Художникът Росен Марковски ви кани в ателието си.
Събитието „Отворени врати” вече е традиция за Росен и неговия артистичен кръг. Ако искате да се включите, Марковски ви казва – елате от 15. 12. до 17. 12. 2016г. от 17:00 до 22:00 на бул. В.Левски - 82 (вход откъм „Венелин”).
Росен нарича събитието си време за – аналогови картини и вино и ви кани да надзърнете в „кухнята му”.
Всъщност, Росен е съосновател на групата „Балкански хуманисти” – наречена така от Мартин Карбовски.
В творческата си биография има над 50 самостоятелни изложби в България, Германия, Франция, Норвегия, Чехия, Унгария, множество картини в частни колекции в Европа и САЩ, както и участия в общи изложби, групови проекти и пърформанси.
Онова, което не знаете за него обаче, ще разберете, ако четете надолу:
***
Защо човек ТРЯБВА да има картини?
Не трябва. Много хора нямат картини. Те са за тия, които се хранят с духовна храна. За хора, които са възпитали в себе си тази потребност. Те са за тези, които са научили езика на живописта и четат арт. Само на тях им трябват картини.
Защо правиш Ателие с отворени врати, какво целиш?
Това е практика в развитите страни. Дори те го правят по един ден всяка седмица. Хората водят децата си да видят как се рисува. А аз „отварям врати“ за всеки, който иска да види къде и как правя картините си. Правя гледането на картини лично преживяване.
Какво имаш в кухнята на своето ателие?
Атмосфера. На много хора им е интересно какво се случва по ателиетата, а там наистина се случват интересни неща. Идват интересни хора и красиви момичета. Много хора си мислят, че бохем е човек с китара и карамфил на ухото, под прозореца на баба му. Ателието е работилница, сцена, планета, гнездо. В моето ателие има труд, Хора, музи и вино.
Каниш на картини и вино – едното без другото може ли? Какво друго може – картини и...?
За разлика от излагането в галерии, в ателиетата картините са си вкъщи. Те са в свое пространство.
Гледането на картини в ателие е спектакъл. Става лично преживяване. Все едно правиш секс. И тогава всички сетива работят. Всичко е важно, музика, аромати, вино, светлина, дори тъмните ъгли, в които можеш да откриеш потънали в прах не показвани на никой работи. Човек може да открива свое „момиче“ в купчините скици. Зрителят на този спектакъл участва в действието, проявява своята креативност и става част от него. Тогава в него се появява желание да отнесе нещо от тази атмосфера със себе си.
Картини, „Кафе, тютюн и лавандула“. Сезария Евора и „Момиче яде диня“. Голяма стъклена чаша с червено вино върху палитра със засъхнали бои. Представете си театрална постановка, в която публиката е на сцената и гледа представлението отвътре, задава въпроси на актьорите и може да промени действието. Това може да се случи само в ателие.
Кого каниш в ателието?
Каня хора с отношение към изкуството, към акта на създаване. Без разлика дали са с лъскави костюми и дебели портфейли или скромни и притеснени. Пред изцапването с боя всички са равни. Хората искат да се убедят, че вечерните актове, свиренето с китари и кахони, четенето на поезия, дългите вечери с интересни, артистични хора, че и музите с тях, не са само митове за случките в ателиетата.
Първото нещо, което художникът трябва да има е истинско ателие. Това е добре смазана машина с много елементи. То рисува картините, живота в него.
Живеем в трудни времена. Хората трудно дават пари за изкуство. Защо да го правят?
Заради този духовен глад. Отнасят със себе си част от тази атмосфера. Продавал съм картини и на разсрочено плащане. Звучи смешно, но те, хората без пари искат да си го купят, а не да им бъде подарено. Поне пет човека са купили първата си картина, в живота си, от моето ателие, защото съм ги предразположил да се чустват хора, да вземат картина в ръцете си и да я усетят.
Как живее напоследък художникът в теб?
Все така бохемски, за добро или лошо. Карбовски ни нарече „Балкански хуманисти“. Мисля, че е много точно. Чуствам се все така вироглав и луд, по балкански, но и чуствителен, съзерцателен и раним. Художникът е глезено детенце. Художникът в мен чака другия Росен Марковски да му осигури възможност да работи, да му плаща сметките и да носи на ръце музата му. Художникът понякога чака, а Другият се гърчи, но Слава Богу разбират се накрая.
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.