Репортажи от постамериканския свят

Автор:  Валентин Хаджийски 

В третия брой на дебелото сп. „Форин Афеърс“ за т.г. излязоха наведнъж три мастити „реалистични“ статии, признаващи края на „либералния“ хегемонизъм на Вашингтон. Но и Фарид Закария вече го призна в четвъртия брой.

Заглавията на статиите говорят сами за себе си: „Краят на главозамайването“ (The End of Hubris), “Изгубеното изкуство на американската дипломация“ (The Lost Art of American Diplomacy), „Този път е различно“ (This Time Is Different).

По навик слагам „либерален“ хегемонизъм в кавички заради добре позната ни многозначност на този термин, която от доста време напълно го лиши от конкретно съдържание.

Такава се оказа и съдбата на думата „демокрация“.

Клетият Фукуяма – той сам се отказа от утопията за края на историята и окончателната победа на „либералната демокрация“ в цял свят и се върна отчасти към демодирания социализъм.

„Либералният“ хегемонизъм на САЩ стана възможен благодарение отказа на върхушката на КПСС от социализма и съветския проект.

В 1945 г. икономическото и социално превъзходство на Америка над останалия свят бе далече по-чувствително, отколкото в 1991 г., но наличието на конкурентната супердържава на Сталин доведе двуполюсния свят на осигуреното взаимно унищожение, в който в края на краищата надделяваше реализмът.

Златният век на Америка, за който си спомнят с носталгия авторите на трите статии, бе стопроцентов продукт на реалистична външна политика.

Когато Бил Клинтън дойде на власт в началото на 1993 г. Борис Елцин му беше пръв приятел, НАТО беше единно и обещаваше (поне устно) на Кремъл вечен мир и любов, ЕС растеше и уверено крачеше към общата валута, отношенията и търговията на Вашингтон с Китай бяха добри, Иран не обогатяваше уран, окупаторът на Кувейт Саддам бе победен от международна коалиция с участието на Москва, Европа и почти всички арабски сили.

Авторитетът на САЩ в света бе неоспорим, американската икономика – образец за всички, американската амия – непобедима.

У нас всеки шофьор на такси бе сложил звездно знаменце на огледалото за обратно виждане.

Мирният процес от Осло и Мадрид даваше най-сериозна надежда за траен мир между Израел и Палестина.

А сега? Когато Тръмп дойде на власт в началото на 2017 г., Путин бе враг номер едно на Америка, уж манипулиращ президентските й избори и фактически назначаващ свой агент за неин президент.

НАТО – разединено, обезверено, извиващо ръце на европейските парньори да купуват съмнително полезно американско оръжие, панически конструиращо си враг в лицето на Русия и изкуствено повишаващо напрежението по границите й в Европа, ЕС – парализиран, тресящ се от протести и скандали, търговска война и военноморско напрежение с Китай, в добавка КНДР с ядрени ракети, враждебен Иран, усилено обогатяващ уран, Ирак, Сирия и Турция твърдо в антиамериканския лагер, безумни ходове като пренасянето на американскато посолство в Йерусалим и неотдавнашната инициатива за Палестина, която вече изглежда забравена.

САЩ са предмет на присмех и досада, никой не се бои от тях – примерите на Асад, Ким, Мадуро, Ердоган са заразителни.

И най-запалените американофили сред българските десни ще се съгласят, че упадъкът на американската хегемония от 1991 г. до днес е пълен и извънредно стръмен.

Защо стана така? Не заради руската хибридна заплаха и пропагандата на RT, нали?

Харвардският професор по международна политика Стивън Уолт, автор на първата от споменатите статии и на книгата с показателното заглавие „Адът на добрите намерения: Американският външнополитически елит и упадъкът на хегемонията на САЩ“ мисли, че е заради дефектите на самия „либерален“ хегемонизъм.

Toва e „крайно ревизионистка стратегия“, при която вместо „да поддържа баланса на силите в няколко жизнено важни области“, както изисква реализмът, Америка „търсеше да трансформира режими по целия свят и да привлича нови членове в икономическите и военни организации, които доминира“.

„Резултатите бяха катастрофални: загубени войни, финансови кризи, шокиращо неравенство, разпокъсани съюзи и одързостени противници“.

Разбира се, не точно сбърканата външна политика бе причина за финансовите кризи и за растящото икономическо неравенство в самите САЩ.

Но и външнополитическите катастрофи, и вътрешните кризи имат общ корен – безконтролната алчност на финансовия капитал и на корпоративната държава, оказали се монополисти на силата в света. Причината е по марксистки банална.

Погледнато отвътре, от кухнята на дипломацията, положението не е по-розово.

Президентът на фонда „Карнеги“ Уилям Бърнс, автор на втората цитирана статия, си спомня преживяното от златния век на американската дипломация в 1991 г., когато му се случило да седи току зад гърба на държавния секретар Джеймс Бейкър на мадридската мирна конференция.

„В испанския кралски дворец лидерите на Палестина, Израел и почти всички близкоизточни страни се събраха за първи път“, казва той, „обединени от общото си уважение към САЩ“, които току-що накараха Русия да се откаже от социализма, обединиха Германия и разбиха Саддам в Кувейт.

„Надявахме се, пише Бърнс, че „либералният ред, построен след Втората световна война под ръководството на Америка, ще привлече и бившата съветска империя, и бившите колонии, и Китай...

Глобализацията и задаващата се информационна революция... усилваха усещането, че „Пакс Американа“ ще бъде непоклатим и дълговечен“.

Кой е лично виновен за провала?

И Уолт, и Бърнс споменават на първо място Мадлин Олбрайт.

Прочутото й изказване от 1998 г., че САЩ са indispensable nation – държава, без която нищо не се прави, смята Уолт, дало зелена улица на тези сили, които смятали, че САЩ могат и са длъжни да се намесват във всяка точка на земята.

Това било самомнителна фантазия (hubristic fantasy), отворила кутията на Пандора с всички беди – от 11 септември 2001 г. та до присъединяването на Крим към Русия, съюзът на Москва с Пекин и дори до упадъка на американската демокрация.

САЩ носят цялата отговорност – или поне голямата част от нея – за всичко това.

Бърнс смята, че стилът на ръководство на Олбрайт е причината за атрофирането на американските дипломатически мускули и замяната на дипломацията с натиск, заплахи и войни.

Докато Бейкър открил нови посолства във всички постсъветски столици, без да иска допълнителни средства от Конгреса, при Олбрайт недофинансирането на дипломацията станало хронично и нейният упадък станал явен в 2003 г. с агресията срещу Ирак, определяна от Бърнс като катастрофа.

Политизацията на американската дипломация при Обама по време на Арабската пролет – например пренията в Конгреса по вината на Хилари Клинтън за инцидента в Бенгази, и „едностранното дипломатическо разоръжаване“ при Тръмп с неговата „отвратителна смес от едностранни действия, меркантилизъм и неконструктивен национализъм“ довели външната политика на Вашингтон до сегашния й колапс.

От който тя „никога няма да се възстанови“ – прогнозира авторът на третата цитирана статия – Даниъл Дрезнър, професор по дипломация в университета „Тъфтс“ и коментатор на в. „Уошингтън поуст“.

Не се заблуждавайте, казва той, че и този път „ще се оправим“, както се оправихме след кризата, започнала с изстрелването на съветския „Спутник“ и продължила до спирането на работата на Бретън-Уудската финансова система от Ричард Никсън.

„Този път е различно“. Много от източниците на американската мощ в миналото са изчерпани. Например външната политика, доскоро бастион на двупартийното мислене, вече също е станала арена на партийна поляризация.

Това между другото е безспорно вярно – и аз например съм констатирал с изумление, че отношенията с Русия – единствената страна, която може да унищожи Америка – за върхушката на Демократическата партия и особено за хората на Хилари отдавна сякаш нямат никакво значение сами по себе се, а са заложник на вътрешнопартизанската им борба срещу Тръмп.

Съгласен с тази песимистична оценка е и Стивън Уолт.

„Американският външнополитически елит остава уверен, че глобалното лидерство е негово рождено право и че Вашингтон трябва да продължи да налага на другите страни да се покоряват на диктата на САЩ.“

Това е „кредото (article of faith) на почти всеки външнополитически тинк танк“ във Вашингтон, и то постоянно изплува в доклади, брифинги и медийни коментари.

Подобно групово мислене преобладава и в медиите, където непоправими неоконсерватори и неукротими „либерални“ интернационалисти са монополизирали говоренето, а защитници на реализма, въздържането и ненамесата се появяват в най-добрия случай спорадично.

В основата на това положение са някои вкоренени (entrenched) интереси, които продължават да лансират и защитават една провалена външна политика.

Как и кога това може да се промени?

Прогнозите за тримата автори са песимистични и общо взето някак откъслечни, на парче.

Дрезнър наистина предлага и малко по-широка визия: факторите, дали на САЩ досегашните досегашни предимства – големите капиталови пазари – Уолстрийт, „либералните“ идеи и висшето образование – „Айви лийг“ – работят на принципа „победителят получава всичко“.

Прекаленото разчитане на финансови инструменти, съюзите с чужди „популисти“, антиимигрантската истерия могат да накарат и най-близките съюзници да се замислят за алтернативи. И Америка ще банкрутира в тези сфери като в романа на Хемингуей „Фиеста“ (The Sun Also Rises) – „постепенно, а после някак изведнъж“. Тя ще остане „велика държава, но редова и по-малко богата“.

Почти всички тези твърдения са ми силно съмнителни.

Например богатството на едни страни, както на друго място сме се убеждавали, съвсем не предполага с необходимост обедняването на други.

Нещо повече, как разбираме самото „богатство“ – е въпрос на интерпретация.

Конкретните сценарии за отношенията на САЩ с разни страни са произволни и никъде в тях не става дума за отношенията им с Русия – страна, които има толкова много общо с Америка, и която дори в главното си различие от нея – отношението на народа към частната собственост – е сякаш огледален образ на Америка.

Но все пак тези три статии в това авторитетно списание са историческо свидетелство, че мислещата част от американския външнополитически елит започва да разбира, че живеем в един постамерикански свят.

Това означава, че монополът на САЩ в световните дела, изглеждал ни толкова непоклатим в 1991 г., е приключен.

Не само заради нечии грешки – и дори не само заради действието на фактори в самите САЩ. А и по обективни, независещи нито от американската външна политика, нито от САЩ въобще причини.

Монополът на „вашингтонския консенсус“ в икономиката се срути през септември 2008 г. насред Уолстрийт.

Военнополитическият монопол на САЩ предаде дух в Сирия през септември 2015 г.

И тези хегемонии наистина няма да се „възстановят“ в предишния си вид, поне в обозримото бъдеще.

Разпадането на СССР, отказът на тогавашното съветско ръководство от социализма, бяха еднократно историческо събитие. Така и американската хегемония, извикана на живот от тях.

Тук се разминавам малко с „либералния“ гуру Фарид Закария, за когото „американската хегемония умря някъде през последните две години“, т.е. явно Тръмп я е погубил.

Показателно е, че и такъв наглед исторически, национален въпрос като „краят на американската хегемония“ се поднася от Закария в ярка партизанска светлина.

Така или иначе хегемонията умря.

Сега на дневен ред в икономиката според мене е не примитивният меркантилизъм-протекционизъм, а постепенната творческа реабилитация на социализма, която виждаме да настъпва в самите САЩ – и съвсем не по съветски.

А в политиката – непопулисткият фашизоиден „консерватизъм“ (вкл. не и реанимираното от времето на цар Николай I Романов „православие – самодържавие – народност“), а просто реабилитацията на суверенната държава, поставяща своя народ – т.е. интереса на своите граждани и работници – над (или поне не под) интереса на глобалните инвеститори и потребители.

Източник: glasove.com

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}