Тъмни очила на закрито, маниерно чупене на китки, трафаретни приказки за Сталин. Или режисьорът, опиянен от ролята си на режисьор

Вазов има две известни описания на първите театрални опити на българите; 

Представлението на Многострадалната Геновева в Под Игото, където публиката решава, че действието на сцената е истинско, и представлението на Изгубена Станка от Немили недраги, пред малко по-културната публика в Букурещ, където самите актьори обаче решават, че това което играят е наистина. 

В България няма театър, нито кино, нито демокрация, нито социализъм, нито фашизъм, има карго култове като при меланезийските племена - имитативен ритуал, буламач от архаични и модерни елементи, с който да измолим от по-напредналата западна цивилизация да ни надари с луксозни вещи (това пък е описано в пиесата на Войников). 

Най-надарени от божествата биват най-наивните имитатори, които започват да разпределят престиж на обкръжението си и да трупат последователи, с което стават неформални лидери на обществено мнение, без всякаква връзка с това дали имат качества, или не. 

Ние не сме способни да оценяваме себе си и другите хора адекватно, защото нямаме дистанция от сценичната действителност. А пък да се управляваме по някаква йерархия от правила - абсурд. 

Ние виждаме само наличието или неналичието на престиж, което зависи от получените дарове и харизмата на имитаторите.
Гледайте това. 

Тъмни очила на закрито, маниерно чупене на китки, трафаретни приказки за Сталин, свободата и изкуството - абе, ужас. Това е човек, който е твърде опиянен да играе ролята на артист и режисьор и слабо се интересува от това да бъде такъв в действителност. 

Не всички са така, слава Богу, но артистите, които не са целодневно заети да се преструват на такива, са малцина и не получават въздишките на Цънцарова. 

Противно на карго култа, реалните творци, поне по мои наблюдения, не се интересуват от хипарска слободия, а са всъщност адски дисциплинирани и аскетични хора, които по-скоро ще се разбунтуват срещу ръководството на театъра заради липсата на ред, отколкото заради наличието на такъв.