Охридската българска църква – същност и съдба (1)

В т. нар. „Дюканжов списък“ – официален византийски църковен документ от 12 в., – списъкът на първите български архиепископи изглежда по следния начин:

1. Протоген, архиепископ на Сердика, чрез когото светите отци възразили на философа, който хулил Светия дух, както може да се види в дневниците на самия първи събор.
2. Методий, рожден брат на самия Кирил философа, ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска от папа Николай, който бил след Адриан в Рим.
3. Горазд, ръкоположен от Методий, а после изгонен от духоборците.
4. Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или [и] Тасипият.
5. Дамян [свидетелствал] в Доростол, сега [наричан] Дристра. При него България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на император Роман Лакапин, бил провъзгласен за патриарх от императорския съвет, а после бил свален от Йоан Цимисхи.
6. Герман, наричан Гаврил, [свидетелствал] във Воден и Преспа.
7. Филип [свидетелствал] в Лихнида, в древността наричана Сасарипа, а сега Ахрида.
8. Йоан и той [свидетелствал] в Ахрида. Той бил от Дебър, от село Агноандики, игумен на тогавашния манастир „Света Богородица“.
9. Лъв, пръв от ромеите, [бивш] хартофилакс на Великата църква в Цариград.

 Според този, единствен по рода си извор, Българската църква съществува от 4 век, а първият й предстоятел, който е резидирал в Охрид (Лихнида/Ахрида), е Филип. Филип е патриарх – третият след патриарх Дамян.
В документа се споменава, че въпросният Дамян е бил издигнат за патриарх от император Роман Лакапин и после свален от Йоан Цимисхий. Очевидно титлата, „патриарх на България“, която е била призната от Византия през 927 г., не е ревизирана до управлението на император Василий II.
По негово време, след окончателното падане на България под византийска власт, с имепраторски укази от 1019 и 1020 г. рангът на българската църква е понижен.

Титлата на българския духовен глава започва да звучи като:  Архиепископ на цяла България (Αρχιεπίσκοπος της πάσης Βουλγαριας) и Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България (Αρχιεπίσκοπος της πρωτης 'Ιουστινιανης και πάσης Βουλγαριας).
Преместването на епископската катедра от Сердика, чийто предстоятел е Протоген, през Морава Панонска, Тивериопол/Велика, Доростол (Силистра), Воден, Преспа и накрая – Охрид е съвсем логично. Това са земи на българите и тяхната Църква, които са в ядрото на Сердикийския църковен диоцез през 4-5 век.

Диоцезът на Сердикийската църква, според данните на св. Геласий Кизически (началото на 5 в. и актовете на Съборите от 4 и 5 век)

Че тези земи са били населени с българи към 4-6 век най-ясно свидетелстват т. нар. „Йеронимова карта“ и данните на Равенския хронограф, според който тук към коментираното време живеят „само българи“.

Йеронимова карта (4 век)

Фрагмент от картата на Равенския хронограф (6 век).

Дали според официалната византийска позиция „Охридската архиепископия“ е българска? Със сигурност. Това е видно както от титлите, дадени на предстоятелите й, така и от надписа върху скъпоценната плащаница, подарена на Охридския архиепископ от византийския император Андроник Палеолог II (1282-1328), който гласи: „Пастире на българите, при жертвоприношението спомни си за владетеля Андроник Палеолог“.

Плащаницата, дар от византийския император на Охридския архиепископ

 През 1235 г., на събора в Лампсак-Галиполи, България ще признае никейския император за наследник на константинополския престол, а Никея на свой ред ще признае българския църковен глава в Търново за патриарх. Интересното е, че българите не се възползват от тази ситуация, за да консолидират църковната организация в земите си, т.е. – да подчинят на Търновския патриарх Охридския архипископ. Ефектът ще бъде, че от тук нататък България не само ще има духовно влияние, което далеч ще надхвърля политическите й граници.

(Край на първа част)