зъбите - кат си праими златин зъб, мъжети го праят от верната страна, жините - от другата... Иначе шти са смеят ората...
Всички, макар голяма част от тях - тийнейджъри, бяха женени с деца - имаше само едно момиче на 12 години, което не говореше с никого и гледаше тъжно, явно защото още не беше женено. Питахме ги дали може българин да вземе циганка и обратното, Няма проблем, какво - ний сми тука свобода, нищо няма - какво кат е българин, да ней лош чувек да ней... И ний кат можим, ний сиганте също взимами българки...
И рускини взимами, и украинки, всякакви... Обичами са -взимами са!
Има ли по вашта махала, така, мъж да води мъж?
Не! Такива има на гарата на Софеа - тва у нас не вирей, щот го гоним,,.
А жени да сте чували - циганки да водат циганки?
Как да водат - като мъж и жина да са водат? Няма таквоз нещо, тва да не й нурмално, нали ша а бий баща й, после кат умре баща й - мъжът й ша а бий...
Опиянихме се. Накарах ги да пеят на цигански - в началото се опъваха, после най-младото женено момче се отпусна, скочи, взе тенекията от сирене, на която седеше, започна да трака с пръсти по нея и работата стана - циганска песен на живо, бабу ле!
Куриту ша дой са, да видиш кво става!
Кой?!?
Куриту, Куриту, без Куриту няма да й весело.,, Ади бе, дайти да дойди Куриту!
Ама Куриту кой е, човек ли е, къде е бил досега, по гората ли се е крил?
Але го, идва куриту, ама куриту не й чувек бе.„ Куриту а да къпим сигантата,..
Щях да припадна от смях - те говореха за „куриту“ като за жив човек, без да членуват думата, все едно някакъв пра-дух, пазител на табуна. Едната булка довлече по тревата обикновено селско поцинковано корито, седна, примъкна се, почти се покри с него, обгърна го с ръце, започна да барабани и огласи цялата поляна. Наистина, без куриту висилбъта нямаше да е същата... Як, истински цигански звук, изкаран с подръчни средства.
Куриту има душа, да знайш... Нищата до нас дет са - и те душа имат... И жината има душа и всичко има душа - само трябва да им я вадиш душата...
Вадеха му душата на бог Куриту и щракаха с пръсти като щекери - адски силен звук, произведен от сухата кожа на дланите и яките сухожилия на пръстите. В таза на циганите по принцип липсват няколко шарнирни болта, защото задниците и на мъже, и на жени се тресяха така, сякаш ей сега ще се откачат, Щракнат, врътнат шарнира, щрак, шарнир, щрак-щрак шарнир, щрака-щрак, още шарнир, давай на шарнира, щрак- щрак... Сакън, ще го кажа - има някакво вглъбение в кючека, непознато за белия човек. Когато бяла жена играе кючек и хвърля гюбеци, си личи, че подражава лошо. Когато обаче мъж циганин почне да пристъпя с високо вдигнати колена (и това го има, има стъпки и приклякания), когато си мърда раменете едно по едно, сякаш усмирява неудобно центрирана топка - това вече е кючек, копеле. Парлама кючек, което ще рече - истински. Доколкото вече знам сигански, „парлама“ означава „да крещиш от душа“.
Ний саму такваз музка имами - сиганска музика, шот сми сиган... Музката на сиганте им трябва, шот да са убави ора,..
Ама не сте „убави ора“, щот крадете много...
Кардеми, някои ногу кардат - ма лоши ора ни сме... По музката ша знайш... Хорта ша познайш по музката, не по карденето...
Напивали ли сте се с цигани? Знам, вие си се напивате като цигани, но с цигани не сте го правили. Напихме се всички - от малки до големи. Играхме племенния танц около огъня - с жени, качени на раменете ни. Танц на побратимяване. Наздраве на цигански си е „наздраве“. Българин е „дас“. Кае джас, дасо? Къде си тръгнал, българин ли си, мангасар ли си. „Мангасар“ значи хубав човек, цигански човек. Превеждаха ми циганската песен на Брегович „Едерлези“. Така ми я преведоха:
Бабо, бабо, Гиргьовден а, весило ша бъди, ша стани весило, бабо, бабо... Някъв празник пей, чи ша има, тва пей на кастофона, друго ни иска да кажи...
На компактдиска викаха „компас“. Питаха Кипър и Израел едно и също ли е. Питаха зная ли някъде да отидат да работят в чужбина за „голяма пара“ — за 1000 марки на месец. Между другото като дървосекачи изкарвали по 500. Обаче работят всички - мъжете секат, жените мъкнат до просеката, децата товарят катърите, катърите извлачват дървата. Поиха ни с отвара „от кантрион“, за да „изтерзнейм“. Чашите им бяха чисти. Кантарионът беше сварен, без да е сушен. Ядохме за мезе гъби - сини и страшно горчиви. След първото парче гъба спрях да ям, но те не се обидиха - казаха, че с оцет нямало да посинеят и щели да бъдат по-вкусни. Кви са тия гъби, викам. Маслена гъба, полезна много... А така! И що е синя? Тя такава са яде, ако не й синя - не й убава гъба, Нищо ми нямаше на сутринта, но стигнах до извода, че щом тая гъба не е вкусна, а всички я ядяха - значи сигурно е цигански халюциноген някакъв. Не може тя да горчи така и да продължаваш да я ядеш - циганите сигурно така се друсат, щото е без пари.
Но не беше халюцинация - предложиха ни да спим при тях. Помислих, че ще ни постелят черга във „фаргоните“, но беше много, много по-различно. Децата изнесоха бавно и тържествено най-големия си креват, Лилито го застла с ослепително бели чаршафи, от тъмнината на чергарската си колиба измъкна бял юрган и добави към него бяло меко одеало. Само „Пинк Флойд“ досега бяха измисляли такова нещо на една обложка - бял железен креват с бели постелки, под призрачно небе. Трябва да ви се случи. Не е хубаво, ако не ви се случи.
Малко сентенции;
Сиганте най си обичат съвободата. Най обичат да са си при дицата. Да нса жадне, да нса гладне, да са на жината пут пулата...
Търси на сиганна кусур, да та ухвали сиганна сас кур...
Ний си убичами животъ. Дицата са ни животъ, другото Господ й казал, чи можим без негу...
Пари ни ни трява - когат исками, ша работим, когато исками, ша лижим, имами си, сичко си имами...
Но не си легнахме веднага, напротив. Жените, като невидими добри жени, разчистиха масата, преместиха я незнайно защо на няколко метра настрана и пак я застлаха. Аз се уплаших, че ще трябва да пием още. Не, не пихме, а жените ни сложиха да ядем - няма такъв зелен фасул във Вселената, няма такова маро в Слънчевата система. Имаше люти чушки и нещо, което нарекоха шкембе чорба, която беше много вкусна лучена чорба всъщност. И сега ми се дояжда от нещата на оная крива дървена маса през нощта. Ядохме с лъжици от общи чинии - като свършваше манджата, жените тихо доливаха няколко черпака и пак с лъжиците.
Няма наяждани тва сиганна, да знайш, брат... Няма и приял сиганин. Щото не сиганна й гладин, не, сиганна гладин не й... Ама другити ора са са приситили, многу ядът ората, ей тва праят...
Ядохме и си легнахме тържествено, като след конкурс за най-бял човек. Децата изчезнаха някъде, а циганите по двойки изнесоха и те железните си кревати на поляната и, след дълго сбогуване и благодарности, всички заспаха. Единственото, което остана да се чува, бяха спънатите коне на табора, а един от тях незнайно защо имаше чан на врата си. Едно черно и бяло куче играха цяла нощ някаква закачлива игра на лунна светлина, от която явно и двете тихо ги болеше. Но продължаваха да я играят. Над кревата ни се свеждаше дъб, чак сега видях - огромен дъб, който е бил и преди бабите ни да са били родени. Преди дъба тук, на тази поляна, явно не е имало нищо. Може би само цигани.
Песен:
Аи мангяс леро тарас
Мангяс сазне дас
Назадраве кае пангле караш
Тан-дара-така-та, та-ка-та, та-ка-та
Назадраве кае пангле караш
Тан-дара-така-та, та-ка-та, та-ка-та
На сутринта всички закусихме с маро, див чесън и бира. Децата ядоха с шепи зелен фасул от една голяма купа и дълго си бърсаха ръцете в косите и дрехите. После изпиха доста бира и заспаха, нахвърляни на една пружина. Само едно малко момиченце остана в съзнание и незнайно защо ми се усмихваше, показвайки средни пръсти. Предполагам, че вече ме харесваше.
Аз също я харесвах вече - със сигурност повече отпреди.
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.