Перник е сърце

Търсим Сашко. Всички. Търсим го из горите,  в храсталаците, по улиците, в мазетата. 

В Перник кафенетата са пусти. Не са затворени, пусти са. 

Хората бродят почти като призраци.  Всеки трети е хванал някаква радиостанция, всеки втори се е омотал в шал, качулка или... нещо си.

Всеки търси погледа на другия, непознатия и пита на глас: "Нещо?!" Безмълвно нищо. 
Следим публикациите в нета. Ходейки, търсейки. 

После се втурваме към стария цирк. Някой  е казал, че Сашко е в района.  Надминават ни тичащи полицаи. Питат. И те питат за стария цирк. Сочим. Не са местни. Хукват. 

Нищо! И тук - нищо. Никой! Полицаите тръгват обратно. Плътно след тях подтичват четири момичета. На около осемнадесет. Тихи са. Като непознатото в душите. Като неизвестното.

Двама роми, към четиридесетгодишни, трескаво разкрояват пътя и пелтечат: "Аааа, не, няма го..."

И осъзнавам, че няма цигани, българи, различни...

И осъзвам, че Перник е сърце. Голямо, човешко, нормално сърце. Сърце, което няма нужда от президент, партии, политики, заплати, обвинения. Сърце от човещина. Сърце, което винаги е чакало изгубения си, аутистичен, мъничкия си  Апостол Сашко…
Още го търсим...

Ани Деянова