Прекаленият евросветец си е жив гявол

АВТОР: Светослав Терзиев

Самородният кандидат за цензор в държавата Венцислав Караджов – председател на Комисията за защита на личните данни – направи груба грешка.

Избърса срама си с Европейския съд за правата на човека.

Като инициатор на 10 спорни критерия какво да съобщават и какво да крият медиите, заложени в прясно гласуваните поправки на Закона за защита на личните данни, той премина към самоотбрана, като се скри зад съда в Страсбург, който според него прилагал същите критерии в решенията си и следователно задължавал България да ги узакони.

Подобно изрядно законопослушание не се наблюдава в останалите 46 държави от Съвета на Европа, подчиняващи се на юрисдикцията на европейския съд, и затова си струва да се анализира феноменът „България“, който би могъл да служи за пример на всички.

Вярно ли е, че нашата държава трепетно бди за правата на човека и стриктно се придържа към съдебните решения в тяхна защита?

За своя зла участ Караджов насочи вниманието към съда в Страсбург точно когато той отчиташе в годишната статистика коя страна колко работа му създава.

Какво научаваме от нея?

Както вече сме свикнали, България отново е в челната десетка на най-съдените държави.

Попада на 7-о място заедно с Молдова, като отчита 27 осъдителни решения през 2018 г.

Предната година бе на 6-о място, а през 2016 и 2015 г. – на 7-о.

Вижда се, че тя поддържа стабилност като нарушител на човешки права и не се старае да се промени въпреки твърдението на Караджов.

Статистиките на Европейския съд за правата на човека са интересно четиво, макар че с изобилните си числа са трудни за разбиране включително и от някои юристи като въпросния борец срещу свободата на словото в защита на личните данни.

Привидно България не е много зле, ако се гледат резултатите на първенците по нарушения на човешки права.

Русия е на първо място през миналата година с 238 осъдителни решения, Турция е след нея със 140, на трето място е Украйна с 86, на четвърто Румъния – със 71, на пето Унгария с 35, на шесто Гърция с 30.

След нас и Молдова са Литва с 23 и Хърватия с 15 осъдителни решения.

Големи държави като Великобритания (1 осъдително решение), Германия (2), Франция (8), Испания (9) и Италия (11) стоят далеч назад.

В друга таблица съдът отчита всички решения от създаването си през 1959 г.

Макар че България се присъедини чак през 1992 г., бързо настигна по-старите страни членки на Съвета на Европа и се закова през последните години на 9-о място.

Тъй като и тук сме в първата десетка, може да се каже, че сме в групата на тежкоатлетите по нарушения на човешки права.

Съдът съзнава, че сравняването на големи и многолюдни държави с по-малки не дава обективна картина само с броя на нарушенията.

Затова прави таблица и за подадените жалби спрямо броя на населението.

От нея се вижда, че от 2015 г. България намалява всяка година с 50 000 души (7,2 млн. през 2015 г., 7,15 млн. през 2016 г., 7,1 млн. през 2017 г. и 7,05 млн. през 2018 г.)

Темпът е устойчив и може да се очаква, че през 2019 г. ще бъдем точно 7 млн., а през 2020 г. за първи път официално ще паднем под 7 млн. на 6,95 млн.

Това означава, че относителната тежест на осъдителните решения срещу България спрямо броя на населението неизбежно ще расте във „вечната класация“.

Къде сме ние в тежката категория на големите нарушители?

Сигурно е трудно да се повярва, но сме на първо място.

Сметката е лесна – достатъчно е да се види колко осъдителни решения се падат на 1 млн. души и картината ще се проясни.

Откакто членува в Съвета на Европа и се подчинява на юрисдикцията на неговия съд, България е натрупала 87 осъдителни решения на всеки 1 млн. души (общо са 615).

След нея е Гърция със средно 83 осъдителни решения на 1 млн. души (894 решения при 10,7 млн. граждани).

Съревнованието с Гърция за непрестижното първо място е много оспорвано, защото през 2012 г. България за първи път излезе с едни гърди напред.

До 2015 г. разликата бе минимална, а оттогава постоянно расте в наша „полза“.

В предишната статистика за 1959-2017 г. резултатът бе 77,86 присъди на 1 млн. български граждани срещу 76,8 присъди на 1 млн. гръцки граждани.

Сега се вижда, че гърците изостават сериозно.

Когато се съпоставят осъдителните решения към броя на населението, се вижда, че Турция, която в абсолютни числа е безспорен шампион  с 3128 европейски „присъди“ за всички времена, остава на 5-о място, защото на нейните 79,8 млн. жители се падат по 39 на всеки милион.

Русия, която е натрупала в пасива си 2365 „присъди“ и е вицешампион в абсолютни числа, отива чак на 9-о място по тяхната относителна тежест спрямо населението й от 143,6 млн. души (16,5 на всеки милион) и т.н.

Щом се твърди, че България много милее за защитата на личния живот срещу прекомерната свобода на словото, нека видим как се представя по тези два показателя.

Във „вечната класация“ тя е 6-а в абсолютни числа по нарушения на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (Право на уважение на личния и семейния живот), като е осъждана 77 пъти.

А по нарушения на чл. 10 (свобода на словото) е осъждана 17 пъти, което я нарежда на 11-о място.

Ако въведените по инициатива на Караджов 10 критерия бъдат задействани и не бъдат отменени след вето на президента или решение на Конституционния съд, вероятно съотношението ще се промени и ще се засили тежестта на „присъдите“ заради посегателства над свободата на словото.

Това няма да помогне много за изчистване на образа на България, защото нахлуването с туристически обувки в личния живот на хората е дело повече на държавата и нейните служители, отколкото на неетични медии (повечето от които също са на държавно обгрижване).

Последният пример е от края на януари, когато бившата социална министърка Емилия Масларова осъди държавата заради погазване на презумпцията за невинност (посегателство над доброто й име) след публикации на проправителствени вестници, цитирали представител на Главната прокуратура и депутат.

Практиката България да се крие зад европейски параван, когато посяга на правата и интересите на гражданите си, не е нова.

Такъв е случаят и с извращаването на Общия регламент за защита на личните данни, който въобще няма за цел да деформира свободата на словото под какъвто и да е благовиден предлог.

Когато се прави на прекален европейски светец, България всъщност чете европейските документи като най-черен гявол, за да ги пробута на гражданите си в угоден на управляващите вид.

Желанието на властите да контролират съдържанието на медиите е старо и неотслабващо.

Тъй като е прекалено арогантно да настояват за специален медиен закон, при положение че държавата вече е на 110-то  място в света по свобода на словото, опитват да прокарат ограничителните си мерки през поправки на други, невинно звучащи закони.

Такъв бе случаят с поправките на депутата Делян Пеевски и негови съпартийци от ДПС, пробутани през есента в Закона за депозиране на печатни произведения.

Такива са и поправките на Закона за защита на личните данни, дописани към европейския регламент специално за да ограничат свободата на словото.

Интересно е, че и в двата случая номерът мина, защото приспа вниманието на опозицията до такава степен, че на практика тя липсваше в Народното събрание и не се противопостави.

Възможно е, разбира се, да си е затворила очите съзнателно, защото всяка опозиция мечтае да дойде на власт и след това да се възползва от завещания й инструмент за задушаване на критиката.

Властта опиянява и насищане с нея няма.

Затова всяка власт се изкушава да си добави и „четвъртата власт“ (медиите), която иначе би трябвало да служи за защита на гражданите от властовия произвол.

***
Източник: www.segabg.com

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}